Наричали я Брентида. Името било тракийско, наследено от баба ѝ, но тя говорела гръцки също толкова свободно, колкото и тракийския език, на който баща ѝ разговарял с роднините си от вътрешността. Това не било необичайно в Одесос. Градът бил основан от преселници от Милет, но отдавна в него живеели всякакви хора.  Все пак бил голямо морско пристанище.

Баща ѝ натрупал истинско състояние с търговия. Изкупувал от земите във вътрешността зърно, дървен материал, кожи, восък, мед и вълна и ги доставял в пристанището на Одесос. Оттам корабите ги отнасяли към други черноморски градове и към още по-далечни пристанища – към Средиземноморието и Мала Азия. На връщане носели амфори с тасоско вино, зехтин, изящна керамика, бронзови съдове и скъпи вещи, с които богатите тракийски владетели и техните приближени обичали да демонстрират сила и власт.

Майката на Брентида обичала празненствата. Когато корабите на съпруга ѝ се завръщали благополучно, в дома им се събирали търговци, градски първенци и пътници от далечни места. Разменяли се какви ли не скъпи дарове.  Отваряли се амфори с вино и върху масите се подреждали хляб, сирене, месо, маслини, плодове и медени сладкиши. Свирели музиканти и гъвкави танцьорки извивали тела в ритъма на музиката.  Брентида с интерес следяла разказите на гостите за напечени от слънцето пустини, страшни бури, изумрудени острови и пъстри пазари.

Домът на семейството се намирал зад здравата крепостна стена, недалеч от улицата, която водела към пристанището. Бил просторен, с вътрешен двор, каменен кладенец и покрита колонада, под която през лятото се нареждали ниски маси и ложета за гостите. В един от ъглите растяла лоза, а край стените имало сандъчета с ароматни треви. Стаите били застлани с тъкани черги.

В празничните дни ходели да гледат състезанията. Брентида наблюдавала младежите, които показвали силата и ловкостта си. Сред тях бил и Кратес – нейният любим. Скоро щял да замине в Атина – така правели с най-способните – изпращали ги да се учат в чужбина. А нея щели да омъжат за един от партньорите на баща й. На общоградските празненства музиканти и поети мерели сили в рецитации и театрални представления. Какви ли не образи се появявали в пиесите: хитри роби, сърдити старци, сатири и смешни герои с преувеличени маски. Разбира се, семейството на Брентида седяло винаги на първия ред.  Ако не си на първия ред в театъра, за какво изобщо си отишъл! 

Девойката носела дълга дреха от фина тъкан, пристегната високо под гърдите. Косата ѝ била събрана и прихваната с игли. А на нежните й уши прехвърчала великолепната Нике.  Златните обеци били подарък за предстоящата ѝ сватба. Поне така можем да си представим. Дали ѝ ги бил поръчал баща й, когато решил вече да я задомява? Или пък бъдещият ѝ съпруг – млад търговец, който пътувал по море? Виждам го как влиза в прочуто ателие далеч на североизток, в Пантикапей – богатия град край на мястото на днешния Керч.  Майсторът му показва восъчни модели на крилати богини, на Ероси и розети.

— Искам Нике – казва младежът. – За победа и благополучие. И да не я претупаш като тези тук! Трябва да лети, лека като перо, нежна като зората.

После добавя:

— Но нека в ръката си държи наш ритон. Не гръцка кана. Елен с изпънати нозе и разклонени рога.

Майсторът повдига вежди. Аман от тоя тракийски кич – гръцка богиня да прави възлияния с тракийски съдове!  Но клиентът изсипва куп пари, а който плаща, той поръчва музиката. 

Да я претупа?! Че той бил най-добрият майстор на север от Атина! Първо моделирал миниатюрните фигури от восък. Едната с десния крак напред и с вдигната дясна ръка, другата с левия крак напред и вдигната лява ръка.  После отлял образите от злато. Фигурките са три сантиметра и половина на три сантиметра и половина. Смятайте върху каква малка площ оформил крилете, перо по перо!  „Ушил“ развятата дреха.  Не пестил труда си дори там, където никой нямало да погледне – моделирал телата и отзад. От пръстите на ръцете и краката и връзките на сандалите чак до обеците върху ушите на самите фигурки! Оформил косите, лицата, гърдите, фините колене и нежни китки.   Направил мъничките съдове с такава прецизност, че даже украсил ритона с точици като еленова кожа.   Накрая прикрепил всичко към телата. Цял месец отливал, ковал, дълбал, моделирал, запоявал и полирал.  Над всяка фигура направил кръгъл диск с розета. Листенцата, спиралите и тичинките били направени отделно от тънка златна нишка и после закрепени едно по едно. Накрая в ателието блеснали две божествени Нике, каквито никой дотогава не бил виждал.   Епос, събран в пространство от няколко сантиметра.

Брентида ги сложила и се огледала в полираното бронзово огледало. Наклонила глава наляво и надясно, за да види как стоят и мигом забравила за Кратес. Да ходи в Атина, като си няма работа.  Да учи колкото си ще! Майката оправила косата ѝ, а малките ѝ сестри се въртяли около нея и я молели и те да ги сложат поне за миг. Когато Брентида излязла по улиците на Одесос, богините захвъркали край лицето ѝ. Крилете им уловили слънцето и ярки искри се посипали по главите на минувачите. 

Подготвяли сватбата. Обсъждали кои семейства да бъдат поканени, какво вино да се поднесе и какви дарове да заминат с булката. В раклите вече били сгънати новите дрехи. Баща ѝ вероятно правел сметки, майка ѝ давала нареждания, а Брентида се опитвала да си представи дома, в който щяла да живее.

Но сватба нямало.

Бедата дошла внезапно. Една нощ девойката я втресло. После престанала да става от леглото. Домашните средства не помогнали. Донесли благоуханни масла, билки и амулети. Повикали лечител. Майка ѝ палела светилник и отправяла молби към боговете. Баща ѝ с ужас открил, че никакви богатства не могат да откупят живота на детето му.

След няколко дни тя си отишла. На шестнадесет.

Къщата, в която доскоро звучали музика и смях, потънала в тишина. Сватбените приготовления се превърнали в приготовления за погребение. Обеците, златната огърлица с бичата глава, която се предавала от майка на дъщеря, огледалото и любимият й Ерос, който висял на стената в стаята й били положени в ковчега. Извън стените на града, семейството изградило каменна гробница. Стените ѝ били оцветени отвътре в розовочервено. После я затворили с три тежки каменни блока. Името на момичето постепенно изчезнало от паметта на града. Домът на семейството се разрушил, корабите на баща ѝ изгнили, а хората, които я били виждали на първия ред в театъра, си отишли един след друг.

Минали повече от две хиляди и четиристотин години.

И ето че един февруарски ден през 1970 Водоснабдяване Варна започнало да си строи административна сграда на улица „Прилеп“ № 33.  Багерите разнесли насипа и отдолу се появил скелет, покрит от крилата на двете ослепителни златни  Нике.  Днес те стоят неподвижни във витрината на Варненския археологически музей. И моят разказ е художествена измислица, базирана на археологически факти и изследвания.  Но какво е светът без сладкодумен разказ?  Камара скучни факти.

Така че ако се вгледате, ще видите Брентида да ситни с бързи крачки по оживената улица към театъра. Наоколо търговци разтоварват стока, пищят чайки, солените пръски от вълните охлаждат топлия въздух.  Тя се усмихва на някого в тълпата и ускорява крачка.  Двете Нике отново политат и хвърлят в очите ви ярки златни искри.

Ако Мишо Белчев, светла му памет, трябваше да напише текст за „Праисторическа жалба за младост“, може би щеше да започне така:

„Нямаше още никакви хора около Гиза и Тутанкамон,

Троя изобщо не беше в плана,

нито пък Стоунхедндж, ни Вавилон.“

В онези далечни времена преди близо осем хиляди години, никой от известните градове и чудеса на света не съществувал.  Трябвало да минат още 25 века до появата на Троя и 30 века до появата на пирамидите, когато край днешен Дуранкулак ехтяли каменни брадви и кипял усърден труд.  Край малка река съвсем до морето, една от най-древните европейски общностти строяла своето селище.  Освен с дървени колове, гъвкави пръчки, слама и кал, те изгражадали основите на домовете си с дебел зид от дялан камък – нещо нечувано и невиждано дотогава.  Някои от къщите били по 280 квадрата. Имало и двуетажни. Много по-големи от средностатистическите в днешните села.  Изглежда мястото било адмнистративен център – спретнат и подреден, с прави улици и с голяма общесвтена сграда в средата – както е сега общината.

Археолозите кръстили културата на тези древни хора „Хаманджия“, на малкото добруджанско село в днешна Румъния – Бая-Хаманджия.  Използват думата „култура“, защото не знаят дали тези хора са били едно племе или различни племена с различни езици — знаят само, че са използвали сходни съдове и са имали сходни обичаи. По тази логика, когато археолозите на 25 век се разровят в интернет пространството, ще ни определят като култура „Екранджия“, защото въпреки че принадлежим към различни народи и говорим различни езици оставяме сходни задълбочени културни следи в социалните медии.

Историята започва по обичайния начин – с румънски багер, който копае, в този случай напоителен канал.  От пръстта започнали да извират древни съдове, каменни сечива и човешки останки. Веднага спрели работа и извикали специалисти.  Станало ясно, че са попаднали на напълно непозната праисторическа култура.  Това се случило през 1952.  Няколко години по-късно румънците захванали да строят атомната електроцентрала край Черна вода.  Изпод зъбците на машините изскочили подобни на хаманджийските съдове, а също и фантастичните статуетки „Мислителят“ и „Седящата жена“, които толкова много приличат на съвременно изкуство, че все едно вчера са правени! Те са символът на тази култура. Истинската изненада обаче дошла през 1975, когато започнали разкопките на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. Точно там било открито най-ранното и най-добре запазено селище на това развито общество. 

Въпреки че всеки дом си имал спалня и ежедневна с пещ и огнище, дуранкулашкото село навярно разполагало с обща кухня, в която се приготвяла храната.  Менюто включвало хляб от пшеница и ечемик. Днес малцина са чували за фий и уров, но преди 8000 години от тях древните домакини правели ежедневната яхния.  Уровът е супербобът на праисторията – богат на белтъчини, издръжлив на суша и лесен за отглеждане. Горчал и затова трябвало да го киснат дълго, преди да го готвят.  Хапвали също еленско, глиганско, месо от диви магарета и много риба.  Овце, кози, говеда и свине били домашните животни, които допълнително разнообразявали трапезата.

В близост, на площ от 100 декара, археолозине открили един от най-големите праисторически некрополи в Европа, с над 1200 погребения.  Може би има и още, но са под нивото на днешното езеро. Гробището само по себе си е сензация, защото не се срещат много некрополи от праисторията. В продължение на цяло хилядолетие хаманджиите погребвали там мъртвите си. 

Находките от некропола разказват какво ли не. Например, че местните знаели как да обработват златото.  От един от гробовете излязла изключително ценна находка – малка златна спирала с около 200 – 250 години по-стара от считаното за най-старо обработено злато в света – това от Варненския некропол.  Според други учени не е по-старо, но няма да се караме.  Какво са едни 250 години в безкрайността на вселенската история. Че прокарали първите търговски пътища между новозаселената Европа и Средиземноморието. Сред накитите има такива от миди, които се срещат само в Средиземно море.  Че най-модни и скъпи били огърлиците от млечните зъби на северен елен. Заради голямото търсене се появили и фалшификати от костите на местни тревопасни животни.  Представям си как две дуранкулашки хаманджийки се срещат на реката и едната хвърля презрителен поглед на тази с герданчето Абибас. Че били истински майстори на керамиката.  С радост бихте си ги сложили на трапезата и днес. Че били естети и майсторски обшивали дрехите си с мъниста от кости и миди.

Мирният и щастлив живот край Дуранкулак бил прекъснат от две брутални земетресения.  Първото напукало и килнало стените на къщите. Хората ги подпрели с греди и пооправили разрушенията.  Второто, около век по-късно, било толкова свирепо, че селото се подпалило.  Хората събрали каквото могат от покъшнината си и напуснали завинаги това място.  Земята се разцепила и бликнали стари извори, които превърнали тучната долина около реката в езеро, а част от селището – в остров. 

В продължение на повече от хилядолетие там не живеели хора. После от юг дошли варненци, тоест хора от културата „Варна“, след това траки.  От времето на траките е останал храм на Кибела с мраморна плочка с изображение на богинята.  В България има само два открити досега – другият е в Балчик.

В най-горния пласт лежат останки на средновековно българско селище от 9-10 век.  Част от него е запазено в ъгълчето вдясно от моста към острова.  Отгоре ще видите ясно, че строителството е разхрърляно, без план, като лястовичи гнезда, както днес се строят новите квартали в София – без тротоари, без зелени площи и с къщи една върху друга.  Човек започва да се пита къде е изчезнало това знание на праисторическите хора за подредено по конец село и общество. Можем само да гадаем.

Препоръчвам ви да отидете до Дуранкулак. Ей го къде е!  Има добре направен посетителски център, където ще ви пуснат филм и ще разгледате приятна изложба. Ще се разходите по дървените пътеки сред острова. Няма да видите кой знае  какво с очите. Едни основи на къщи и кресливата колония корморани, която е превзела мястото. Езерото и морето в далечината.  Но съм сигурна, че ще се обадят древните ви гени и ще прогледнете със сърцето – не са избрали това място случайно.  Не биха могли да изберат по-добро. Земята е мазна и плодородна, житото е тлъсто и гъсто, тревата е жилава и зелена.  Потънала до коленете в лавандула, с лице към залеза, докато три огромни комбайна ошетваха безкрайна златна нива, се наведох, взех шепа пръст и й прошепнах „Поздрав от след 300 поколения! Вижте докъде стигнахте! Благодаря ви!“

Баба ми беше начетена жена с голяма библиотека, но понякога, когато се ядосаше, речникът й беше каруцарски.  Не цепеше басма никому. Когато нещо не вървеше, винаги ми казваше: „Чедо, от мен да знаеш: има лошо, има по-лошо, има и мамата си трака!“ Така е и с гнева: има несправедлив гняв, има справедлив гняв, има и мамата си трака! Такъв, който може да те докара до лудост и да промени човешкия ти образ. 

Когато се изправих пред иконата на свети Христофор в художествената галерия в Попово, онемях.  Дотогава никога не бях виждала светец с кучешка глава.  Направо ме побиха тръпки – за православие ли става дума, или за езичество? Та това не е древен Египет. Това е Попово! После се сетих за разказа на Елин Пелин „Огледалото на свети Христофор“ и си го препрочетох. Освен това се поразрових още малко. Ще споделя с вас какво открих.

Кучеглавият св. Христофор не се среща под път и над път в българските домове и църкви. Иконата е рядка и много интересна. Нарисувана е през 1853 г., когато на много места из християнския свят такива изображения вече били забранени, но в българските земи все още ги рисували заради по-свободни местни разбирания. Това я прави ценен свидетел на старата балканска и византийска иконографска традиция.

Баба ми имаше още една любима приказка: „Всяка крушка си има опашка.“ Искаше да каже, че дори най-невероятната история обикновено тръгва от някаква истина. Така май е и с кучеглавите хора. Представете си само как някой древен грък или римлянин попада навътре в африканска пустиня на някое племе по време на ритуал. Мъжете са увити в животински кожи, с маски на лицата. Жените са с изпилени зъби и белязани с дълбоки резки лица. Някои са с разтегнати устни с плочки в тях. Горките пътешественици! Нищо чудно да са изпаднали в шок и след това да са разказвали години наред за преживяното. То стигнало и до ушите на Херодот, който описал странни народи с глави на кучета в далечни земи на юг от Египет. И понеже той бил виден инфлуенсър, легендата станала вайръл. Според древна версия на житието му, именно в тези земи бил роден и бъдещият свети Христофор. Дали наистина е бил воин от някое африканско племе? Така или иначе, преди векове художниците го рисували буквално – с кучешка глава.

Хубаво, но по едно време православната църква решила, че тези изображения мотаят главите на хората и ги отклоняват от размишленията за вярата. Празни приказки и легенди ли разказваме тука, или реални истории, а? Затова забранили кучеглави, конеглави и агнеглави икони. Създали строги правила как трябва да се рисуват светците и уеднаквили иконографията.  Тогава зографите заменили кучеглавият Христофор с образа на млад воин и мъченик.

Има още една версия как свети Христофор се сдобил с кучешка глава?  Според легендата, той бил необикновено силен човек, обсебен от желание да изкорени злото. Нещо като Батман. Само дето Батман е с маската на прилеп. Ами да! Комиксите не са от вчера! Та, Христофор вярвал, че мисията му е да наказва всеки, когото си нарочвал за грешник. Саморазправял си се, както намерел за добре.  Много е опасно, когато се вземеш насериозно. Когато усещането за надмощие и доминация вземе връх. И пак да цитирам мъдрата си баба: „Не съди. Има кой да съди!“ Колкото повече се изпълвал с гняв и осъждане, толкова повече се променял – лицето му се изкривявало и погрознявало, докато накрая загубило човешкия си образ и заприличало на кучешко. Външността му станала отражение на ожесточената му душа.

Ужасен от това, в което се бил превърнал, Христофор се отдръпнал от хората и се установил край една бурна река, където започнал да пренася пътници на раменете си. Без да знае, един ден помогнал на непознат странник, който се оказал самият Христос. Той му подарил огледалце. Всеки ден Христофор се оглеждал и изобщо не ставал по-красив. Докато един ден пренесъл през реката самия дявол. Макар да изпитвал желание да го накаже, той избрал да му помогне. Щом се погледнал в огледалото, видял, че си бил върнал човешкият образ. Тогава разбрал, че истинската победа не е в това да унищожиш грешника, а да не позволиш омразата да превърне и теб в негово подобие. Само милостта и състраданието могат да преобразят човека. Според църковното предание Христофор приел християнството и започнал открито да изповядва вярата си. По време на преследванията на християните от император Деций, бил арестуван, подложен на мъчения и накрая обезглавен заради отказа си да се отрече от Христос.  Така станал светец. Покровител е на пътешествениците, шофьорите, моряците и поклонниците. Ако се казвате Христофор, именният ви ден е на 9 май. 

Любопитен факт е, че иконата в Попово показва Христофор не като покровител на пътешествениците с Младенеца на раменете, а като мъченик и воин на Христос. Кръстът в ръката му е знак, че е пострадал и умрял за вярата. Това изображение е характерно за балканските кучеглави икони от XVIII–XIX век.

Ако ви се прииска да видите този необикновен светец със собствените си очи, закачете едно медальонче със свети Христофор в колата и направете пътешествие до Попово. Понякога една стара икона разказва повече за човешката душа, отколкото цялата библиотека на баба ми.

Какво е праисторията?  Сериозни хора с копия, сърпове от еленови рога, кремъчни ножове и плетени къщи, измазани с кал.  Или поне така си мислим. Времето разяжда дърво, кожа и плът и ни оставя само откъслечни следи, по които съдим какви са били. Сякаш са се родили и живяли като скелети, заобиколени от счупена посуда и странни идоли.

Но понякога от много, много далеч до нас достига нещо толкова човешко и вълнуващо, че направо ни спира дъха.  Шепа овъглено жито на дъното на делва или отпечатък от рогозка на изпечения под на опожарено жилище.  Преди месец, докато си обикалях прохладния трезор на Археологическия в София, спрях пред една от праисторическите витрини.  Вгледах се в дебела керамична леля с разперени ръце. Заприлича ми на баба ми, когато ядосана излизаше по пеньоар да ни търси из площада, че кое време било станало вече, а вечерята изстива.  Пазачът се приближи до мен и каза: „Много е симпатична, нали? Бебешка дрънкалка е.“ 

Дрънкалка?! Стана ми много мило.  Преди повече от шест хиляди години някой седнал, омесил глината, внимателно направил куха фигурка, украсил я и пуснал вътре няколко малки глинени топчета. Затворил я, направил й дупчици за връвчица и я изпекъл. Представям си как, като станала готова, я завързал над мечата кожа, в която шавал новороденият му син, и я разклатил.  Трак-трак! Бебето се смее с глас и маха с ръчички. Трак-трак!  Звънкият му смят проехтява в залата през хилядите години.  Идолите във витрините се усмихват.

Много такива дрънкалки са открити по нашите земи.  Едни приличат на птици. Други – на костенурки. Трети са направени като смешни човешки фигурки. Археолозите предполагат, че някои изобразяват бременни жени. Теорията им се потвърждава от факта, че в една от фигурите освен глинените топчета било поставено и миниатюрно човече. Разбира се всичко това става ясно след рентгенови изследвания и скенер, за да не се им наруши целостта.

Учените с техните мании да представят всичко като култови практики, богини-майки и свещенодействия, имат и друга теория – че това са били музикални инструменти – нещо като праисторически маракаси, които древните използвали за ритуалите си.  Но на мен повече ми харесва да са дрънкалки.  Мисля си, че древните хора, също като нас днес, са се грижили за децата си и измисляли начини да ги разсейват и забавляват. И бебетата, и по-големите.

Да надникнем заедно в детската стая на праисторията.  Две момиченца седят на рогозката и подреждат животни – овце, кози, прасета, кучета, птици, костенурки, около глинен модел на къща, докато си бъбрят .  Такива модели са намерени на много места и са със всякаква форма, големина и украса.  Приличат на праисторическо глинено Лего.

След това слагат маса със столчета и свалят от полиците малки чашки, делвички, гърненца и панички – детски сервизи, с които подражават на възрастните.  Отвън нахлуват с бойни викове няколко момчета – може би семействата тогава са били с много челяд, и донасят човешки фигурки от кост, миди и камък. Едното мъкне в плетен кош глинени човешки глави колкото пестник с всякакви изражения на лицето – смешни, страшни или весели.  Ако питаш археолозите, всички до една са идоли.  Но за мъниците отпреди 6000 години вероятно са били кукли.  Някои от фигурките имат следи от многократно пипане и счупвания и са намерени по подовете на жилища, а не в специални ритуални комплекси. Познайте дали са били в ръцете на деца, или върху олтар. След толкова много години иди докажи, че не са богини.  Даже и рима се получи. Като в детска броилка.

Преди, почти всяка необичайна фигурка автоматично беше класифицирана като култов предмет. Напоследък все по-често става дума за археология на детството.  Децата си станаха истински участници в праисторическия живот.

Голям обзор на над осемдесет археологически изследвания от всички континенти показва, че следите от детството са много повече, отколкото сме предполагали. Освен че праисторическите деца са имали играчки, те са се учели чрез игра. Етнографските наблюдения върху съвременни ловци-събирачи показват, че още на четири-пет години малките започват сами да изработват инструменти. Родителите първо им подаряват умалени копия на истинските оръжия и сечива, а по-късно хлапетата започват сами да ги правят. Така играта постепенно се превръща в обучение.

Археолозите могат да разпознаят детските грешки и изделията на начинаещите. Когато дете се учело да обработва кремък, оставяло характерни следи- неправилни удари, несиметрични остриета, много неуспешни опити. В някои праисторически селища дори се виждат отделни места, където са работили само неопитните, докато майсторите са седели наблизо и са ги наблюдавали.

Праисторическите деца не само играели, но и рисували. В пещерите във Франция, Испания и Австралия са открити отпечатъци и следи от пръсти на две-три годишни художници.

В националния парк Уайт Сандс (САЩ) има отпечатъци на повече от 10 000 години. По тях учените проследили човек, който върви бързо през калната равнина, носейки бебе. На няколко места то било оставено на земята за кратко, след което отново го взели на ръце. Малко по-късно по същите следи минали мамут и гигантски ленивец.  Познайте откъде Пиксар са взели идеята за „Ледена епоха“!

Навярно в детската стая на праисторията имало също дървени кончета, парцалени кукли, топки от слама, лъкове, малки копия и лодки от борова кора.  Но те не са издържали бремето на времето. Ето, пак рима! 

Може би никога няма да разберем дали глинената фигурка е била богиня или кукла. Дали малкото гърненце е служело за жертвоприношения или за игра на кухня. Но със сигурност преди шест, осем или десет хиляди години децата пак са си били деца. Смеели са се, карали са се, играели са, учели са, чупели са играчките си и са си майсторели нови. И когато днес открием дрънкалка, отпечатък от малко краче или криво кремъчно ножче, времето застава на един крак, разперва ръце и започва да подскача по калдъръма на историята. И да си брои: Ици-бици, трак-трак-трак, бреме, време, кози крак, кукла, идол или дол, кой не знае е сопол!  После се обръща и ни се изплезва.

Рилският манастир.  Едва ли има семейство в България, в чиито албум да не фигурира снимка на хора, изпъчени сред впечатляващия му декор.  Нашите са на четири поколения – баба и дядо пред Хрельовата кула, мама – красива тийнейджърка с дъъъълги крака пред железния фонтан във фронтона на църквата, ние с брат ми , пет-шест-годишни се маймуним пред дяволчетата на входа.  Има ги и моите деца, как нагъват мекици със сладко, клатейки крака на моста над реката. Признавам си, никога не съм го посещавала заради религиозен плам. В рода ми със свещ да търсиш, набожен човек няма да намериш.  Но манастирът е по-голям от който и да е род, и от чието и да е верую. Стотици години това свещено място е било страж на идентичността ни и е давало утеха и успокоение на хиляди хора.

Освен безценните стенописи и впечатляващата архитектура, манастирът крие безброй тайни. Библиотеката му пази ръкописни книги на по десет века, старопечатни издания, нотирани ръкописи, щампи и важни архивни документи. Иконната сбирка е като жива история на последните шест века – от Средновековието до Възраждането.  Най-старите икони от XIV–XV век буквално са преминали през огън –  оцелели са в пожари, войни и разрушения. Една от тях е наистина рядка.  В света има само още три, подобни на нея –  в Метеора, Ермитажа и Националния музей на изкуствата в Букурещ. Става дума за „Света Богородица Одигитрия“ – Пътеводителка. В нея са вградени мощите на 32-ма християнски светци. Имената им са изписани върху малки метални пластини. Според изследователи, вероятно е изработена по поръчка на висши византийски аристократи в Константинопол, и навярно е попаднала в манастира след превземането на града от османците през 1453 година. Още по-необичайно е, че тези светци са изрисувани на групов портрет на една от външните стени на църквата. 

А възможно ли е манастирът да пази едно от най-старите изображения на Христос в света?  Влезте в музея и внимавайте да не подминете невзрачна наглед малка теракотена плочка с „Възкресението на Лазар“. Релефът е направен от изпечена глина и е символ на победата над смъртта и надеждата за вечен живот. Датиран е около 240–260 година. Ако това е вярно, пренесли сте се във времето, когато християнството все още не е официална религия в Римската империя. И когато Христос още е нямал брада. Преди християнската символика да се превърне в кръстове и ореоли. И бради. Не е ясно дали релефът е икона, или е представлявал декоративен елемент от фасада, мавзолей или друга сграда. Не е ясно също кой и откъде го е донесъл. Но не мисля, че това е важното в случая.

Безспорната звезда в музея е Рафаиловият кръст.  Когато го видях за първи път ми заприлича на комикс. Стоях и го зяпах без да шукна, та трябваше да ме примамват да тръгна с щедри обещания за сладолед.  Представях си как монахът Рафаил ден след ден и нощ след нощ дълбаел твърдия чемшир цели дванайсет години , за да украсят с него престола в олтара зад иконостаса.  С прецизност и старание изобразил цели 600 фигури в 36 сцени.  Когато го завършил през 1802 г. ослепял. 

Има една история, която се върти в интернет и според която през 1974 година кръстът трябвало да бъде показан в голяма изложба в „Помпиду“ в Париж. Само ден преди откриването на летище „Орли“ френските митничари задържали директора на музея на Рилския манастир Анчо Анчев, който бил поставил кръста в калъф за цигулка, специално издълбан по формата му. Нямал никакви документи за реликвата. След тридневен арест недоразумението било изяснено, а кръстът заел мястото си в изложбата. За осем дни го били видели стотици хиляди посетители, сред които Салвадор Дали и Пикасо. Сега, нека кажа няколко неща: че е имало българска изложба през 1974 г. – имало е, но е тракийска – “Découverte de l’art thrace: trésors des musées de Bulgarie”. Центърът „Жорж Помпиду“ е официално открит на 31 януари 1977 г. Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 г. в Южна Франция, на 91-годишна възраст. Да, това не би бил единственият случай, в който национално съкровище е пътувало я в скута на археолог, я в багажник на служебна кола или в сак във влака, но в случая говорим за откровена измишльотина.

Друг предмет, който лесно може да остане в сянка, е първият български географски глобус.  Изработил го през 1836 година Неофит Рилски като помагало за своите ученици – картон върху дървена конструкция. Континентите, океаните и географските понятия изписал на български език – ценен символ на зараждащото се българско светско образование. Ето забележителен пример как един монах от Рилската обител пренася идеите на европейското Просвещение у нас. Глобусът показва свят, в който България все още не съществува на картата. Но е помагал на поколения българчета отново да открият мястото си в света.

Разбира се, вярна на атеистичните си възгледи и колекционерската си страст, отново нащраках снимки на странни чудовища, накъдрени лъвове и готини дяволи, които лафят лежерно на работното си място:  „Ти на каква температура пържиш грешниците в катрана?  Че енергията толкова поскъпна…“

Когато ви остане малко време, поровете из старите семейни снимки.  Те пазят историята на рода, а Рилския манастир пази историята на цял един народ.  И е хубаво, че се връщаме там често, за да знаем откъде идваме и накъде вървим.

Кой ви е любимия виц за блондинки?  Моят е за две, дето стоят на летището и си говорят:

– Абе, тия самолети как ги отвличат? Виж ги какви са големи!

– Ама че си глупава! Те като излетят стават малки!

Може и да нямате добро мнение за нас, блондинките, но ако искате много да знаете, в античността ни смятали за благородни и величествени, храбри и божествени.  Затова често боядисвали косите на статуите в жълто.  Ако не ми вярвате, идете в музея в Петрич и лично се запознайте с изрусената мраморна красавица от Хераклея Синтика. 

Къде пък видя русо в тази глава, ще попитате. Да, на пръв поглед е мраморна и бяла, но ако се вгледате, ще видите охрата. Тя цялата античност е такава. На пръв поглед мраморна и бяла – бели колонади, бели обелиски, бели фризове и гробници.  Докато не дошли учените и не измъкнали от ръкавите си всички фокуси на съвременната наука: инфрачервени лъчи, рентгенофлуоресцентни анализи, спектроскопии и други сложнотии.  Благодарение на тях микроскопичните оцветени частици намигнали от камъка и помогнали на реставраторите да възстановят цялата цветна картина.  Червено от цинобър, син лазурит, зелен малахит, жълта охра, черен въглен и позлата блеснали под микроскопа.  Древните хора обичали шаренкото и оцветявали всичко наред.  Времето, вятъра и дъждовете отмили боите.

Ако искате да видите как всъщност са изглеждали античните фризове, идете в Пловдивския археологически музей.  Там има две цветни възстановки.  Едната е на фриза на здравоносните божества от Филипопол. Намерили го край Източната порта през далечната 1905 г., докато разрушавали джамията „Бей Меджид”.  Учените още спорят кои са осмината, изсечени в мрамора преди 1700 години. Някои смятат, че това са осемте божества, които древните хора призовавали за здраве, изцеление и закрила: Асклепий – покровител на медицината, Хигия – дъщеря му и богиня на здравето, сестра й Язо, Епионе – жена му, която облекчава болката на страдащите, Махайон и Подалирий – синовете му, и те прочути лекари, Панацея, на която е кръстено универсалното лекарство и Телесфор – символ на оздравяването.  Абе с други думи цялата асклепиева рода. Други мислят, че сред фигурите е императорското семейство на Марк Аврелий. Той и Фаустина Млада загубили няколко деца, преди да се родят прочутите им близнаци, единият от които също умрял рано. Затова ритуалът за здраве, изобразен на камъка, е наистина трогателен. Барелефът е наглед безцветен, както всички други находки от онова време.  Но с помощта на учените, истинските цветове излизат наяве.  Не можете да ги гледате по-дълго от минута – заболяват ви очите.  Толкова ярки са били в действителност.   

Още едно цветно доказателство е оброчната плоча на Тракийския конник – Херос. Тя също и мраморна и е горе-долу от същото време. И също била ярко оцветена. Героят е рус, с розов шал, синя туника и червен колан. Конят му също е платинено рус.  Нимфите и те са издокарани в ярки цветове. 

Не само по нашите земи имали вкус към шаренкото.  В съседна Гърция също оцветявали.  Да вземем за пример Пеплос Коре – известната мраморна статуя на млада жена отпреди 2500 години, открита на атинския Акропол. Десетилетия наред я смятали за съвсем обикновена, докато един немски археолог не  изследвал повърхността ѝ с модерни научни методи.  Оказало се, че дрехата й била покрита със сложни многоцветни изображения на реални и митични животни – лъвове, кози и сфинксове. По косите, очите и устните й също открили следи от боя. Когато я „видяли“ такава шарена, археолозите се замислили дали такива пищни дрехи не показват по-висока класа от тази на едно обикновено момиче. На Богинята Артемида, може би?

Има цял международен проект, посветен на търсенето на цветовете в античните скулптури. Нарича се Tracking Colour. Най-известната им работа е в музея в Копенхаген, където изследвали седем римски мраморни глави отпреди 1700 години. Изработени от скъп бял мрамор и полирани до огледален блясък, те дълго време били смятани за доказателство, че поне най-престижните скулптури били бели. Изненадата дошла под микроскопа – по всички скулптури открили следи от оцветяване – по косите, очите, устните и кожата. Едната от главите дори имала позлата върху косата. Блестящата повърхност под прозрачните слоеве боя създавала илюзия за истинска кожа, а златните отблясъци в косите карали камъка почти да оживее пред очите на зрителя.

Така че следващия път, когато чуя виц за блондинки, вече имам академична затапка – не съм блондинка, а мраморна богиня, носител на благородство, щедрост и божественост! Но това е само ако ме погледнете под микроскоп.