Когато бях малка имах две мечти: дълга коса до кръста и кукленска къщичка с всичко в нея – кухня с миниатюрни чашки и чинийки, масичка, столчета, хол с диван, завески по прозорците и тапети по стените. Нищо от това не се сбъдна. Стрижеха ме като затворник и ми залепяха кордела с тиксо за главата, а кукленият ми дом представляваше кутия за обувки с камъчета вместо мебели, тревица за килим и майски бръмбари за обитатели.
Сега разбирате защо застинах в нямо очарование пред керамичните фигурки от Овчарово. Четири жени седят на столчета досущ като днешните по кафенетата около три масички, на които има подредени малки купички с капачета. Оградени са с красиво нашарени паравани. Има също три странни конуса и два големи съда. Жените са пременени в елечета и шалварести панталони. Повярвайте, ако можех да ги измъкна от музейната витрина, щях да съм още там, да разливам чая, да ги черпя с трохи от бисквити и да си говорим за времето.
Намерили този сет, докато копаели за изграждането на язовир Овчарово през 1972 г. Както често става, багерът заизваждал история вместо пръст. На мястото имало праисторическа могила с 13 селища, градени едно върху друго през столетията. Най-старото от тях е отпреди 6500 години. Негови „жителки“ били и четирите керамични лели. Археолозите проучили къщите на хората, инструментите, които използвали, посудата, в която се хранели и накитите, с които се кичели.
Интересното е, че сцената с четирите жени била подредена в малка глинена къща и покрита отгоре с обърнат съд. Открили я върху пода на опожарена постройка. Никой не може да каже що за чудо е това. Учените, верни на себе си, веднага го определили като култова сцена. Ръцете на фигурите са вдигнати като за молитва. Според тях жената с най-големите гърди била главната жрица. Явно големите гърди са си предимство още от праисторията. Странните конични фигури са барабани. Те отмервали ритъма на танците, изпълнявани като част от обред. Параваните са всъщност олтари. Нашарени са със символични знаци – змии, слънца и чертички, които отбелязват времето за жътва, равноденствията и изпълзяването на змиите от земята.
Дали четирите дами са жрици, или четири лели, дошли на гости от съседното село и увековечени от домакина – сръчен скулптор, или пък кукли на някое праисторическо момиченце с миши опашлета и любопитни очи? Може фигурките да са служели за обучение в праисторическото училище или да са били част от някакъв домашен олтар. Варианти всякакви. Хората от праисторията не са ни оставили надписи – нямали са писменост все пак. Но едно е сигурно – сцената била много ценна за някого. Грижливи ръце я захлупили, за да я предпазят в опасен момент. Вместо да бърза да избяга от пожара, някой се погрижил да я съхрани.
Археолозите залагат на култовия характер заради това, че женските фигури са в необичайни пози, че са в комплект и че в сцената липсват всекидневни персонажи като деца, мъже или животни. Упс, току-що определих мъжете като всекидневни персонажи. Така е с блондинките, особено с тези от нас, които се радваме на щедър бюст. Можем да си позволим да сме леко снисходителни с господата понякога.
Ето как във временната изложба „Забравените божества“ в Националния археологически музей шест хиляди и петстотин години по-късно намерих куклената къща, за която мечтаех като дете. Жалко само, че и този път съм от грешната страна на стъклото.
Това беше дежурната фраза по времето на соца, когато в новините съобщаваха за поредния световен лидер, пристигнал в България. На официално приятелско посещение в Старо Железаре през 1967 г. пристигнала Индира Ганди. Показали й модерната за времето си кравеферма и организацията на колективното земеделие. Тя била силно впечатлена. През май 1972 г. пък в селото дошъл Фидел Кастро, защото местното ТКЗС носело името „Българо-кубинска дружба“. Кастро произнесъл реч за успехите на българското селско стопанство. Местните разказват, че по едно време кубинският лидер внезапно изчезнал. Намерили го приседнал на пейка да разговаря с 90-годишния дядо Делко Мустака. Говорили близо половин час без преводач. Никой не знае какво точно са си казали.
След десетилетия прекъсване, дипломатическите отношения на селото със света, както и традицията световни лидери да седят по пейки с местните, били възобновени през 2015 г., когато в него постепенно и най-неочаквано се настанили Доналд Тръмп, английската кралица, Ангела Меркел, Путин, Карл Лагерфелд, Стоичков, Лили Иванова и други наши и световни знаменитости. От какъв зор, ще попитате. Най-обикновено село в равната равнина, с най-обикновени къщи, отделени от улиците с високи дувари, да не си пъхате много-много носа в двора. Ами довели ги художникът Венцислав Пирянков и съпругата му Катаржина Пирянкова — и тя художничка от Полша. Венцислав е родом от Старо Железаре, но от години живее и работи в Познан, където преподава изобразително изкуство.
Та пристигнали Пирянкови с осем свои ученички и започнали да рисуват по стените и оградите. Първоначално хората били доста предпазливи. Изкуството си е изкуство, но дуварът си е дувар и не го давали току-така. Затова Венци първо нарисувал бащината си къща. Изобразил Маргарет Тачър. Кметът Илия Тонов подкрепил идеята и предоставил за рисуване обществени сгради и своята къща. Само през първото лято художниците сътворили 40 стенописа. Докато не ги видите с очите си, няма да повярвате колко са въздействащи. В тях местната баба, дядо, кръчмар или магазинер се превръщат в равноправни участници в световната история. Както казва смуглият бай Иван, нарисуван да си приказва на пейката с Обама: “Той, Обама, ми е братчед! Бих изпил с него по една биричка.“ Николай и Папа Франциск пък се смеят от сърце на някаква шега. Бай Шабан общува с Уинстън Чърчил, баба Пенка – с Тодор Живков, бай Сашо е на сцената с Бийтълс, а Карл Лагерфелд се е наместил сред жените в носии от самодейния ансамбъл на селото. „Съвсем естествена двойка сме си. Все ме бъркат за нея“, казва 64-годишната Стефана Господинова, изрисувана с магарето си до Бриджит Бардо и нейния кон. Дали си приличат външно или не, не дръзвам да кажа. Но е факт, че и двете харесват животните. Дядо Лазар пък прибира овцете от паша заедно с Тереза Мей. Посреща ги баба Велика със саксия мушкато в ръцете. Може да преживеете сюрреалистичен момент, ако портата на къщата се отвори, докато зяпате стенописа, и отвътре излезе истинската баба Велика. С голяма доза самоирония Венци Пирянков се е нарисувал на стената на селския нужник откъм отделението „М“. А откъм „Ж“-то е нарисувал Лейди Даяна.
Постепенно хората преодоляли скептицизма си и започнали сами да предлагат стените си. Дори поръчвали с коя известна личност искат да ги изографисат. За да въведе ред, тогавашният кмет дори направил списък. Въпреки това съпротива все още има. Както каза бабата, изскочила иззад Доналд Тръмп „И како като напраиха тез рисунки? Да н’би да ми дигнаха пенсията?“ Но Пирянкови не се отказват.
Най-екзотичната част от селото е улица „Мома“. По дуварите и стените на къщите й художниците са пресъздадали известни произведения на Пикасо, Ван Гог, Фрида Кало, Анди Уорхол и Кийт Харинг. Това навярно е първият и единствен селски филиал на MoMA. Ако се вслушате, зад Ротко весело грухти прасе, на главата на Фрида кукурига петел, а пред Климт две баби седят на сянка под черницата и доплитат „Целувката“. Била съм в МоМA. Старожелезарската повече ми харесва. Има си характер! Възрастните жители на селото вероятно никога няма да стигнат до оригинала. Затова Пирянкови докарали музея при тях. И ето как селото станало извор на прогресивни идеи и заотглеждало изкуство заедно със зеленчуците.
В българските села хората присядат пред домовете си и чакат някой да мине, за да си поговорят. В Старо Железаре до тях на пейката присядат световните лидери и звезди. Дали ако се вслушат в селяните, светът няма да стане едно наистина прекрасно място за живеене?
Звучи като заглавие на филм от поредицата за Индиана Джоунс, нали? В главните роли археолог със смешна шапка, пищна блондинка, древно проклятие и скъпоценен амулет с тайнствена сила. Няма що! Размечтах се и аз да стана холивудска звезда!
Я по-добре да направим експеримент. Казвам ви думата „нефрит“. Каква е първата ви асоциация? Почти съм сигурна, че е Китай. Нефритът е камъкът на дракони и императори.
Но се оказва, че хилядолетия преди Китайската империя, по нашите земи имало Балканска нефритена култура. Разказа ми го изящната нефритена жаба от музея във Враца. Тя е на осем хиляди години, достатъчно стара и мъдра, за да й повярвам.
Намерили амулета през 2012 година край село Оходен, на място, където преди осем хилядолетия се заселили едни от първите земеделци в Европа. По размери е малка – колкото двуеврова монета, обаче била важен символ. На какво точно – не сме сигурни. Според една от версиите изобразява Великата майка – богинята на плодородието, в момент на раждане.
Сега, ако на някоя жена й кажете, че е жаба, сигурно ще ви убие на място. Но Великата майка явно нямала нищо против. Жабата се появявала всяка пролет с дъждовете. Снасяла хиляди яйца. Изчезвала през зимата и се завръщала отново. В нея древните хора виждали кръговрата на живота.
И така, ето първата загадка. Как са обработвали този камък? Той не е най-твърдият минерал на света. Кварцът например е по-твърд. Нефритът обаче е изключително жилав. Структурата му наподобява сноп от безброй преплетени микроскопични влакна. Затова трудно се чупи и може да понесе удари, които биха разцепили други камъни. Тъкмо това го прави подходящ за брадви и длета. И ужасно упорит, ако решите да го превърнете в нещо изящно. Преди осем хиляди години хората нямали метални инструменти и електрически бормашини. Оформяли камъка постепенно, като го търкали с пясък и вода. Със сигурност не набързо за ден-два.
Още преди да изскочи жабата от Оходен, археолозите били открили десетки праисторически предмети от този материал. В Кърджали – свастика. Толкова прецизно оформена и прекрасно полирана, че британският археолог Джон Чапман казал, че е сред най-впечатляващите предмети от Източните Балкани. В Гълъбник – нефритен жезъл с дължина около 36 сантиметра, старателно излъскан, едва ли служел за всекидневно сечиво. Дори в халколитния некропол във Варна, заедно с най-старото обработено злато, има изящна нефритена игла за коса, дълга 12 сантиметра, с три внимателно пробити отвора.
И какво излиза? Хилядолетия преди китайските императори, по Балканите хората вече правели от този капризен зелен камък сечива, украшения и амулети. Разпознавали качествата му и владеели сложни техники за обработката му. Разбирате ли сега защо учените говорят за Балканска нефритена култура? Според Руслан Костов това са едни от най-ранните и най-разнообразните нефритени изделия в света – по-стари от нефрита на неолитен Китай.
А ето я и втората жабешка загадка: откъде вземали нефрита? Щото по нашите земи той не се среща под път и над път. Ами от различни находища. Нефритената фигурка от Кърджали е от една химична и цветова група. Тази от Русе – от друга. Варненските изделия са от трета. Значи камъкът вероятно идвал от три или четири различни места. Но никой не знае къде се намирали те. В Огражден, край село Никудин, геолозите открили нефрит, но на съвсем тънки жилки. От него не можеш да направиш нищо. Все пак това доказало, че е възможно да е имало нефрит наоколо.
Третата загадка е къде са ги изработвали? За производство трябва работилница. Проблемът е, че досега археолозите не са открили такава по нашите земи. Най-близкото намерено ателие е в Турция, недалеч от Дарданелите. Там имало късове суровина, заготовки, недовършени брадви, производствени отпадъци и готови полирани сечива. Тоест можел да се проследи целият процес – от безформения къс до завършено изделие. Дали оттам доскачала у нас праисторическата кекерица? Не знаем.
След като написах този разказ, се върнах във Враца. Исках да я поразпитам тая жаба. „Кой те е направил? Откъде си родом? Какво си била? Украшение? Талисман за раждане? Дар за богинята?“ Жабата, разбира се, само ме гледаше с дупчиците си вместо очи и не ми отговори. Тя беше преживяла осем хиляди години. Нямаше никаква причина да издава тайните си точно на мен.
Ако се чудите какво да сготвите за вечеря, ето една бърза и лесна рецепта от русенския край. Заколвате и одирате един овен, пасъл в полята около Дунав, посипвате отгоре шепа златни римски монети и печете в умерена фурна, докато се зачерви. Мислите, че се шегувам? Съвсем не. Сега ще ви разкажа една от най-смешните музейни истории в България. В нея главен герой е рогат и космат пишман „археолог“, платил с живота си за няколко грама римско злато.
През 1955 г. в импозантната сграда на Доходното здание в самото сърце на Русе, където се помещавал Окръжният музей, влязъл скромен селянин. Минал под зоркия поглед на крилатия Меркурий на входа, заскърцал с гумени галоши по мрамора и се залутал из просторните зали. „Какво ще обичате, другарю?“ – навярно го е прихванал някой от разпоредителите. „Аз таковата… едно нещо нося. Ако може да приказвам с някого от началството…“ – ще да е промълвил смутено човечецът.
В инвентарните книги на музеите винаги се посочва мястото, където е открита всяка находка. Срещу това, което донесъл селянинът, пише „в стомаха на овен“. Заклал човекът животно за Гергьовден за курбана в село Брестовица и в стомаха му за свое и на съселяните си най-голямо удивление открил златна монета. По нея имало следи от зъби – явно рогаткото се опитал да я сдъвче, но му се опряла и просто я глътнал. Както можете да се досетите, мъжът не разбирал нищо от монети. Слава Богу, решил да отиде в музея, вместо да си направи златен зъб или пръстен, както често става с такива случайни находки.
И какво ѝ е толкова важното на тая пара̀? Мъничка — колкото 10 евроцента, обаче от истинско злато и истински рядка. Става дума за златен ауреус на римския император Траян Деций, управлявал само две години, между 249 и 251 г. На гърба на обикновените монети на владетеля стоят две женски фигури. Те олицетворяват двете Панонии – Горна и Долна – земите на днешна Унгария, части от Австрия, Хърватия, Сърбия, Словения и Босна и Херцеговина. Панония имала важно военно значение, защото пазела дунавската граница на империята от нападенията на племена отвъд реката. Там били разположени легиони, крепости и важни пътища. Самият Траян Деций е роден в Долна Панония, в Будалия, близо до днешна Сремска Митровица в Сърбия. На ауреуса от Брестовица обаче се вижда само една женска фигура, макар надписът да е в множествено число — PANNONIAE, „Панониите“. В едната си ръка държи скиптър и орел, а другата е вдигната нагоре. Монетата е единствена в България, а в света са намерени само два екземпляра!
Траян Деций загинал през 251 г. на около стотина километра от Брестовица в битката срещу готите при Абритус край Разград и останал в историята като първия римски император, загубил живота си от оръжието на варварин. За злощастната му съдба съм ви разказвала в други мои публикации. Абритус си е Абритус, но и Брестовица не е случайна. Земята ѝ е осеяна с тракийски могили и следи от селища, съществували през римската епоха. Някъде там, сред тревата и разораните буци пръст, овенът погълнал златната монета, изгубена седемнайсет столетия по-рано.
В интерес на истината, животните имат сериозен принос към музейните колекции. Сом от Мисури погълнал джобен часовник, английска треска — сребърен шилинг, а американски алигатор — праисторически каменни върхове на стрели. Нашият овен от Брестовица обаче ги поставил всичките в малкото джобче на търбуха си с един от най-редките римски ауреуси в света. Дали парата била извадена на повърхността при оран, от дъжд или от копитата на животните, не зная. Но ще взема да се преквалифицирам на овчарка. Хем вълна ще има, хем мляко и месце, а току-виж и с нещо златничко съм се обзавела! А вие си отваряйте очите на четири, когато кормите риба, дивеч или овен. Не се знае какво са яли. Днес пара, утре може цяла кесия.
Вижте го! Вижте колко бързо пълзи! Повдига се на ръчички и крачета като палаво паяче. Майка му е вдигнала всички грънци нависоко, да не ги троши. Но голямата делва, в която държат зърното няма къде да я дене. Сега е празна. Лято е и жътвата тепърва предстои. Докато жените шетат, а дечурлигата скачат от платформата в реката, малкият допълзява ловко до тумбестия, издължен съд и се изправя нагоре, нагоре, още мъничко. Да стигне до усмихната леля, която толкова прилича на майка му! Тупва по дупе, съдът се катурва, а капакът му – въпросната леля – керамична глава с усмивка от ухо до ухо, пиърсинги под устните и на ушите, и големи бадемови очи, се търкулва и цопва във водата. Ах, каква беля! Натупват го леко, изправят делвата и всичко си идва по местата, сякаш не е било. Никой от тях не забелязва, че капакът е изчезнал. Нито пък подозират, че усмихнатата леля, полегнала в тинята, ще пропътува повече от шест хилядолетия. И че ще се превърне в символ на цяла една култура.
Когато бащата на малкото паяче решил да си вземе първата жена, цялото село се събрало да му построи къща. Мъжете донесли от гората дълги и здрави дъбови стволове. Наострили долните им краища с каменни брадви, после набили коловете в тинестото дъно на реката по нестабилната речна тераса. Върху тях подредили греди и дъски и повдигнали пода, за да пазят къщата от влага и разливи. Направили платформа и я свързали с тези на съседите. Голямо село на дървени крака. Четири хилядолетия по-късно Херодот разказва, че мъжете в едно наколно селище в езеро в Македония забивали допълнителни колове за всяка нова съпруга. Това няма нищо общо с нашите хора край Варна, но може би и те имали много жени. Представям си как клетия баща на младоженеца тихо седял и пресмятал колко още дървета ще трябва да отсекат и колко още тежка работа ги чака. Сигурно се молел синът му да не е толкова влюбчив.
Като всяка натокана блондинка мислех, че всичко знам, но за праисторически наколни жилища не бях чувала. И то не едно или две. В района на днешните Варненско и Белославско езеро са намерили тринадесетина. Най-отдавнашните са на около 6500 години. В едно от тях навярно живели хората, погребани във Варненския халколитен некропол с най-старото обработено злато в света. Това е така наречената култура Варна. По онова време картата на този район не изглеждала като днешната. Нивото на Черно море било по-ниско, а по дъното на сегашното Варненско езеро преминавала речна долина. По бреговете ѝ имало всичко необходимо за добър живот: прясна вода, плодородна земя, гори, дивеч и удобни пътища към морето и вътрешността. Неслучайно локацията се ползвала с такава популярност – тихо и комуникативно място, както се казва.
Шестдесет столетия по-късно районът сменил предназначението си. Китните зелени колиби по поречието на реката се превърнали в промишлени чудовища – „Морфлот“, „Родопа“, ТЕЦ „Варна“, Кораборемонтния завод, памукопредачната фабрика „Христо Ботев“, ж.п. линии и гари. Представям си семейството на дребосъка, ако можеше да се пренесе в днешния ден, как стои с ръцете на „Ф“ сред промишлената естетика и се чуди къде са отишли злантните ниви, тучните ливади и сребърната река. И през ум не би им минало да живеят тук.
Наследниците им нарекли това прогрес. Докарали техника: плаващи кранове, драгажни шалани и смукателни дълбачки — цяла флотилия морски строителни машини с екзотични имена. Те дълбаели каналите, пристанищата и заводите на модерна Варна, но едновременно с това изваждали и унищожавали нейното най-дълбоко минало. Десетилетия по-късно от кофите на дълбачката „Добруджа“ били извадени хиляди парчета от глинени съдове, сечива от рог на елен, камък и кремък. Станало ясно, че на това място в древността се е намирал един от най-развитите центрове на праисторическа Европа.
Усмивката на нашата глинена леля изгряла пред археолога Иван Иванов през 1978 г., когато строителна машина я изкопала от дъното на Варненското езеро, докато удълбочавала пристаните на кораборемонтния завод „Флотски арсенал“. Голяма част от праисторическото селище била унищожена, преди да бъде проучена. Но „Езерната богиня“, както я нарекли, била грижливо съхранена в Археологическия музей във Варна.
Погледнете я! Дали ни се присмива на прогреса? Не, по-скоро излъчва блаженство и щастие. В очите й като на филмова лента минава миналото – зелените тръстики, разлюляни от вятъра, глъчката на децата, сламените колиби, подредени една до друга като кошер и малкото паяче, което пълзи ли пълзи през хълмовете на времето в маратон дълъг цели 6500 години.
Де се е чуло и видяло християни да се женят в джамия! Или в джамия да опяват мъртвите си. Ами ето, чуло се е и се е видяло. В Ески джамия в Стара Загора. Нека ви обясня. Но първо ще трябва да си припомним едно от най-трагичните събития по време на Руско-турската война. Гурко преминал Стара планина на 10 юли 1877 г. и закратко освободил града. В него заприиждали бежанци от околните села, които търсели закрила от башибозуци и черкези. Османското командване прехвърлило от Черна гора армията на Сюлейман паша, за да отблъсне руския отряд и да овладее старопланинските проходи. Силите му многократно превъзхождали тези на защитниците на града. На 19 юли 1877 г. започнала чутовна битка. Българското опълчение и малобройните руски части оказали ожесточена съпротива, но били принудени да отстъпят към Шипченския проход.
Част от хората тръгнали на север към Балкана, но пътищата им били пресечени от османски нередовни части. Други се върнали и се изпокрили по мазета и църкви. Османската войска нахлула и започнала да безчинства. Колели мъжете, пленявали жените и децата, палели църквите и къщите. Избили и отвели в робство половината население. Когато през януари 1878 г. руските войски влезли в града, го заварили опожарен и съсипан, леден и безмълвен. Без звън на камбани, без тълпи и цветя. Посрещнала ги само Неда Черковкина. Тя се скрила така добре, че по собствените ѝ думи и „дяволът не можел да я намери“. Излизала от скривалището си вечер и обикаляла. Пред очите й се редели ужасни картини: изгорели къщи, разрушени църкви, мъртви тела по улиците. Вечер се прибирала в укритието си „като котка по таваните“.
Сред руините стърчала само Ески джамия. Единственият възможен дом за молитва. И ето че под нейния купол отслужили тържествения православен молебен по случай повторното освобождение. Казват, че на службата присъствал и великият княз Николай Николаевич – брат на руския император Александър II и главнокомандващ руската Дунавска армия.
Дълго след това, докато построят всичко отново, старозагорци се венчавали, кръщавали и опявали в джамията.
Всъщност причината не е само, че Ески джамия бил единственият оцелял свещен дом. В продължение на близо три хилядолетия на това място хората извършвали религиозни обреди и строили своите светилища. Под покрива й има култова яма от ранножелязната епоха – в нея хората оставяли дарове за божествата: храна, съдове, жертвени животни. Има също светилище от римската епоха, посветено на Тракийския конник, както и средновековна християнска гробищна църква. Едва ли другаде можете да срещнете такава приемственост. Богове и вярвания се променяли в продължение на цели три хилядолетия, а хората продължавали да избират точно това място за молитвите и ритуалите си.
Днес Ески джамия е Музей на религиите. Построена през 1409 г., тя е сред най-ранните запазени османски храмове по българските земи. Една от колоните в предверието й е стъпила върху преизползван за строителството постамент на императорска статуя от римско време. Големият й безопорен купол с диаметър около 18 метра е впечатляващ. Стенописите са от 1859 г., когато джамията била обновена. Върху тях се виждат красиви растителни мотиви, гирлянди, вази, архитектурни мотиви и пейзажи. Ако се вгледате внимателно, ще видите едва забележими човешки фигури и изображение на малка църква с кръст, скрити сред орнаментите. Оттук и хипотезата, че част от украсата е изпълнена от християнски майстор.
Да си призная, бях скептична, преди да вляза. Можеш ли да затвориш човешката вяра в музей? Но пристъпих прага и настръхнах. Това не е музей на различните религии. Това е дом на нещо древно и силно – на човешката нужда от упование. Хилядолетия наред тук Бог нехаел кой как го нарича. Толкова лесно се делим на „наши“ и „чужди“. Хайде заедно да постоим за малко под този купол. Да замълчим. Да се смирим. Да погледнем светилищата, строени едно върху друго, и да си спомним, че вярата, надеждата и любовта са за всички.
Няколко пъти ми се е случвало да се разплача пред произведение на изкуството. За първи път беше пред Пиетата на Микеланджело в базиликата „Свети Петър“ в Рим. Обикаляхме двете с дъщеря ми Вечния град и привечер сколасахме да избегнем опашките и да влезем. Завихме вдясно от входа и внезапно се озовахме пред скулптурата. Ревнахме и двете. За мен ясно – мека Мария съм си и роня сълзи в тъга и радост. Ами детето? „Ти пък що ревеш, бе!“, попитах я. А тя ми вика: „Ми виж я каква е тъжна! Най-тъжната на света!“
Ей така ревнах, когато сред поляна с цветя, сякаш огряна от извънземни лъчи, пред мен затанцува менадата от стъклената чиния в музея в Стара Загора. Във века на пластмасата и хартиените тарелки за еднократна употреба, едва ли сте виждали нещо толкова изящно! Облечена в красиво надиплен хитон, младата жена сякаш левитира, а около нея се вихрят воали. Вдигнала е едната си ръка с цвете над главата, а в другата държи поднос, украсен с панделки. Кой ли е бил този незнаен майстор, който с такова умение е предал всяка гънка на дрехата ѝ, всеки кичур от прическата ѝ? Прерових мрежата, но и сред най-богатите музейни колекции не открих нищо подобно. Затова ще потвърдя думите на Христо Буюклиев – археологът, описал находката в далечната 1960 година: засега този съд от Августа Траяна остава без аналог в света.
Нито в музея, нито в книгата за експозицията пише нещо повече освен сухото: „Фиала с танцьорка, стъклена, Стара Загора, III–IV в.“ Екскурзоводите също не можаха да ми кажат нищо. А историята е много интересна.
Както често става в света на съкровищата, всичко започнало с багери. На 24 ноември 1960 година работници от Строителната организация копаели основите на жилищния блок, който днес извисява панелните си шест етажа на ъгъла на улиците „Августа Траяна“ и „Хаджи Димитър Асенов“. То в Стара Загора, където и да боднеш, все древни руини. Попаднали на масивна гробница, построена с монолитни каменни плочи и постлана с тухли. В нея било положено цяло семейство. Освен разкошната стъклена чиния, в одвъдното ги придружавали фино изработена каничка с деликатен профил, две стъкленици със сферични търбухчета и дълги шийки, тоалетно сандъче, от което били останали бронзовите и железните обкови заедно с ключалката и бронзова пръчка, украсена със спирала.
Не знаем имената на погребаните, нито какви са били, нито какво са работели. Предполагаме само, че били заможни хора от елита на Августа Траяна по времето на най-големия разцвет на града. Дали са държали изящната фиала само за украса, подпряна на поставка в някоя от стаите на обширния им дом? Или я слагали на трапезата, препълнена с плодове и сладкиши? Или пък, щом на нея танцува менада, спътница на Дионис, са наливали вътре вино? За момент си представих напрежението всеки път, щом се налагало да измият чинията. Колчем някоя робиня посягла, господарката започвала да крещи:
– Не пипай! Остави я! Аз сама ще си я измия!
Да беше моя, нямаше да разрешавам на никого даже да диша наоколо!
Менада означава „обезумяла“, „обладана“. Само че върху старозагорския съд тя не изглежда нито безумна, нито страшна. Тя е по-скоро ефирна. В изкуството менадите често са представяни точно така – сякаш музиката минава през тях. Те танцуват под звуците на флейти, тимпани и чинели, облечени в еленови кожи и увити с бръшлян. В ръцете си носят тирсове – дълги пръчки, украсени с лозови листа и елхови клони с шишарки. Състоянието, в което изпадали, се наричало enthousiasmos– ентусиазъм. За вас ентусиазъм е чувството, с което тръгвате за дълго чаканата почивка в Гърция. За древните гърци това било състоянието, в което богът влиза в човека и го изпълва със своята сила.
Шефът й, Дионис, е бог на онова, което цивилизованият човек старателно държи заключено, докато един ден ключалката не поддаде. За това разказва и Еврипид във „Вакханки“, най-страшната старогръцка трагедия. Младият тивански цар Пентей не вярвал, че Дионис е син на Зевс, забранил култът към него и решил да възстанови реда. За Пентей вакханките били група побеснели жени, напуснали домовете си, за да пият, танцуват и вършат неща, за които в прилично общество не се говори. Разбирам го, да ви кажа. Ако една сутрин всички жени от Стара Загора зарежат работа, дом и деца, грабнат тояги, увият ги с бръшлян и хукнат към Средна гора с викове, кметът вероятно тутакси би свикал кризисен щаб. Само че Пентей допуснал фатална грешка да се изправи срещу бог. Дионис го склонил, щом иска да види какво правят вакханките, да отиде дегизиран в планината – да облече женски дрехи, да си сложи перука и да грабне тирс в ръка. Предрешил се Пентей, качил се на планината и се скрил в клоните на високо дърво, за да шпионира. Обаче Дионис подло го издал. Жените изтръгнали дървото от земята и се нахвърлили върху царя. Разкъсала го собствената му майка.
Ето това е Дионис. Не е само весел дебеланко с грозд в ръка, както го рисуват по етикетите на бутилките с вино. Той кара хората да губят контрол. Премахва границите между човека и животното, между мъжа и жената, между разума и безумието, между живота и смъртта. Напомня, че под тънката дреха на цивилизацията винаги крием нещо диво.
Еврипид доста е преувеличил. Нямаме основание да мислим, че всяко Дионисиево шествие било античен вариант на филм на ужасите. Повечето публични празници били далеч по-подредени. Начело вървели жреци и носели свещени предмети. След тях се движели граждани с факли, музиканти, менади и жертвени животни, украсени с гирлянди от клони и цветя. Участниците пеели химни и надавали ритуални възгласи. Шествието стигало до храм или олтар, където извършвали жертвоприношения и възлияния с вино, а после започвал празникът. Единствените, които всявали смут, били сатирите – шумни, пияни и неприлични същества. Те пощипвали танцьорките и потъпквали с козите си копита всички правила на доброто възпитание.
Може би от тези разкази и легенди се родила и вакханката върху старозагорската чиния. Гръцки гравьор се е вдъхновил от ваза или скулптура. А може и да е бил местен майстор от Августа Траяна, толкова талантлив, че две хиляди години по-късно все още не се е появила друг подобен съд, равностоен на произведението му.
Вместо воалите на вакханката, от балконите на блока днес се ветреят чаршафи и гащи. Но не пропускайте да видите великолепната стъклена чиния с танцьорката. Ако притворите очи, ще чуете флейти и тимпани. Преживяла смъртта на собствениците си, залеза на Августа Траяна, нашествия, пожари, земетресения и строителството на социализма, тънка, прозрачна и крехка, менадата танцува ли танцува. Чак до свършека на света.
Наричали я Брентида. Името било тракийско, наследено от баба ѝ, но тя говорела гръцки също толкова свободно, колкото и тракийския език, на който баща ѝ разговарял с роднините си от вътрешността. Това не било необичайно в Одесос. Градът бил основан от преселници от Милет, но отдавна в него живеели всякакви хора. Все пак бил голямо морско пристанище.
Баща ѝ натрупал истинско състояние с търговия. Изкупувал от земите във вътрешността зърно, дървен материал, кожи, восък, мед и вълна и ги доставял в пристанището на Одесос. Оттам корабите ги отнасяли към други черноморски градове и към още по-далечни пристанища – към Средиземноморието и Мала Азия. На връщане носели амфори с тасоско вино, зехтин, изящна керамика, бронзови съдове и скъпи вещи, с които богатите тракийски владетели и техните приближени обичали да демонстрират сила и власт.
Майката на Брентида обичала празненствата. Когато корабите на съпруга ѝ се завръщали благополучно, в дома им се събирали търговци, градски първенци и пътници от далечни места. Разменяли се какви ли не скъпи дарове. Отваряли се амфори с вино и върху масите се подреждали хляб, сирене, месо, маслини, плодове и медени сладкиши. Свирели музиканти и гъвкави танцьорки извивали тела в ритъма на музиката. Брентида с интерес следяла разказите на гостите за напечени от слънцето пустини, страшни бури, изумрудени острови и пъстри пазари.
Домът на семейството се намирал зад здравата крепостна стена, недалеч от улицата, която водела към пристанището. Бил просторен, с вътрешен двор, каменен кладенец и покрита колонада, под която през лятото се нареждали ниски маси и ложета за гостите. В един от ъглите растяла лоза, а край стените имало сандъчета с ароматни треви. Стаите били застлани с тъкани черги.
В празничните дни ходели да гледат състезанията. Брентида наблюдавала младежите, които показвали силата и ловкостта си. Сред тях бил и Кратес – нейният любим. Скоро щял да замине в Атина – така правели с най-способните – изпращали ги да се учат в чужбина. А нея щели да омъжат за един от партньорите на баща й. На общоградските празненства музиканти и поети мерели сили в рецитации и театрални представления. Какви ли не образи се появявали в пиесите: хитри роби, сърдити старци, сатири и смешни герои с преувеличени маски. Разбира се, семейството на Брентида седяло винаги на първия ред. Ако не си на първия ред в театъра, за какво изобщо си отишъл!
Девойката носела дълга дреха от фина тъкан, пристегната високо под гърдите. Косата ѝ била събрана и прихваната с игли. А на нежните й уши прехвърчала великолепната Нике. Златните обеци били подарък за предстоящата ѝ сватба. Поне така можем да си представим. Дали ѝ ги бил поръчал баща й, когато решил вече да я задомява? Или пък бъдещият ѝ съпруг – млад търговец, който пътувал по море? Виждам го как влиза в прочуто ателие далеч на североизток, в Пантикапей – богатия град край на мястото на днешния Керч. Майсторът му показва восъчни модели на крилати богини, на Ероси и розети.
— Искам Нике – казва младежът. – За победа и благополучие. И да не я претупаш като тези тук! Трябва да лети, лека като перо, нежна като зората.
После добавя:
— Но нека в ръката си държи наш ритон. Не гръцка кана. Елен с изпънати нозе и разклонени рога.
Майсторът повдига вежди. Аман от тоя тракийски кич – гръцка богиня да прави възлияния с тракийски съдове! Но клиентът изсипва куп пари, а който плаща, той поръчва музиката.
Да я претупа?! Че той бил най-добрият майстор на север от Атина! Първо моделирал миниатюрните фигури от восък. Едната с десния крак напред и с вдигната дясна ръка, другата с левия крак напред и вдигната лява ръка. После отлял образите от злато. Фигурките са три сантиметра и половина на три сантиметра и половина. Смятайте върху каква малка площ оформил крилете, перо по перо! „Ушил“ развятата дреха. Не пестил труда си дори там, където никой нямало да погледне – моделирал телата и отзад. От пръстите на ръцете и краката и връзките на сандалите чак до обеците върху ушите на самите фигурки! Оформил косите, лицата, гърдите, фините колене и нежни китки. Направил мъничките съдове с такава прецизност, че даже украсил ритона с точици като еленова кожа. Накрая прикрепил всичко към телата. Цял месец отливал, ковал, дълбал, моделирал, запоявал и полирал. Над всяка фигура направил кръгъл диск с розета. Листенцата, спиралите и тичинките били направени отделно от тънка златна нишка и после закрепени едно по едно. Накрая в ателието блеснали две божествени Нике, каквито никой дотогава не бил виждал. Епос, събран в пространство от няколко сантиметра.
Брентида ги сложила и се огледала в полираното бронзово огледало. Наклонила глава наляво и надясно, за да види как стоят и мигом забравила за Кратес. Да ходи в Атина, като си няма работа. Да учи колкото си ще! Майката оправила косата ѝ, а малките ѝ сестри се въртяли около нея и я молели и те да ги сложат поне за миг. Когато Брентида излязла по улиците на Одесос, богините захвъркали край лицето ѝ. Крилете им уловили слънцето и ярки искри се посипали по главите на минувачите.
Подготвяли сватбата. Обсъждали кои семейства да бъдат поканени, какво вино да се поднесе и какви дарове да заминат с булката. В раклите вече били сгънати новите дрехи. Баща ѝ вероятно правел сметки, майка ѝ давала нареждания, а Брентида се опитвала да си представи дома, в който щяла да живее.
Но сватба нямало.
Бедата дошла внезапно. Една нощ девойката я втресло. После престанала да става от леглото. Домашните средства не помогнали. Донесли благоуханни масла, билки и амулети. Повикали лечител. Майка ѝ палела светилник и отправяла молби към боговете. Баща ѝ с ужас открил, че никакви богатства не могат да откупят живота на детето му.
След няколко дни тя си отишла. На шестнадесет.
Къщата, в която доскоро звучали музика и смях, потънала в тишина. Сватбените приготовления се превърнали в приготовления за погребение. Обеците, златната огърлица с бичата глава, която се предавала от майка на дъщеря, огледалото и любимият й Ерос, който висял на стената в стаята й били положени в ковчега. Извън стените на града, семейството изградило каменна гробница. Стените ѝ били оцветени отвътре в розовочервено. После я затворили с три тежки каменни блока. Името на момичето постепенно изчезнало от паметта на града. Домът на семейството се разрушил, корабите на баща ѝ изгнили, а хората, които я били виждали на първия ред в театъра, си отишли един след друг.
Минали повече от две хиляди и четиристотин години.
И ето че един февруарски ден през 1970 Водоснабдяване Варна започнало да си строи административна сграда на улица „Прилеп“ № 33. Багерите разнесли насипа и отдолу се появил скелет, покрит от крилата на двете ослепителни златни Нике. Днес те стоят неподвижни във витрината на Варненския археологически музей. И моят разказ е художествена измислица, базирана на археологически факти и изследвания. Но какво е светът без сладкодумен разказ? Камара скучни факти.
Така че ако се вгледате, ще видите Брентида да ситни с бързи крачки по оживената улица към театъра. Наоколо търговци разтоварват стока, пищят чайки, солените пръски от вълните охлаждат топлия въздух. Тя се усмихва на някого в тълпата и ускорява крачка. Двете Нике отново политат и хвърлят в очите ви ярки златни искри.
Ако Мишо Белчев, светла му памет, трябваше да напише текст за „Праисторическа жалба за младост“, може би щеше да започне така:
„Нямаше още никакви хора около Гиза и Тутанкамон,
Троя изобщо не беше в плана,
нито пък Стоунхедндж, ни Вавилон.“
В онези далечни времена преди близо осем хиляди години, никой от известните градове и чудеса на света не съществувал. Трябвало да минат още 25 века до появата на Троя и 30 века до появата на пирамидите, когато край днешен Дуранкулак ехтяли каменни брадви и кипял усърден труд. Край малка река съвсем до морето, една от най-древните европейски общностти строяла своето селище. Освен с дървени колове, гъвкави пръчки, слама и кал, те изгражадали основите на домовете си с дебел зид от дялан камък – нещо нечувано и невиждано дотогава. Някои от къщите били по 280 квадрата. Имало и двуетажни. Много по-големи от средностатистическите в днешните села. Изглежда мястото било адмнистративен център – спретнат и подреден, с прави улици и с голяма общесвтена сграда в средата – както е сега общината.
Археолозите кръстили културата на тези древни хора „Хаманджия“, на малкото добруджанско село в днешна Румъния – Бая-Хаманджия. Използват думата „култура“, защото не знаят дали тези хора са били едно племе или различни племена с различни езици — знаят само, че са използвали сходни съдове и са имали сходни обичаи. По тази логика, когато археолозите на 25 век се разровят в интернет пространството, ще ни определят като култура „Екранджия“, защото въпреки че принадлежим към различни народи и говорим различни езици оставяме сходни задълбочени културни следи в социалните медии.
Историята започва по обичайния начин – с румънски багер, който копае, в този случай напоителен канал. От пръстта започнали да извират древни съдове, каменни сечива и човешки останки. Веднага спрели работа и извикали специалисти. Станало ясно, че са попаднали на напълно непозната праисторическа култура. Това се случило през 1952. Няколко години по-късно румънците захванали да строят атомната електроцентрала край Черна вода. Изпод зъбците на машините изскочили подобни на хаманджийските съдове, а също и фантастичните статуетки „Мислителят“ и „Седящата жена“, които толкова много приличат на съвременно изкуство, че все едно вчера са правени! Те са символът на тази култура. Истинската изненада обаче дошла през 1975, когато започнали разкопките на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. Точно там било открито най-ранното и най-добре запазено селище на това развито общество.
Въпреки че всеки дом си имал спалня и ежедневна с пещ и огнище, дуранкулашкото село навярно разполагало с обща кухня, в която се приготвяла храната. Менюто включвало хляб от пшеница и ечемик. Днес малцина са чували за фий и уров, но преди 8000 години от тях древните домакини правели ежедневната яхния. Уровът е супербобът на праисторията – богат на белтъчини, издръжлив на суша и лесен за отглеждане. Горчал и затова трябвало да го киснат дълго, преди да го готвят. Хапвали също еленско, глиганско, месо от диви магарета и много риба. Овце, кози, говеда и свине били домашните животни, които допълнително разнообразявали трапезата.
В близост, на площ от 100 декара, археолозине открили един от най-големите праисторически некрополи в Европа, с над 1200 погребения. Може би има и още, но са под нивото на днешното езеро. Гробището само по себе си е сензация, защото не се срещат много некрополи от праисторията. В продължение на цяло хилядолетие хаманджиите погребвали там мъртвите си.
Находките от некропола разказват какво ли не. Например, че местните знаели как да обработват златото. От един от гробовете излязла изключително ценна находка – малка златна спирала с около 200 – 250 години по-стара от считаното за най-старо обработено злато в света – това от Варненския некропол. Според други учени не е по-старо, но няма да се караме. Какво са едни 250 години в безкрайността на вселенската история. Че прокарали първите търговски пътища между новозаселената Европа и Средиземноморието. Сред накитите има такива от миди, които се срещат само в Средиземно море. Че най-модни и скъпи били огърлиците от млечните зъби на северен елен. Заради голямото търсене се появили и фалшификати от костите на местни тревопасни животни. Представям си как две дуранкулашки хаманджийки се срещат на реката и едната хвърля презрителен поглед на тази с герданчето Абибас. Че били истински майстори на керамиката. С радост бихте си ги сложили на трапезата и днес. Че били естети и майсторски обшивали дрехите си с мъниста от кости и миди.
Мирният и щастлив живот край Дуранкулак бил прекъснат от две брутални земетресения. Първото напукало и килнало стените на къщите. Хората ги подпрели с греди и пооправили разрушенията. Второто, около век по-късно, било толкова свирепо, че селото се подпалило. Хората събрали каквото могат от покъшнината си и напуснали завинаги това място. Земята се разцепила и бликнали стари извори, които превърнали тучната долина около реката в езеро, а част от селището – в остров.
В продължение на повече от хилядолетие там не живеели хора. После от юг дошли варненци, тоест хора от културата „Варна“, след това траки. От времето на траките е останал храм на Кибела с мраморна плочка с изображение на богинята. В България има само два открити досега – другият е в Балчик.
В най-горния пласт лежат останки на средновековно българско селище от 9-10 век. Част от него е запазено в ъгълчето вдясно от моста към острова. Отгоре ще видите ясно, че строителството е разхрърляно, без план, като лястовичи гнезда, както днес се строят новите квартали в София – без тротоари, без зелени площи и с къщи една върху друга. Човек започва да се пита къде е изчезнало това знание на праисторическите хора за подредено по конец село и общество. Можем само да гадаем.
Препоръчвам ви да отидете до Дуранкулак. Ей го къде е! Има добре направен посетителски център, където ще ви пуснат филм и ще разгледате приятна изложба. Ще се разходите по дървените пътеки сред острова. Няма да видите кой знае какво с очите. Едни основи на къщи и кресливата колония корморани, която е превзела мястото. Езерото и морето в далечината. Но съм сигурна, че ще се обадят древните ви гени и ще прогледнете със сърцето – не са избрали това място случайно. Не биха могли да изберат по-добро. Земята е мазна и плодородна, житото е тлъсто и гъсто, тревата е жилава и зелена. Потънала до коленете в лавандула, с лице към залеза, докато три огромни комбайна ошетваха безкрайна златна нива, се наведох, взех шепа пръст и й прошепнах „Поздрав от след 300 поколения! Вижте докъде стигнахте! Благодаря ви!“
Всички знаете приказката за Хензел и Гретел. Как заради немотия и глад родителите им ги изоставили в гората. Как изобретателният Хензел напълнил джобовете си с бели камъчета и ги пускал подире си, за да намерят пътя към дома. Сетих се за нея в един също толкова тъжен контекст – съкровищата от монети, „поръсени“ в Тракийската равнина, от Стара Загора до Филипопол. Те, подобно на бели камъчета, очертават пътя, по който хората бягали от готите.
Преди 1800 години животът в римска Тракия вървял тихо и спокойно. Земята раждала жито, търговците броели печалбите си, чиновниците събирали данъци, а императорите в Рим се сменяли толкова често, че хората не успявали да запомнят чий лик гледа намръщено от поредната пара.
После от север като лош, студен вятър, долетяла мълвата: „Готите! Готите идват!“ В превод: „Залостете портите, приберете добитъка, вземете парите и бижутата и бягайте колкото ви държат краката! “ Защото готите въобще не били готини. Откъдето минели, трева не никнела. Всъщност, няма как учените да се ориентират по тревата, за да разберат посоката на смъртоносните варварски атаки. Но за късмет попаднали на безценен свидетел – стар пергамент от библиотеката във Виена. В миналото пергаментът бил дефицитна, скъпа стока и затова средновековните книжовници често го рециклирали – измивали стария текст и пишели нов върху същите листове. На повърхността на Виенския ръкопис се четял църковен текст. С помощта на ултравиолетова светлина и други съвременни технологии, учените извадили на бял свят скрито отдолу послание, чакало векове да бъде прочетено.
Появили се фрагменти на гръцки език, вероятно част от изгубеното произведение „Скитика“ на Дексип, историк от III век. Текстът разказва за нашествието на готите, за сраженията им с император Деций, за опустошителната епидемия, отслабила населението и войската, и за нападението срещу богат тракийски град, който учените свързват с Филипопол – днешен Пловдив. В друг откъс се говори как Деций наредил край Берое да бъде изграден отбранителен вал. Римляните дори не смеели да палят огньове, за да не ги забележи врагът. Императорът изпратил разузнавач, за да разбере докъде са стигнали варварите. Той обаче се оказал предател и издал местоположението на римските войски. Битката за Берое била загубена. Какво увлекателно четиво! А е едва осем страници.
Пергаментът само потвърдил това, за което изследователите отдавна се били досетили – че могат да проследят пътя на нашествениците по намерените съкровища от монети. Да беше едно съкровище, да го приемем за случайност. Но те са над 150 от този период на територията на днешна България. Петнадесетина от тях са около Стара Загора и още толкова около Пловдив. Чакай, чакай, ще кажете. Какво общо имат монетните съкровища с нападенията. Много просто – местата, от които „никнат“, образуват ясна географска линия. Археолозите даже направили „карта на страха“, която показва пътищата на бягство на стотици уплашени хора, които заравяли парите си с надеждата по-късно да се върнат за тях. Мнозина не се върнали.
Нека пак се пренесем в миналото. Представете си, да кажем, богат собственик на земя в плодородната равнина около Берое. На хоризонта се вдига облак прах. Пристигат ездачи с вестта, че римската отбрана е разбита и врагът е близо. В къщата се възцарява хаос. Жените и слугите търчат объркано и товарят каквото сварят в каруците. Децата пищят. Животните в обора нервно пристъпват и всяко реве както може. Най-сетне процесията потегля на юг. Скоро установяват, че са твърде бавни за бързоногата конница на варварите. Някъде край днешното село Даскал Атанасово човекът изважда тежка кожена торба – навярно има над три кила и набързо я заравя край пътя. Сигурно сте любопитни какво има в торбата. Добре, ще ви кажа – 754 сребърни римски монети – 482 денария и 272 антониниана, сечени в продължение на близо век и половина. Денариите са „старите спестявания“, стабилна валута с високо съдържание на сребро. Затова продължавали да ги пазят и използват десетилетия наред. Антонинианите са „новите пари“. Формално стрували два денария, но съдържали значително по-малко сребро. Инфлацията очевидно не подминала Римската империя. По страните на монетите има ликове на повече от десет императори – от Траян до Филип I Арабина. Наистина не е богатство, събрано за ден. От пра-пра-дядо му ще да е било. Конницата връхлита, избива децата и старците и пленява мъжете и жените. Вързаните клетници поемат в печална върволица подир варварската орда.
Не е ли иронично – най-ценното останало скрито под краката на поробителите. Докато не го изровил тракторът от ТКЗС-то 18 века по-късно. Монетите са безценни като историческа стойност. Като материална също – ако държавата реши да ги продаде, сигурно ще вземе няколко стотин хиряди евро. Но за мен най-ценното и най-тъжното в съкровището от Даскал Атанасово, е надеждата, която собственикът хвърлил в торбата с имането. Надеждата, че това е само за малко, че лошото ще отмине и някой ден ще изкопае среброто, ще се прибере у дома и животът ще продължи. Нея не можете да я видите във витрината на Националния исторически музей. Но, ако сте чели „Малкият принц“ ще знаете, че истински се вижда само със сърцето. И че най-същественото е невидимо за очите.
