Василена всъщност била зелена, когато я донесли от зоопарка в Ловеч. Водораслите в басейна оцветили козината й в този съвсем нетипичен за полярните мечки цвят.  Умряла от старост на достолепните 28 години далече от родината си.  Днес се усмихва като за снимка от витрината в Природонаучния музей в Черни Осъм. 

В музея има още един чужденец. Представете си горещ юлски ден. Седите си на кафе с приятели в центъра на Ловеч и си разменяте клюки. И изведнъж пред вас изкача Алонсо Минчев Казанджиев, с коцкарски мустачки и усмивка като веригата на моторна резачка.  Можеше да е повод за романтино запознанство, ако Алонсо не беше ягуар. Истински. От  плът и кръв.

Измъкнал се тайно, докато му внасяли храната и хукнал да опита вкуса на свободата.  Не успял да стигне далеч. Това за центъра си го измислих. Застреляли го в гората около зоопарка.  Защо не го упоили, вместо да го убиват, е пълна загадка. А също и черно петно за репутацията на кмета на града Минчо Казанджиев. Който на всичкото отгоре му бил осиновител. Клетият емигрант от Южна Америка е заел героична поза до усмихнатата Василена.

Съсед им е друг беглец и бунтар, поставен извън закона. Кафявият мечок Живко бил непокорен тийнейджър.  Обичал да слиза в махалите около Габрово и Рибарица, да прескача оградите на къщите и да похапва плодове от градините.  Лошото е, че започнало да му се услажда и месце.  Веднъж разбил една плевня и изял цялата луканка на стопаните.  Нападал кокошки и други дребни животни.  Хората от Национален парк „Централен Балкан“ прозвънили всички европейски природни паркове с надежда да му намерят нов дом, далеч от населените места. За жалост никой не щял да се разправя с проблемен пубертет.  Положили големи усилия да върнат Живко обратно в планината – мъкнели на гръб храна, поставяли примамки. Но на него тлъстичките рибаришки кокошчици му били по-вкуснички. Накрая нямало какво да направят и го убили. Миличкият! 

Местният учител по биология Илия Илиев започнал да събира животни и растения от планината през 1956. Първите експонати били героите от българските приказки – лисица и щълкел, таралеж и врана. Постепенно колекцията преляла от коридорите на училището, а многобройните посетители пречели на учебния процес.  Преместили я в сградата, в която е до днес.   

На английски awesome (осъм) означава „страхотен“. Малък, спретнат и подреден с любов, Природонаучният музей в Черни Осъм е наистина осъм!  Отбийте се да се запознаете с Василена, Алонсо и Живко, както и с всички други зверове, птици и мушици в експозицията му.  Така ще осмислите живота им, отдаден за да ни научи как да сме в хармония с природата и колко ценен е всеки обитател на нашата красива планета. 

Пиер Карден му бил съдружник. Външния министър Чжоу Енлай, дясна ръка на Мао, лично резюлирал молбата му да се ожени за китайската си любов.  Кой е принцът от Оряхово и защо е световна арт звезда? Ще разберете от приказката, която ще ви разкажа сега.

Живял някога в Оряхово беден ковач на име Иван Върбанов. Той и жена му Тота си нямали деца. Затова през 1932 осиновили Марин, който останал сираче още съвсем малък.  Забелязали те, че има дарба да рисува. Правили, стрували и го изпратили в Художествената академия в София да се учи за скулптор.  Учил що учил, па баш в най-дълбокия соц заминал далеч, далеч. Чак в Националната художествена академия в Пекин. Там му прикрепили отличничката Сун да му помага.  Влюбили се безпаметно.  Разменяли си писма.  Криели ги в хралупата на едно дърво. Срещали се тайно. Сун измислила сигнализация – ако е сплела косите си на една плитка, значи могат да са заедно след часовете, ако е на две плитки – не.

Сун била от стар аристократичен род с вековни традиции. Баща ѝ бил професор по древнокитайски език, писател и историк. Майка ѝ била професор по английски.  „И дума да не става!“, казали те, когато Сун им поискала разрешение да се омъжи за Марин.  „Но той е принц! Принц от Оряхово!“, казало момичето. Показало им снимки от двора на Художествената академия в София, с копия от статуи на Микеланджело, уж че са от неговото „царство“. Кандисали. Оставало да убедят Мао, защото по онова време смесените бракове в Китай били забранени. Писали, молили, писали, молили. Убедили го. Вдигнали сватба за чудо и приказ.

Но приказката не свършва дотук.  През 1960-а Марин и Сун се преместили в София. Изящна и чаровна, интелигентна, владееща пет езика, Сун се превърнала в една от софийските градски легенди. Снимали я в киното и в първия български сериал „На всеки километър“.  Марин основал катедрата „Текстил и мода“ в Академията. Цялата софийска бохема се въртяла около тях.

През 1976 г. Върбанови се преместили в Париж.  Пиер Карден се влюбил в творбите на Марин и откупил цялата му изложба за своя център “Espace Cardin” в Ню Йорк. Сун отворила Китай за световната мода и открила в Пекин ресторант Maxim’s. Там можело да срещнете Куентин Тарантино, Оливър Стоун, Ален Делон и Елизабет Тейлър.  Един ден в ресторанта се отбил режисьорът Бернардо Бертолучи.  Поканил я да направи костюмите в „Последния император“ и да се снима във филма. Марин творял в Сите де-з-ар и пътувал по света със своите текстилни шедьоври. В свободното си време основал още две катедри по текстил – в Сидни и в Ханджоу.

И все пак, какво било това чудо невидяно, което превърнало  проф. Марин Върбанов в световна звезда? Ами това, че с един замах свалил текстила от стените, завъртял го, усукал го и го преобразил от 2D в 3D.  Превърнал го в скулптура.  Китайците го боготворят. Наричат го Човекът-безкрайност.  Изографисали са го на стенопис в Художествената академия в Пекин. Единственият чужденец сред най-именитите китайски художници!

Разказах ви тази приказка днес, защото на 20 септември е рождения ден на професора. В България са останали малко негови творби. Има три пана в резиденция „Бояна“ и голямо пано в НДК. И по-дребни неща в галериите из страната.  В родния му град е запазен един чан.

Ще научите какъв е края на приказката, ако отидете до Оряхово да видите интерактивната изложба, посветена на Марин Върбанов и Сунчиту, както й казват оряховци. Намира се в Екимджиевата къща. Обадете се в Историческия музей, за да ви я отворят. Наистина си заслужава! Когато приключи прожекцията, приближете се до чана и се вгледайте в нишките му. Те свързват малко Оряхово с Ню Йорк и Сидни, с Париж и Пекин.

Дюнерите са ви дошли до гуша? Пълнените чушки на мама вече не ви носят радост?Чудите се къде да потърсите вдъхновение за нови ястия, с които да предизвикате фурор?  Идете в музея!  Да, да, правилно прочетохте. И то не в кой да е музей, а в чудесния „Абритус“ в Разград.  Абритус е основан преди 1900 години като римски военен лагер. Ето защо фокусът на музея е върху историята на Римската империя. Включително върху това какво са обичали да похапват римляните. В интерактивната му експозиция, която по нищо не отстъпва на световните музеи, има цяла книжка с рецепти. 

Античният мастършеф се казва Апиций и е съвременник на Христос. Бил кулинарен развратник, прахосник и откачен експериментатор.  Рецептите му в трактата „Десет книги по готварство“ са екстравагантни и разточителни.  Негов съвременник разказва, че Апиций наел цял кораб, за да провери лично дали либийските скариди били така вкусни, както разправяли. Накрая профукал и последните си сестерции, и се отровил от ужас, че няма да може повече да поддържа луксозния си лайфстайл. 

Основната съставка в римската кухня бил соления и втасал рибен сос гарум.  Пълна загадка е защо, след като е нямало манджа без него в Римската империя, че даже и в десерти са го слагали, гарумът е изчезнал от европейската тенджера. Затова пък днес е използван масово в Азия. Плиний Стари описва рецептата така.  Покривате дъното на голям съд със слой от подправки – анасон, копър, джоджен, босилек и девесил. Отгоре подреждате всякакви видове дребна риба и рибени вътрешности.  Покривате с дебел слой сол. Продължавате в същия ред, докато се напълни. Оставяте да втаса една седмица и след това до края на месеца разбърквате всеки ден.  Прецеждате саламурата. Това е вашия гарум. Усетихте ли как засмърдя?

Дори да сте спец на киселото зеле и домашната ракия, не ви виждам как ще забъркате тази адска смес в мазето или на балкона. Затова да действаме практично – рибен сос продават в големите вериги хранителни магазини.

Но стига приказки. Ето ви една семпла рецепта от книжката в „Абритус“:

Леща с кестени

Сварявате за 8 минути 300 гр. червена леща с една чаена лъжичка сода бикарбонат. Бодвате 500 гр.  кестени и ги слагате в тава във фурната с няколко лъжици вода. Печете 10-тина минути. Изваждате ги, обелвате ги и ги кипвате заедно с целина на котлона 30 минути.  Смесвате ги с лещата и добавяте 1 чаена лъжичка кимион, 1 чаена  лъжичка семена от кориандър, 1 супена лъжица течен мед, 2 супени лъжици зехтин, черен пипер, 1 супена лъжица рибен сос.  Готвите ги заедно 10 минути. Сваляте от огъня и добавяте джоджен и пресен кориандър.

Сега, ако сте мераклии, можете да пробвате и нещо по-така от изстъпленията на древноримския хедонист:

Специалитет „Апиций“
Скълцвате на ситно предварително сварени вимета от юници и срамни устни от девствена свиня, изчистена риба, пилешко или друг вид птиче месо. Избирате и почиствате сварено бяло месо от пойни птички. Омесвате го със сурови яйца и зехтин. Счуквате в хаванче черен пипер, сол и подправки. Заливате с вино от стафиди и гарум. Добавяте скълцаното месо и усилвате огъня, за да заври. Сготвената смес, заедно със соса, подправяте с ядки от пиния и зрънца черен пипер и използвате като плънка за баница или лазаня. Изпичате в умерена фурна.

В „Абритус“ не можаха да ми кажат дали е вкусно. Никога не били пробвали никоя от римските рецепти. То и аз съм една! Вместо да се разшетам, да напаля огнището и да врътна някой засукан специалитет от книжката, взех че прибягнах до помощта на изкуствения интелект за онагледяване. Уви, с Апиций ме свързва яденето, а не готвенето. Затова ви моля – ако забъркате нещо от римския кулинарен гуру, пратете ми снимки и отзиви. Или пък дайте вашата любима рецепта. Кой знае? Може след 1900 години да попаднете в изданието „Трапезата на прилежната домакиня от 21 век“ на някой виртуален музей.