Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опостушително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.

Виждали ли сте някъде по света музей на чудото?  E, в България има.  Може би сте попадали на официалното му име: Литературно-художествен музей „Чудомир“ в Казанлък.   В сравнение с колоритното творчество на Димитър Чорбаджийски, когото многобройните приятели наричали “Чудото”, откритата през далечната 1979 година постоянна експозиция е консервативна и скучна наглед.  Докато не се взрете по-внимателно.  Елате с мен и ще ви покажа.

Първата ни спирка е витрината, където е изложено свидетелството му за завършен пети клас в село Турия. От горе до долу само двойки и единствено по рисуване и гимнастика съответно отличенъ и много добъръ. Използвам свидетелството му за предметно поучение, когато истерични приятелки ми се оплакват, че децата им не четат достатъчно.  Ето, казвам им,  светът не е произлязъл от отличниците. И другото, което им казвам – правете деца, бе!  Чудомир е седмото от осем, Бах бил осмото, Моцарт – седмото.  Постигането на съвършенство изисква труд и многократни опити.  Ама те моите дружки до една начетени и много умни.  Не можеш току тъй ги излъга.  Леонардо да Винчи и Леонардо ди Каприо, викат ми, са единствени деца, пък им се е получило.  Ей, надприказване нямат тези кикимори!

А Чудомир си е чудо.  Всеки път, когато ми е криво, сядам и си го чета.  Като казах „предметно поучение“ та се сетих какво е написал той за предметното обучение в един от разказите си:  „Работа ли ми е мене кокошката предмет ли е, или обучение, ама домъкнал даскал Минко една голяма черна кокошка…Главният учител му рекъл: — Минко — рекъл, — изпадаш в абсурд — рекъл, — дето носиш такъв популярен предмет да го гледат децата. Друг е въпросът — рекъл, — ако им донесеш носорог, бизон или хипопотам, да речем, ама кокошките се ползуват с известност и твоите рошльовци до един са им скубали перата и са гледали майките си, като ги пипат за яйца изотзад.“

Добре че не станал офицер или търговец, какъвто искал да го направи баща му. Горкият, отишъл си твърде млад с твърдото убеждение, че от сина му човек няма да стане.  Виж, майка му си знаела стоката, а и очевидно обърнала внимание на оценките му в пети клас, и го подкрепила да се занимава с рисуване.

Докле е младост златно слънце грей.  Митарствал Чудомир по света – от Париж до Виена и Рим, организирал  безкрайни гуляи за чудо и приказ със своите приятели –  „пияниците и пройдохите“, както състудентката му Мара Нонова наричала безгрижните писатели, художници и артисти от кръга им – Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Константин Щъркелов.  Следването в Художествената академия  и веселите години били прекъснати от Балканската и след това от Първата световна война.  Когато се върнал от фронта, оженил се за Мара и се установили в Казанлък.   Освен че размахвал и четката, и перото, Чудомир се занимавал с какво ли не – рисувал декори, дегизирал актьорите, бил експерт в съда и директор на музея. По едно време даже и народен представител станал. С други думи – въобщественик. 

Построил си малка къща по свой проект, така че бюрото в кабинета му да гледа към улицата, та да може животът в малкия да минава край него на парад и да не изпуска от очи любимата  си творческа тема – хората.  Направил ателие на жена си на тавана, май просто за да я държи по-далеч от себе си.  Мара била талантлива художничка – ученичка на Мърквичка. Още преди да завърши през 1919, уредила първата си самостоятелна изложба. След нея последвали още много. Публиката я харесвала, колегите я обичали.  Но според Чудомир тя била прекалено амбициозна и непрекъснато мрънкала и му натяквала.    Не спирал да се шегува с нея. Веднъж написал по повод на нейна изложба „тръгнала жена ми пак да се излага“.  Понякога бил и по-краен: „Както предвиждах, казвах й и я молих да не ги праща, картините за Общата изложба, изпратени от жена ми не са одобрени.  Как не си знае силите тази одъртяла вече жена!“

На мен нейното творчество ми харесва. Мисля, че Казанлък й се е виждал тесен и провинциален. Искало й се е известният й съпруг да й даде едно рамо, вместо вечно да тича по обществени дела.  Когато посетите музея, качете се до ателието й. То носи топлина и уют, също като картините й, и се различава по дух от иначе мрачната мъжка атмосфера на останалата част от къщата.  Разгледайте творбите й в музея и в интернет.  Сами преценете дали Чудомир е имал право.

Двамата нямали деца, но били грижовни към племенниците си. Ще започна малко по-отдалеч, за да усетите времето.  Ето какво пише в дневника си Чудомир: „Ние сме много бедна страна.  Аз например, който сравнително имам повече приходи, съм със скъсани чорапи, скъсани обуща, кърпени галоши, кърпен панталон и оръфано зимно палто, останало отпреди осем години.“   В антрето на къщата има един негов балтон.  Той тъкмо си го бил купил, чисто нов, когато срещнал в града братовото си дете да зъзне. Избягал бил от училище, за да изкара някой лев на пазара.  Чудомир свалил новия балтон от гърба си, облякъл племенника си и го изпратил обратно в училището.

Когато понапреднал с възрастта, станал хаплив и критичен не само към жена си. Говорел право куме в очи. Докато сте в Казанлът, идете и в родната къща на художника Ненко Балкански. Хем ще видите картините му, хем ще се убедите в острия език на Чудомир: „Ненко Балкански. Брутален, зле възпитан, интригант и…даровит. “ И още: „Ненко е един способен шмекер, какъвто рядко се среща…Само с евреин може да се сравни по своята безскрупулност, нахалство и двуличие.“ Както виждате, изобщо не си поплювал.

Целият му живот бил смях през сълзи и сълзи през смях.  Както сам казвал: „Роден съм в едно малко балканско селце в долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата им, а повече тръните им.“  Е, все пак имал голям късмет.  В крайна сметка Вселената се стиска и не раздава талант току тъй, а на него, бедното селско момче с двойки от горе до долу, му дала цели два – на писател и на художник.  Живял в интересни времена и не пропуснал да осмее всеки миг от тях.  Наблюдавал внимателно хората, изтърбушвал с хастара навън противоречивата им душевност и ги подреждал с фина ирония – добри, зли, вятърничави, оптимисти или съвсем безнадеждни. Над хилядата му  карикатури, портрети и скици, а също и разказите и фейлетоните му, издадени в пет сборника, преиздадени над 60 пъти и преведени на десетки езици,  продължават да разсмиват света.

На 26 декември 1967 година Чудомир скочил от прозореца на третия етаж на Правителствена болница.  Повече не можел да търпи умора на тумора, който убил хумора. Но преди това, с типичното си чувство за самоирония, написал в дневника си: „Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш.“ И се сетих за края на неговия разказ „На погребение“, когато пияният и в отлично настроение председател на контролната комисия се прибира при вбесената си жена: „Споминал се наш член подофицер… Ама… ядене падна, Василке, ама пиене, ти казвам! Що не дойде и ти бе!… Много весело беше!“

Чудомир дарил дома си и къщата в Турия на общината, ведно с книгите и вещите си. А на нас, читателите, дари възможността да преживяваме със смях дребните си страсти, радости и несгоди, докато се гледаме отстрани, изтипосани в целия ни блясък!  Така че, граждани, посетете Литературно-художествения музей „Чудомир“, сложете едно цвете на гроба на този чуден българин в двора и се засмейте от сърце!  Мисля, че би му станало приятно.

Опашката от коли се вие в летния прахоляк. Обед е. Сменят служителите сигурно. Затова не мърдаме.  Над нас прелита ято птици и каца по минаретата на джамията отатък границата.  „За тях граници няма!  Как ми се иска и аз да съм птица, дори гарга да е“, казва дъщеря ми. 

Ще ви разкажа за едно съкровище, разделено на три в продължение на сто и няколко години и как, макар и за кратко, то премахна границите между България, Сърбия и Македония.

Не зная дали сте чували за Требенище – малко селце в Македония, близо до Охридското езеро. Името му идва от глагола „требя“, тоест разчиствам. Иронично, тази история започва точно с разчистване.  На камара камъни.  

Бил топъл майски ден няколко месеца преди края на Първата световна война.  Българските войници поправяли пътя между Охрид и Кичево, много важен, защото свързвал два фронта.  Наблизо нямало каменна кариера, затова започнали да тършуват наоколо, за да намерят материал, с който да запълнят дупките.  За щастие се натъкнали на няколко купчини речни камъни, кой знае как попаднали там.  Работата течала бързо, когато внезапно под една от камарите се показали някакви предмети.  Войниците удвоили усърдието си и отдолу започнали да извират бронзови съдове, оръжия, златни и сребърни накити и други ценни неща. Усетили се, че тази работа не е току тъй и се обадили на началството.  Не знаем в суматохата кой какво успял да поприбере. 

По щастливо стечение на обстоятелствата, началник щаб на тази дивизия бил полковник Димитър Мустаков, виден български офицер, сражавал се рамо до рамо с генерал Вазов.  В студентските си години освен военно дело, той изучавал по свое желание и археология в  Имперския археологически институт в Санкт Петербург.  Мустаков веднага разбрал, че става дума за ценна древна находка.  Подходил изключително професионално превид обстоятелствата.  Описал предметите, снимал ги и на гърба на снимките посочил кое на какво ниво било намерено. Човекът пипал като археолог – по стратиграфски пластове и позиции. Предприел всички необходими мерки след пристигането му нищо да не бъде разграбено, унищожено и изгубено. Едно малко и тъжно отклонение за нерадостната съдба на този забележителен българин: през 1925 бил ранен в атентата в църквата „Света Неделя“. През 1944 го осъдил Народния съд и до 1954, когато вече бил на 80, лежал в Пазарджишкия затвор.   Починал на 99 години, на 24 декември 1973 година, забравен и огорчен.

Но да се върнем в Требенище.  На място, за да продължат проучванията, дошли Карел Шкорпил от Варненски археологически музей и Богдан Филов от Народния археологически музей.  Ето как, с помощта на българската армия, били намерени и разчистени общо седем гроба.  Някои достигали три метра дълбочина и цели пет метра дължина. В тях открили останките на воини, погребани с богато въоръжение и предмети: копия, щитове, мечове, шлемове, бронзови съдове, сребърни, златни и кехлибарени украшения, златни погребални маски, златни пластини за ръцете, златен нагръдник. 

Четири месеца по-късно войната приключила и България била сполетяна от Втората национална катастрофа.  Никой нямал време и ресурси да се занимава с Требенище. Все пак, през 1927 година Богдан Филов публикувал монографията за находките и забутаното селце се превърнало в европейска сензация.  Районът край Требенище получил гръмкото прозвище „Долината на златото“.

Минали няколко години и през 1930 сръбски археолози под ръководството на проф. Никола Вулич подновили проучванията.  Подредбата на гробовете им се сторила странна – един самотен в първата редица и шест един до друг във втората редица.  Може би некрополът бил по-голям?  Прави били.  Открили още шест гроба.  В средата на ХХ век пък македонски учени предприели поредни разкопки в други части от некропола. В целия период на разкопките в Требенище били изследвани 56 гроба с над 600 артефакта.  Но седемте най-богати били открити още в самото начало – пет от българите и два от сърбите.

Некрополът край Требенище е обвит в мистерия.  Всеки път когато учените отговорят на някой въпрос, излизат още десет.  На кого са тези гробове?  Шкорпил предположил, че това били чуждестранни воини, загинали в битка и погребани на място.  Дали не са били гръцки наемници?  Няколко десетилетия по-късно намерили такива некрополи на Халкидики и край Солун със сходни предмети в тях.  Или пък може би били представители на местен елит, както мислел Филов? 

Едно е ясно – покойниците не били случайни. Случаен човек не го изпращат в отвъдното, заобиколен с вносни предмети на лукса.  Бронзовите съдове и оръжията били от Южна Италия и Пелопонес. Стъклото и фаянсът – внос от Близкия Изток и от Египет, рисуваната керамика – от Атина и Коринт, кехлибарът – от Балтийско море.  Били погребани на тихо, но много комуникативно място – в близост минавал един от основните пътища, предшестващ римския Виа Игнация.  На север водели още два пътя, също изключително важни. Този, който контролирал кръстовището сигурно е можел да се облагодетелства от всеки преминаващ.

За съжаление археолозите от онова време не разполагали с методите на науката днес. Затова не запазили кости, които да бъдат изследвани. То и без това скелетите на покойниците не били в добро състояние при намирането, заради влажното място.  Малката част, съхранявана в музея в Белград била унищожена по време на бомбардировките.  

Датирането обаче не било проблем– VI – V век преди новата ера. Извършили го на базата на многобройните предмети.  Най-интересни сред находките са четирите златни маски. Те са направени от тънък златен лист. Устата и очите са затворени. На челото на едната има пчела.  В древността пчелата символизирала безсмъртие и душа – вярвало се е, че пчелите въплъщават душите на мъртвите. Били също знак за царска власт и чистота – особено при гърците. Ако питате мен, не са ги носили по приеми.  Това са си посмъртни маски. А кой уважаващ себе си воин ходи по битки с посмъртната си маска под ръка?

Друг интересен артефакт е пластината с формата на ръка с пръстен.  Каква била нейната функция изобщо не е ясно.  Впечатляващ е и златния нагръдник, който си има съвсем парадно и практично предназначение. В краищата му има отвори за пришиване. Украсен е с кръгъл медалион с фигурите на два лъва. Така че аз клоня повече към теорията на Богдан Филов, че притежателите на тези символи на престижа са били представители на местния елит.

Днес можете да видите българската част от съкровището – артефактите от първите седем погребения, в зала „Трезор“ на Националния археологически музей. Иначе общата изложба мина и замина от България през 2024 без много шум.  Малко хора разбраха за какъв безпрецедентен акт на доброжелателство и културна дипломация става въпрос.  Аплодисменти за всички учени, археолози, реставратори и историци от България, Сърбия и Северна Македония, които в продължение на повече от пет години неуморно са бутали този проект да се случи.  Всички те доказаха, че за знанието и науката граници няма.

Ужасена съм! Че кой не би бил при такива обстоятелства. Лежа, завързана с ремъци и омотана в системи.  В ореола на прожекторната хирургична лампа над мен се надвесва възрастен лекар с космати уши и мила усмивка.  „Сега ще заспиш.  Хвани ме за ръката и брой от десет до едно.“ Десет, девет, осем… Светът се стопява в златна мъгла.

Хирургия от гръцки означава ръчен труд.  Имахме такъв предмет в училище. Учеха ни да шием и да поправяме счупени неща.  Хирурзите не правят ли същото още от праисторията насам? В Дуранкулак са намерили черепи, по които има следи от трепанации и зарастнали мозъчни операции.  А преди години  археолозите, докато разкопавали терен край село Караново близо до Нова Загора, се натъкнали на некропол с 26 надгробни могили. В една от тях преди повече от 1900 години бил погребан лекар. Приживе имал голяма и престижна практика, защото до него намерили комплект от 18 хирургически инструменти, изработени от бронз и инкрустирани със сребро и злато. Интересното е, че те съвсем малко се различават от съвременните инструменти. Единият е много подобен давиеловата лъжичка, с която доскоро оперираха пердето на очите.  А уж за първи път такъв инструмент използвал Жак Давиел – личен лекар на крал Людовик XV.  Да не би прадедите му да са били тракийци?  Откритите пинсети също са точно като тези, които се използват днес. 

Лекарят от Караново живеел във времената, когато в Римската империя работели двама от най-влиятелните медици в историята – Целз и Гален. В труда си De Medicina Целз описал основните признаци на възпалението – зачервяване, подуване, топлина и болка – които и днес са част от медицинската диагностика. Гален пък създал цялостна медицинска система, основана на теорията за четирите „хумора“ (кръв, жълта и черна жлъчка и слуз). Най-важното му заключение било, че мозъкът, а не сърцето, е основният център, който управлява тялото и движенията му.

Изглежда тракийските доктори били в крак със световните тенденции в медицината.  И нищо чудно.   Августа Траяна, основан в началото на II век, бил един от най-важните градове в вътрешността на римската провинция Тракия.  Заедно с големия централен площад, баните, храмовете и обществените сгради, градът си имал и добри практикуващи лекари.  А Караново си е на хвърлей място.  Комплектът от хирургични инструменти и разнообразното им предназначение – очни, гинекологични, урологични, кара учените да предполагат, че докторите са можели да правят сложни операции. 

Предизвикателствата за здравето в миналото били толкова големи, че хората рядко живеели повече от 35 години.  Епидемии от чума, шарка и морбили убивали милиони – от бедняка до императора.  Хората мрели също от туберкулоза, дизентерия, тиф, малария и гнойни инфекции.  Без антибиотици дори малка рана често водела до сепсис и смърт.  На някои места половината от децата умирали преди да стигнат зряла възраст. Младите жени си отивали от усложнения при раждането, а мъжете  – в битки. 

Болестите се възприемали като наказание от боговете или от злите сили. В Тракия лечението било смес от религиозни вярвания и практична медицина. В селата и сред обикновените хора по-влиятелни били жреците, които лекували чрез ритуали, билки, жертвоприношения и тълкуване на сънища.  В по-големите градове и в армията работели обучени лекари, наследили гръко-римската медицинска традиция. Подозирам, че тракийското здравеопазване е работело много по-добре от Здравната каса днес. 

Разбира се, това е в кръга на шегата.  Все пак живеем три пъти по-дълго от хората отпреди две хилядолетия. Научихме се да присаждаме органи, да използваме роботи и лазери, да предотвратяваме епидемии с  ваксини. Медицината вече не разчита на ритуали и тълкуване на сънища, а на научни изследвания, лабораторни анализи и прецизни технологии, които позволяват да виждаме вътре в човешкото тяло чрез скенери и ядрено-магнитен резонанс. Но за да направим тази гигантска крачка, сме стъпили върху натрупаното знание от хората преди нас, като лекаря от Караново. Инструментите му може да видите в Историческия музей в Нова Загора.

Най-благодарна съм за анестезията!  Десет, девет, осем… полека изплувам от златната мъгла.  Тролският доктор с косматите уши ме щипе по бузите: „Браво! Справихме се страхотно! Честита дъщеря!“

Тя е свела глава към рамото си, сякаш заслушана в любима песен.  Лицето й е нежно и замислено.  Носи красива огърлица и обеци, но скъпите й бижута нямат значение.  Погледнете ли я веднъж, не можете да откъснете очи от нея.  Не знаем коя е била, нито как се е казвала. Не знаем нищо за характера й, за живота й.  Знаем само, че това е най-изящният портрет от тракийско време и един от най-красивите в историята на човешката култура въобще.

Едва ли сте я виждали.  Тя остава в сянката на великолепните стенописи в Казанлъшката гробница.  Има обяснение за това.  Ето, да ви попитам, кой е Джовани Донато да Монторфано? Почти съм сигурна, че не го познавате.  Близо половин милион посетители годишно минават покрай неговото произведение „Разпятието“ в църквата Санта Мария деле Грацие в Милано, но не му обръщат внимание.  Нищо чудно! Защото на стената срещу него е „Тайната вечеря“ на Леонардо.  Както отбеляза дъщеря ми, още замаяна от леонардовия стенопис: „Най-сигурният начин да не те забележат е да застанеш до някой мегаизвестен гений“.

Да направим един експеримент. За какво се сещате, ако ви кажа „Долината на тракийските царе“.  Вероятно първо ви идва наум Казанлъшката гробница.   Тези от вас, които са по-запалени по историята, може би ще се сетят и за Голямата Косматка – гробницата на Севт III с възхитителната бронзова глава на владетеля и златото, открито там. Но едва ли някой ще спомене Оструша. 

Могилата е съвсем близо до Косматката и отвън е невзрачно хълмче. Толкова невзрачно, че по време на Руско-турската война руснаците я използвали за щаб и изобщо не разбрали, че стоят върху един от най-ценните археологически обекти в България.

През 1993 година, след набезите на иманяри,  археологът Георги Китов започнал спасителни разкопки. Натъкнал се на нещо изключително – цял храмов комплекс от шест помещения от времето на древния град Севтополис – отпреди 24 века. Не си го представяйте като Рилския манастир. Едва сто квадрата са, но са важни за това да разберем как са живели предците ни.   Било място, използвано от тракийски владетели и благородници за религиозни обреди и за погребения.  Построили го с много старание.  Най-впечатляваща е гробната камера. Дали някой е бил погребан в нея или не – не знаем. Не са намерени човешки кости.  Траките я издъбали от монолитен каменен блок с тегло около 40 тона с прецизност, която хайде да видя днес някоя строителна или каменоделска компания да постигне.  Отгоре сложили каменен покрив-капак.  Прагът на гробницата е толкова изтъркан, че си представям върволиците хора, прекрачвали го в продължение на столетия.   Кого ли идвали да почетат?

Неотдавна с европейски пари превърнаха Оструша в лъскав посетителски център и сложиха саркофага в стъклена клетка. Но преди години можеше да се влиза. Легнах на каменното ложе на владетеля и се вгледах в тавана.  Разделен на фасети от 38 квадрата, целият бил изрисуван с портрети, листа и цветя, митологически сцени и сцени от ежедневието.  Кръгът в средата бил боядисан в златно и блестял като слънце.  Корнизът бил покрит с фина бяла мазилка, която наподобявала мрамор.  Фантастичният цветен космос беше по-скоро плод на фантазията ми, защото се виждаха само откъслечни тук ухо, там теме, зелено или кафяво петно.  Унищожили го християните, които види се хич не харесвали езическите рисунки.  Доста злостно са ги стъргали, да ви кажа.  Оставили следи на местопрестъплението – няколко изпуснати монети и гвоздейчета от обувките си.

Възхитителният портрет на знатната тракийка е единственият оцелял.  Той е в един от квадратите и е голям колкото блондински длани една до друга. Шестнадесет века преди Джото, преди началото на Ренесанса в Европа, незнаен тракиец нарисувал този шедьовър, пълен с живот.  В един от срещуположните квадрати се вижда част от главата на мъж със златен венец.  Дали са били двойка? Според Китов, стенописите на Оструша били по-красиви дори тези в Казанлъшката гробница.  Вярвам, че с напредването на технологиите ще дойде ден, в който учените ще могат да ги възстановят с голяма точност.

Иронично, създателите на посетителския център са монтирали в гробницата камера, която показва лицето денонощно. Камера… Като че очакват жената да се раздвижи и да ни се усмихне. 

Могилата крие още  тайни. Пред комплекса в редици били подредени амфори, а в една от камерите ритуално бил принесен в жертва кон с цялата му украса – шест набузника от сребро, юзда, и начелник с 3D глава на грифон.  До него намерили оръжията, с които бил убит, а също сребърна фиала и каничка.

Сред всички златни и сребърни съкровища, архитектурни и художествени постижения на траките, крехкото изображение на жената от Оструша грее най-силно.  Художникът го е нарисувал с такава нежност, че нищо не е успяло да го разруши – нито хората, нито времето.  И може би точно в това се крие истинската и неповторима стойност на Оструша – не в камъка, а в човека, който успял да му вдъхне живот. И да, идете да я видите. Може пък на вас да ви се усмихне.

Мата, Цеца, Веса – как бихте си кръстили козата, ако имахте коза?  Тази, която откърмила Зевс се казвала Амалтея – доста изискано име за опърничаво рогато, не мислите ли? Тя  се погрижила за невръстния бог, след като майка му Рея го скрила, за да не го изяде баща му Кронос.  Според легендата, Зевс неволно счупил единия ѝ рог. За да й се извини, той я превърнал в звезда, а рогът получил чудодейна сила – от него започнали да извират плодове, цветя и жито. 

И ето че точно рогът на изобилието е на път да се превърне в една от най-емблематичните находки на българската археология през последните години.  Стоях пред витрината на годишната изложба на откритията през сезон 2025 в Националния археологически музей, онемяла от възхита и вълнение пред изящния стъклен предмет. Намерили го докато разкопавали трасето на газопровода „Лупинг от Рупча до Ветрино“ край село Блъсково, Варненско.  Добре че бил този лупинг, за да приземи археолозите там!  Рогът сияе в небесно синьо, като някакво извънземно видение от миналото. 

Съдът е много рядък – не само че е изработен от цветно стъкло, ами е и в тази сложна форма.  Разтрошен на фрагменти, неговото възстановяване изисквало месеци работа с хирургическа прецизност от реставратора Чавдар Чомаков. Господин Чомаков, вие сте Бог!

Прерових целия интернет и намерих два сходни и един подобен. Когато в края на 19 век разкопавали някаква нива край Остерготланд в Швеция, хората се натъкнали на богат воински гроб, горе-долу от същото време – 2-3 век. Сред предметите бил и стъклен рог, който сега се пази в Историческия музей на Швеция.  Как е стигнал толкова далеч, в периферията на империята? Може би чрез търговия, или като плячка от война, пътешествия на скандинавци на юг или дори дипломатически подаръци от римляните. Те, скандинавците, до ден днешен пият много. По време на Желязната епоха, както и сега, пиенето заедно им било важно, за да намират приятели и да правят съюзи. През Римската епоха станало модно да се предлагат напитки във вносни стъклени съдове – това придавало престиж на купона. 

Вторият много подобен е в частната колекция на Карол и Джон Алер от Ню Джърси.  В описанието му на страницата им в интернет пише, че е типичен рейнски продукт.   Тоест направен в стъкларските ателиета в земите на днешна Германия. Третият не прилича толкова на нашия. Той се намира в Датския национален музей и са го открили в гроба на „Жената от Химлингьойе“.

Но що за място е това в Блъсково? Археолозите намерили постройка, а край нея четири металургични пещи на 1700 години. Открили също оброчни плочки, лампи, амулети и накити.  Хората си имали езическо светилище, което ползвали в ежедневието си.  Молели се на тракийските богове за плодородие и благоденствие.  Представям си как изливали ритуално вино от ритона, за да получат божествената благосклонност. И не спирам да се питам – как такава скъпа и рядка вещ е попаднала в затънтен металургичен цех в периферията на империята?!  Какъв ли странен вятър я довял по тези места? Като в Остерготланд. Римска дипломация? Размяна? Почти всички тракийски ритони са от метал, керамика или камък.  В Археологическия пазят керамичен от същата епоха – III век, от района на Кюстендилско.  Все едно да стравняваш пластмасова чаша с бохемски кристал!   

Стъклото е отдавна познато на човека.  Още в праисторията хората използвали обсидиана – естествено вулканично стъкло, за оръжия и инструменти, а от търговията с него процъфтявали цели цивилизации. Първите изкуствени стъклени предмети са мъниста на около 4500 години, вероятно образувани случайно докато хората добивали метал от рудата.  Най-ранните съдове били малки флакони за масла и парфюми, изработвани чрез навиване на разтопено стъкло около глинено ядро.

Иновацията, която променила стъклопроизводството, била стъкларското духане. Духаното стъкло го наричали юдейско стъкло, защото методът бил измислен в земите на Сирия и в кварталите на Йерусалим.  По-късно Александрия се превърнала в една от големите стъкларски „фабрики“ на Рим и от там изделията плъзнали из целия средиземноморски свят. Точно александрийските стъклари направили другото революционно откритие – въвели в производстото мангановият диоксид, който избелва стъклото и го прави прозрачно. 

Днес приемаме стъклото за даденост – просто опаковка или евтина посуда от китайския за левче. А в миналото то било рядък символ на престиж и лукс. По нашите земи са намирани и други стъклени ритони от по-древни времена, като ритонът с глава на охлюв от богатата тракийска гробница край Караново. Той е с около 200 години по-стар от блъсковския.  Но нито един от намерените досега няма блясъка и формата на великолепния стъклен рог на изобилието от Блъсково, който тепърва ще разкрива своите тайни. 

По време на неделната ми експедиция в планината намерих рог от сръндак. Те ги сменят от време на време.  Махах, махах, но не пусна нищо.  Явно не ставам за богиня.  Е, както казват мъдрите хора –  всяка коза да си знае гьола!

Какво съпътства почти всяка революция в света?  От хилядолетия хората пренаписват историята и променят публичната памет като разрушават символите на предишната власт – събарят статуи, сриват мавзолеи и взривяват гробове.  Вижте собствената ни история: след 1944 г. комунистическият режим премахна паметниците на монархията, за да издигне нов пантеон от партийни герои и култа към личности като Георги Димитров.  След 1989 г. махалото се люшна обратно – взривихме мавзолея и продължаваме да спорим за паметника на Съветската армия.  Битката за паметниците рядко е за камъка и бронза.  Тя е за това кой има право да определя какво помним и как го тълкуваме днес. 

Сега ще ви разкажа една история за паметник от римско време и за неговата интересна съдба.  През пролетта на 1984 г. бригада от геолози правела сондажи на брега на Дунав край село Малък Преславец, на около 30 километра от Силистра.  Не зная какво са търсили, но със сигурност намерили нещо съвсем друго.  Попаднали на фрагменти от бронзова статуя, разчленена, погребана спретнато и сякаш нарочно подредено на дълбочина от около половин-един метър.  Разкопали внимателно, но така и не намерили главата, китките и единия крак. 

Дори в това състояние, когато наредили бронзовия пъзел, статуята излъчвала сила и авторитет.  Стилизираните лъвове по ризницата с изплезените езици били толкова реалистично направени, с такива детайли, чак до зеницата на окото. Над лявото рамо археолозите установили удебеление, което показва, че е носел мантия с типичната гънка. Украсите по военната ризница, позицията на тялото – вдигната дясна ръка и богинята на победата Виктория в лявата (намерили я непокътната сред парчетата), означавали едно – император. Не друг, а Траян, който през 106 година победил даките и установил новите граници на Римската империя отвъд Дунав.  

Даките, та даките! Нима Рим нямал по-важни победи, които да отбележи? Защо победата над тях била събитие с такъв гръмък отзвук в историята?  Дакия (в днешна Румъния) и цар Децебал късали нервите на римляните дълги години. Те били добре организирани, с укрепени планински крепости и често нахлували в римските провинции на Балканите.  Войните с тях били тежки и с променлив успех.  Победата на Траян  отстранила непосредствената заплаха за северната граница на империята. Да не говорим, че след превземането на Дакия, Римската държава рязко се замогнала – в хазната постъпили 165 тона злато и 331 тона сребро. Гражданите получили опрощаване на дълговете и данъците, както и по 650 денария. Траян използвал плячката да организира пищен четиримесечен триумф в Рим с гладиаторски борби, построил нов голям пазар и форум и издигнал знаменитата Траянова колона. Освен това разширил Circus Maximus да побира над 150 000 зрители!  За сравнение капацитетът на най-големите стадиони в момента – Камп Ноу и Уембли, е около 90-100,000 зрители!

Всъщност точно Траян е императорът, при който Римската империя достига максималните си граници с прибавянето на Дакия, земите в днешна Йордания, Сирия и Ливан, Месопотамия и Армения.  Периодът на неговото управление е част от Златния век на Рим.  По онова време статуи на победителя били издигнати в много римски провинции – от Африка до Мала Азия. Известни са около двеста, но повечето са каменни и с човешки размери. Три метра и двайсет сантиметра бронз е изключителна рядкост. 

Стоях респектирана в залата на Националния исторически музей и се опитвах да си представя що за човек е бил.  Ето какво прочетох в дебелите книги.  Траян бил роден под много щастлива звезда.  Въпреки че семейството му нямало патрициански произход, прep 97 г. император Нерва, който бил стар и бездетен, осиновил 44-годишния мъж и го обявил за наследник.  Година по-късно Нерва напуснал този нервен свят и Траян станал новият владетел на Рим. Бил скромен и смел.  Хранел се с войниците и вървял пеша сред гражданите, без страх и надменност.  Репутацията му на военачалник била безупречна, а единствените му известни слабости били виното и любовта към младите мъже.   

Сигурно се питате какво търси такъв забележителен паметник точно край Малък Преславец, в средата на нищото.  Според римските пътеводители, сред големите градове по Дунав: Рациария (Арчар), Улпия Ескус (Гиген), Нове (Свищов), Сексагинта Приста (Русе), Дуросторум (Силистра) имало и един малък военен лагер, наречен Нигринианис.  В него били разположени подразделения на армията, нещо като днешните гранични войски.  Археолозите предполагат, че Траян го посетил.  Когато дошъл на власт, той бил много притеснен за Дунавската граница.  Предшественикът му Домициан бил пълна негова противоположност.  Управлявал с терор и репресии, всявайки страх.  Подписал унизителен договор с Децебал и признал автономията на даките.  Траян се безпокоял, че в долното течение на Дунав били струпани легионите, верни на Домициан. Предполагат, че затова се вдигнал и обиколил градовете и укрепленията в този  район. Резултатът бил забележителен – той успял да сплоти и обедини армията. Възможно е да са издигнали паметника по повод посещението му.

Последната кампания на император Траян завършила злощастно.  През 113 г. той тръгнал на изток, превзел Армения и стигнал чак до Персийския залив — най-далечната точка, до която Рим някога бил стигнал на изток. И тогава триумфът се превърнал в кошмар: избухнали местни въстания,  снабдяването на армията станало трудно, а императорът бил вече болен и изтощен.   Римската армия тръгнала да се изтегля.  Траян умрял малко преди да навърши 64 години в Селинус, край съвременния град Газипаша в Анталия.  Положили праха му в основата на Траяновата колона в Рим. Това е един от малкото императори, погребани в рамките на града. 

Как се разчленява триметрова бронзова статуя?  Трябва да имаш голяма мотивация, за да го направиш.  Учените отхвърлят теорията, че това е символично обезличаване на властта (damnatio memoriae)  и заличаване на паметта за политическа фигура. Траян бил обожествен след смъртта си и останал образец за добър император.  Сенатът дори пожелавал на новите владетели да бъдат „по-щастливи от Август и по-добри от Траян“.  По-вероятно е статуята да е била скрита в късната античност при варварски нападения или разрушена при християнизацията.

Кой и защо се опитал да заличи паметта за този забележителен владетел и пълководец, не знаем.  Но историята си прави странни шеги – понякога изважда на показ неща, които хората са се опитали старателно да скрият.  Застанете срещу възстановката на статуята в Националния исторически музей. Дори без глава, ще бъдете готови да последвате Траян навсякъде. 

Спомняте ли си онази приказка, в която царят попитал дъщерите си колко го обичат?  Колкото златото, казала първата и наследила половината царство. Колкото скъпоценните камъни, казала втората и наследила другата половина. Колкото солта, казала най-малката и баща й я изгонил да се оправя както може.  А накрая стана ясно, че солта е най-ценна.  Ама това хич не е вярно, сърдеха се моите деца, когато им я разказвах.  В магазина сол колкото искаш за има-няма 50 стотинки килото.  Кеф ти едра, кеф ти с йод, пък ако си някаква еко-кокона може и розова хималайска. 

Да, но преди 7500 години хората нямали супермаркети, а солта не се въргаляла под път и над път. Била един от най-ценните ресурси, защото без нея не можеш да оцелееш.  Ако стоиш мирно в продължение на едно денонощие ти трябват минимум 4 грама сол, за да си жив.  Ако пък копаеш, ходиш на лов за елени или тичаш след 5-6 малки деца, ти трябват около 12 до 18 грама на ден.  Недостигът й води до тежки вреди за тялото и дори до смърт.  С нея консервирали храната и обработвали кожите.  С други думи солта била златото на неолита.  А това означава, че всеки, който можел да я добива, ставал мощен играч в икономиката и търговията. 

Добре де, разбрахме, важна е. Но защо ни разказваш всичко това?  Защото преди 7500 години край Провадия заработил най-старият солодобивен център в Европа.   Мястото не е случайно. Преди милиони години от движенията на земната кора се образувал огромен солен конус. Ама наистина огромен – на дълбочина до три километра и половина, а в диаметър почти километър!  От него на повърхността извирала вода с концентрация на сол като в саламурата – 312 грама на литър.  Какъв разкош!  Пълниш кацата с листа и корени и туршията е готова! 

Неолитчани усетили потенциала и се заселили край изворите.  Бързо се светнали, че могат да извличат солта, като варят водата. Отначало го правели у дома в тънкостенни керамични купи. Минали-неминали едни триста години и си направили плитки пещи извън селото.  Това значително увеличило производството.  Постепенно усъвършенствали технологията, въвели иновации и след още има-няма 28 века производственият капацитет толкова нараснал, че станал направо индустриален – до 10 тона годишно от една пещ! А пещите били десетки.  Както се досещате, по онова време нямало опаковки, но производството било стандартизирано – изсипвали готовата сол в калъпи и след това я изпичали на кюлчета с различен грамаж – от 20 грама до няколко килограма. Търговията на едро и на дребно процъфтявала, обществото край Варненските езера също.  Археолозите смятат, че има връзка между производствената база в Провадия с богатия Варненски халколитен некропол с първото обработено злато в света.

Натрупаното богатство трябвало да се защитава. Затова хората вдигнали около селището си мощна отбранителна система. Тя се състояла от дълбок изкоп и каменни стени, а зад тях глинена ограда с дървени стълбове. Керамиката, която археолозите намерили, е с високо качество, улиците, поне ценралните, били павирани, което значи, че населението си живеело охолно.   По периферията на укреплението си построили двуетажни къщи – долният етаж за производство, горният – жилищен.  Хем да служат и като още една допълнителна преграда за враговете. 

През 2024 временната изложба „Повелителите на солта“ гостува в Националния археологически музей в София и предизвика голям интерес. Тази възстановка на къща от селището е от там. Странно е, че в научните публикации се говори за двуетажни къщи, а тази е на три етажа, но все пак я показвам, за да имате представа.

С нарастването на производството били нужни много повече работници с различна квалификация.  Да не говорим, че търговията си е отделен вид занаят, за който днес учат в университетите.  Тоест това вече не било праисторическо село с ниви и крави, а оживен град с подредено общество, в което всеки имал различни умения и си знаел мястото.  Град, който врял и кипял в буквалния смисъл.  Имало йерархия, но като цяло хората били равни по власт и влияние, и решенията навярно се взимали колективно.  Престижът се основавал на лични качества, а не на синя кръв и унаследяване на властта.

След около 31 века, с кратки прекъсвания, праисторическият солодобивен център престанал да съществува. Настъпило засушаване, температурите се покачили и изворите пресъхнали. Моята хипотеза е за екологична катастрофа, причинена не само от глобалните промени в климата по онова време, но и от хората. Индустриалният солодобив изисквал големи количества дърва, което означава системно и дългогодишно изсичане на околните гори. А без гори няма сянка, няма влага, няма задържане на вода. Всичко се превръща в пустош. За това има паралели в историята. Обезлесяването, свързано с добива на вар за строителство, е сред факторите, които допринесли за изчезването на цивилизацията на маите, например.

Има и още един паралел с маите. Музейният гид се приближи до мен, докато разглеждах експонатите в „Повелителите на солта“ и ми прошепна: „Виж, ето тези амулети са от човешки кости. От черепи.“ Дали е имало жертвоприношения на хора или просто са използвали мъртвите са красота, все още не знаем.

Производството на сол рязко спаднало и започнали кървави вътрешни битки за разпределението на ресурсите.  Археолозите се натъкнали на два масови гроба на хора, навярно победени от конкурентни производители. Единият със седем трупа на мъже и жени със следи от смъртоносни рани.  В другия пък били погребани шестима избити– две деца, юноша и трима възрастни. 

Разкопките на Провадия-Солницата продължават. Очакваме от проф. Васил Николов и неговия екип още вълнуващи открития.  Намереното досега можете да видите в Историческия музей в Провадия, в Националния археологически и Националния исторически музей в София.  И следващият път, когато посегнете към солницата, не прекалявайте с ръсенето. Все пак говорим за златото на неолита!