Какво е праисторията?  Сериозни хора с копия, сърпове от еленови рога, кремъчни ножове и плетени къщи, измазани с кал.  Или поне така си мислим. Времето разяжда дърво, кожа и плът и ни оставя само откъслечни следи, по които съдим какви са били. Сякаш са се родили и живяли като скелети, заобиколени от счупена посуда и странни идоли.

Но понякога от много, много далеч до нас достига нещо толкова човешко и вълнуващо, че направо ни спира дъха.  Шепа овъглено жито на дъното на делва или отпечатък от рогозка на изпечения под на опожарено жилище.  Преди месец, докато си обикалях прохладния трезор на Археологическия в София, спрях пред една от праисторическите витрини.  Вгледах се в дебела керамична леля с разперени ръце. Заприлича ми на баба ми, когато ядосана излизаше по пеньоар да ни търси из площада, че кое време било станало вече, а вечерята изстива.  Пазачът се приближи до мен и каза: „Много е симпатична, нали? Бебешка дрънкалка е.“ 

Дрънкалка?! Стана ми много мило.  Преди повече от шест хиляди години някой седнал, омесил глината, внимателно направил куха фигурка, украсил я и пуснал вътре няколко малки глинени топчета. Затворил я, направил й дупчици за връвчица и я изпекъл. Представям си как, като станала готова, я завързал над мечата кожа, в която шавал новороденият му син, и я разклатил.  Трак-трак! Бебето се смее с глас и маха с ръчички. Трак-трак!  Звънкият му смят проехтява в залата през хилядите години.  Идолите във витрините се усмихват.

Много такива дрънкалки са открити по нашите земи.  Едни приличат на птици. Други – на костенурки. Трети са направени като смешни човешки фигурки. Археолозите предполагат, че някои изобразяват бременни жени. Теорията им се потвърждава от факта, че в една от фигурите освен глинените топчета било поставено и миниатюрно човече. Разбира се всичко това става ясно след рентгенови изследвания и скенер, за да не се им наруши целостта.

Учените с техните мании да представят всичко като култови практики, богини-майки и свещенодействия, имат и друга теория – че това са били музикални инструменти – нещо като праисторически маракаси, които древните използвали за ритуалите си.  Но на мен повече ми харесва да са дрънкалки.  Мисля си, че древните хора, също като нас днес, са се грижили за децата си и измисляли начини да ги разсейват и забавляват. И бебетата, и по-големите.

Да надникнем заедно в детската стая на праисторията.  Две момиченца седят на рогозката и подреждат животни – овце, кози, прасета, кучета, птици, костенурки, около глинен модел на къща, докато си бъбрят .  Такива модели са намерени на много места и са със всякаква форма, големина и украса.  Приличат на праисторическо глинено Лего.

След това слагат маса със столчета и свалят от полиците малки чашки, делвички, гърненца и панички – детски сервизи, с които подражават на възрастните.  Отвън нахлуват с бойни викове няколко момчета – може би семействата тогава са били с много челяд, и донасят човешки фигурки от кост, миди и камък. Едното мъкне в плетен кош глинени човешки глави колкото пестник с всякакви изражения на лицето – смешни, страшни или весели.  Ако питаш археолозите, всички до една са идоли.  Но за мъниците отпреди 6000 години вероятно са били кукли.  Някои от фигурките имат следи от многократно пипане и счупвания и са намерени по подовете на жилища, а не в специални ритуални комплекси. Познайте дали са били в ръцете на деца, или върху олтар. След толкова много години иди докажи, че не са богини.  Даже и рима се получи. Като в детска броилка.

Преди, почти всяка необичайна фигурка автоматично беше класифицирана като култов предмет. Напоследък все по-често става дума за археология на детството.  Децата си станаха истински участници в праисторическия живот.

Голям обзор на над осемдесет археологически изследвания от всички континенти показва, че следите от детството са много повече, отколкото сме предполагали. Освен че праисторическите деца са имали играчки, те са се учели чрез игра. Етнографските наблюдения върху съвременни ловци-събирачи показват, че още на четири-пет години малките започват сами да изработват инструменти. Родителите първо им подаряват умалени копия на истинските оръжия и сечива, а по-късно хлапетата започват сами да ги правят. Така играта постепенно се превръща в обучение.

Археолозите могат да разпознаят детските грешки и изделията на начинаещите. Когато дете се учело да обработва кремък, оставяло характерни следи- неправилни удари, несиметрични остриета, много неуспешни опити. В някои праисторически селища дори се виждат отделни места, където са работили само неопитните, докато майсторите са седели наблизо и са ги наблюдавали.

Праисторическите деца не само играели, но и рисували. В пещерите във Франция, Испания и Австралия са открити отпечатъци и следи от пръсти на две-три годишни художници.

В националния парк Уайт Сандс (САЩ) има отпечатъци на повече от 10 000 години. По тях учените проследили човек, който върви бързо през калната равнина, носейки бебе. На няколко места то било оставено на земята за кратко, след което отново го взели на ръце. Малко по-късно по същите следи минали мамут и гигантски ленивец.  Познайте откъде Пиксар са взели идеята за „Ледена епоха“!

Навярно в детската стая на праисторията имало също дървени кончета, парцалени кукли, топки от слама, лъкове, малки копия и лодки от борова кора.  Но те не са издържали бремето на времето. Ето, пак рима! 

Може би никога няма да разберем дали глинената фигурка е била богиня или кукла. Дали малкото гърненце е служело за жертвоприношения или за игра на кухня. Но със сигурност преди шест, осем или десет хиляди години децата пак са си били деца. Смеели са се, карали са се, играели са, учели са, чупели са играчките си и са си майсторели нови. И когато днес открием дрънкалка, отпечатък от малко краче или криво кремъчно ножче, времето застава на един крак, разперва ръце и започва да подскача по калдъръма на историята. И да си брои: Ици-бици, трак-трак-трак, бреме, време, кози крак, кукла, идол или дол, кой не знае е сопол!  После се обръща и ни се изплезва.

Рилският манастир.  Едва ли има семейство в България, в чиито албум да не фигурира снимка на хора, изпъчени сред впечатляващия му декор.  Нашите са на четири поколения – баба и дядо пред Хрельовата кула, мама – красива тийнейджърка с дъъъълги крака пред железния фонтан във фронтона на църквата, ние с брат ми , пет-шест-годишни се маймуним пред дяволчетата на входа.  Има ги и моите деца, как нагъват мекици със сладко, клатейки крака на моста над реката. Признавам си, никога не съм го посещавала заради религиозен плам. В рода ми със свещ да търсиш, набожен човек няма да намериш.  Но манастирът е по-голям от който и да е род, и от чието и да е верую. Стотици години това свещено място е било страж на идентичността ни и е давало утеха и успокоение на хиляди хора.

Освен безценните стенописи и впечатляващата архитектура, манастирът крие безброй тайни. Библиотеката му пази ръкописни книги на по десет века, старопечатни издания, нотирани ръкописи, щампи и важни архивни документи. Иконната сбирка е като жива история на последните шест века – от Средновековието до Възраждането.  Най-старите икони от XIV–XV век буквално са преминали през огън –  оцелели са в пожари, войни и разрушения. Една от тях е наистина рядка.  В света има само още три, подобни на нея –  в Метеора, Ермитажа и Националния музей на изкуствата в Букурещ. Става дума за „Света Богородица Одигитрия“ – Пътеводителка. В нея са вградени мощите на 32-ма християнски светци. Имената им са изписани върху малки метални пластини. Според изследователи, вероятно е изработена по поръчка на висши византийски аристократи в Константинопол, и навярно е попаднала в манастира след превземането на града от османците през 1453 година. Още по-необичайно е, че тези светци са изрисувани на групов портрет на една от външните стени на църквата. 

А възможно ли е манастирът да пази едно от най-старите изображения на Христос в света?  Влезте в музея и внимавайте да не подминете невзрачна наглед малка теракотена плочка с „Възкресението на Лазар“. Релефът е направен от изпечена глина и е символ на победата над смъртта и надеждата за вечен живот. Датиран е около 240–260 година. Ако това е вярно, пренесли сте се във времето, когато християнството все още не е официална религия в Римската империя. И когато Христос още е нямал брада. Преди християнската символика да се превърне в кръстове и ореоли. И бради. Не е ясно дали релефът е икона, или е представлявал декоративен елемент от фасада, мавзолей или друга сграда. Не е ясно също кой и откъде го е донесъл. Но не мисля, че това е важното в случая.

Безспорната звезда в музея е Рафаиловият кръст.  Когато го видях за първи път ми заприлича на комикс. Стоях и го зяпах без да шукна, та трябваше да ме примамват да тръгна с щедри обещания за сладолед.  Представях си как монахът Рафаил ден след ден и нощ след нощ дълбаел твърдия чемшир цели дванайсет години , за да украсят с него престола в олтара зад иконостаса.  С прецизност и старание изобразил цели 600 фигури в 36 сцени.  Когато го завършил през 1802 г. ослепял. 

Има една история, която се върти в интернет и според която през 1974 година кръстът трябвало да бъде показан в голяма изложба в „Помпиду“ в Париж. Само ден преди откриването на летище „Орли“ френските митничари задържали директора на музея на Рилския манастир Анчо Анчев, който бил поставил кръста в калъф за цигулка, специално издълбан по формата му. Нямал никакви документи за реликвата. След тридневен арест недоразумението било изяснено, а кръстът заел мястото си в изложбата. За осем дни го били видели стотици хиляди посетители, сред които Салвадор Дали и Пикасо. Сега, нека кажа няколко неща: че е имало българска изложба през 1974 г. – имало е, но е тракийска – “Découverte de l’art thrace: trésors des musées de Bulgarie”. Центърът „Жорж Помпиду“ е официално открит на 31 януари 1977 г. Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 г. в Южна Франция, на 91-годишна възраст. Да, това не би бил единственият случай, в който национално съкровище е пътувало я в скута на археолог, я в багажник на служебна кола или в сак във влака, но в случая говорим за откровена измишльотина.

Друг предмет, който лесно може да остане в сянка, е първият български географски глобус.  Изработил го през 1836 година Неофит Рилски като помагало за своите ученици – картон върху дървена конструкция. Континентите, океаните и географските понятия изписал на български език – ценен символ на зараждащото се българско светско образование. Ето забележителен пример как един монах от Рилската обител пренася идеите на европейското Просвещение у нас. Глобусът показва свят, в който България все още не съществува на картата. Но е помагал на поколения българчета отново да открият мястото си в света.

Разбира се, вярна на атеистичните си възгледи и колекционерската си страст, отново нащраках снимки на странни чудовища, накъдрени лъвове и готини дяволи, които лафят лежерно на работното си място:  „Ти на каква температура пържиш грешниците в катрана?  Че енергията толкова поскъпна…“

Когато ви остане малко време, поровете из старите семейни снимки.  Те пазят историята на рода, а Рилския манастир пази историята на цял един народ.  И е хубаво, че се връщаме там често, за да знаем откъде идваме и накъде вървим.

Кой ви е любимия виц за блондинки?  Моят е за две, дето стоят на летището и си говорят:

– Абе, тия самолети как ги отвличат? Виж ги какви са големи!

– Ама че си глупава! Те като излетят стават малки!

Може и да нямате добро мнение за нас, блондинките, но ако искате много да знаете, в античността ни смятали за благородни и величествени, храбри и божествени.  Затова често боядисвали косите на статуите в жълто.  Ако не ми вярвате, идете в музея в Петрич и лично се запознайте с изрусената мраморна красавица от Хераклея Синтика. 

Къде пък видя русо в тази глава, ще попитате. Да, на пръв поглед е мраморна и бяла, но ако се вгледате, ще видите охрата. Тя цялата античност е такава. На пръв поглед мраморна и бяла – бели колонади, бели обелиски, бели фризове и гробници.  Докато не дошли учените и не измъкнали от ръкавите си всички фокуси на съвременната наука: инфрачервени лъчи, рентгенофлуоресцентни анализи, спектроскопии и други сложнотии.  Благодарение на тях микроскопичните оцветени частици намигнали от камъка и помогнали на реставраторите да възстановят цялата цветна картина.  Червено от цинобър, син лазурит, зелен малахит, жълта охра, черен въглен и позлата блеснали под микроскопа.  Древните хора обичали шаренкото и оцветявали всичко наред.  Времето, вятъра и дъждовете отмили боите.

Ако искате да видите как всъщност са изглеждали античните фризове, идете в Пловдивския археологически музей.  Там има две цветни възстановки.  Едната е на фриза на здравоносните божества от Филипопол. Намерили го край Източната порта през далечната 1905 г., докато разрушавали джамията „Бей Меджид”.  Учените още спорят кои са осмината, изсечени в мрамора преди 1700 години. Някои смятат, че това са осемте божества, които древните хора призовавали за здраве, изцеление и закрила: Асклепий – покровител на медицината, Хигия – дъщеря му и богиня на здравето, сестра й Язо, Епионе – жена му, която облекчава болката на страдащите, Махайон и Подалирий – синовете му, и те прочути лекари, Панацея, на която е кръстено универсалното лекарство и Телесфор – символ на оздравяването.  Абе с други думи цялата асклепиева рода. Други мислят, че сред фигурите е императорското семейство на Марк Аврелий. Той и Фаустина Млада загубили няколко деца, преди да се родят прочутите им близнаци, единият от които също умрял рано. Затова ритуалът за здраве, изобразен на камъка, е наистина трогателен. Барелефът е наглед безцветен, както всички други находки от онова време.  Но с помощта на учените, истинските цветове излизат наяве.  Не можете да ги гледате по-дълго от минута – заболяват ви очите.  Толкова ярки са били в действителност.   

Още едно цветно доказателство е оброчната плоча на Тракийския конник – Херос. Тя също и мраморна и е горе-долу от същото време. И също била ярко оцветена. Героят е рус, с розов шал, синя туника и червен колан. Конят му също е платинено рус.  Нимфите и те са издокарани в ярки цветове. 

Не само по нашите земи имали вкус към шаренкото.  В съседна Гърция също оцветявали.  Да вземем за пример Пеплос Коре – известната мраморна статуя на млада жена отпреди 2500 години, открита на атинския Акропол. Десетилетия наред я смятали за съвсем обикновена, докато един немски археолог не  изследвал повърхността ѝ с модерни научни методи.  Оказало се, че дрехата й била покрита със сложни многоцветни изображения на реални и митични животни – лъвове, кози и сфинксове. По косите, очите и устните й също открили следи от боя. Когато я „видяли“ такава шарена, археолозите се замислили дали такива пищни дрехи не показват по-висока класа от тази на едно обикновено момиче. На Богинята Артемида, може би?

Има цял международен проект, посветен на търсенето на цветовете в античните скулптури. Нарича се Tracking Colour. Най-известната им работа е в музея в Копенхаген, където изследвали седем римски мраморни глави отпреди 1700 години. Изработени от скъп бял мрамор и полирани до огледален блясък, те дълго време били смятани за доказателство, че поне най-престижните скулптури били бели. Изненадата дошла под микроскопа – по всички скулптури открили следи от оцветяване – по косите, очите, устните и кожата. Едната от главите дори имала позлата върху косата. Блестящата повърхност под прозрачните слоеве боя създавала илюзия за истинска кожа, а златните отблясъци в косите карали камъка почти да оживее пред очите на зрителя.

Така че следващия път, когато чуя виц за блондинки, вече имам академична затапка – не съм блондинка, а мраморна богиня, носител на благородство, щедрост и божественост! Но това е само ако ме погледнете под микроскоп.

Майка ми, нали все шета, и докато бърсала прах да вземе да счупи рамката на онзи пейзаж с брезите край поточето, наследство от баба и дядо.  Разглобила я и що да види!  Иззад дърветата надникнала чисто гола руса красавица, изтегната на скала, с поглед, вперен в морска шир. Излишно е да казвам, че има луна, пътека и вълни с бели гребени.  Абсолютно романтично!  Дядо ми, видите ли, си бил украсил ергенската квартира със Саманта Фокс от 1918.  За да спази приличието и да ликвидира конкуренцията, след сватбата баба я покрила с брезови клонки. 

Прелестите на красавиците от еротичните пощенски картички в колекцията на музея в Павликени не са покрити с нищо.  Просто не ги възприемали като неприлични.  Трудно е да си представим това днес. Но понякога историята ни показва колко различни сме станали. Преди известно време в Казанлък избухна спор. Учителки отказаха да водят учениците си в художествената галерия заради голите тела в картините. Стигна се дотам издателство „Точица“ да публикува книжката „Сложете гащи на тези картини“, която с чувство за хумор обяснява, че голотата в изкуството не е повод за паника. А ето че преди повече от век хората сякаш са го разбирали без специални обяснения.

Да вземем една гола до кръста девойка с буйни коси, смирено свела поглед с ръце в скута.  Изпратила я Венета Пенчева, ученичка в трети клас, до войника Иван Колев, за да му честити именния ден: „Бай Иване, желая ви скорошно завръщане по домовете“.  Навярно  била 13-14-годишна според системата на българското образование през 1918.

Ако е бил мобилизиран още през Балканските войни, възможно е Иван да бил прекарал далеч от дома повече от шест години. Затова си мисля, че хората гледали на тези картички по-скоро като на нещо мило. Образ на красива жена за човек на фронта, като знак за това, че някой мисли за него и го чака.

Изображението, избрано от Венета, не е случайно.  То е по картина на италианския художник Анджело Асти.  Той  е много интересна фигура, защото е точно на границата между академичното изкуство на XIX век и масовата визуална култура на XX век. Приживе Асти бил известен художник.  Показвал картините си из салоните в Европа и продавал успешно. Бил цар на портретите на млади жени – идеализирани красавици – с огромни тъмни очи, дълги коси, гладка кожа и леко мечтателно или меланхолично изражение. Точно по тази причина, още през 90-те години на XIX век литографиите по негови картини започнали да се разпространяват масово. Но бумът дошъл след смъртта му, когато образите, нарисувани от него, се превърнали в пощенски картички и заляли цяла Европа -от Франция и Германия до Русия и Павликени.

Изследователите виждат в Асти един от предшествениците на pin-up културата. Pin-up значи „забождам с кабърче“. Става дума за изображения на привлекателни жени, които хората закачат по стените на стаи, работилници, кораби, казарми, офиси или шкафчета. Разбира се, той не рисувал pin-up момичета в класическия смисъл на 40-те и 50-те години, но превърнал красивата жена в самостоятелен обект на възхищение. И масово потребление.  Днес оригиналните му картини са сравнително рядко срещани, но през миналия век образите му били познати на милиони хора по света без дори да били чували за него. 

В разказа Ванка на Чехов, деветгодишният чирак на московски обущар пише отчаяно писмо и го адресира  „На село за дядо.“  Това е един от най-тъжните финали в световната литература – читателят разбира, че писмото никога няма да стигне до дядото. Венета е адресирала картичката си „За войника Иван Колев, колоездачната рота на I-ва армия“. И тя стигнала. По онова време велосипедът бил модерно нововъведение в армията – по-евтин от конницата и далеч по-бърз от обикновения пехотинец.  Българската армия създала колоездачно подразделение още в началото на ХХ век и го използвала активно през Балканските и Първата световна война за изненадващи разузнавателни маневри и бърза комуникация. Голяма екзотика! Не било трудно на пощаджиите да го открият.

Ето колко много неща може да научи човек от гърба на гола замечтана хубавица.

Освен честитки за именни дни, Рождество и семейни празници, картичките служели за размяна на важна информация, дружески закачки и нежни любовни съобщения. През април 1919 г. някоя си Севда пише: „Ах, миличкия ми, може би си мислиш, че съм още в хубавото Павликени, откъдето имам от едно скоро време мили спомени, които само ти единствен знаеш. Моля ти се, пази всичко в тайна… Защо те немаше на гарата? Дълго аз поглеждах дано да дойдеш, обаче всичко беше празно… Твоя, вечно твоя Севда“. За съобщението си подбрала картичка, наречена „Първата целувка“ – младеж, сведен нежно към момиче в бяло. Прелъстена и изоставена?  Не знам. Но повече от век по-късно в няколко избледнели реда още се усеща разочарованието на момиче с разбито сърце.

Два месеца по-късно сватята Стефанка пратила съобщение до г-н Илия Цанев: „Научих, че Сика Петкова се отровила. Ще ти се моля да ми пишеш как е станала тази работа и кой е причината.“  Възможно ли е Севда да е Сика? И двете картички да са свързани? Едва ли, но пък признайте, че е интригуващо да се потопим провинциалните драми от онова време.

Изборът на сватята за изображение е силно озадачаващ: „Невястата на вятъра“ по картина на E. Schneider – гола морска сирена, разбира се на скала, разбира се над вълни, с чайки в небето и развята от вятъра коса.  Кодът R 152 вероятно е номер от серия на немски или австро-унгарски издател. По онова време германските издатели заляли европейския пазар на художествени картички. Огромни тиражи се печатали в Германия и после се продавали в Русия, България, Румъния и Османската империя. Любопитно е, че картичката е двуезична: Die Windsbraut — Буря, което показва, че е предназначена специално за българския или руския пазар.  Цяло чудо е, че съпругата на Илия не напъхала картичката зад някой пейзаж.

Друга интересна картичка е „Украшение на любовта“, въпреки че е празна – така и не била изпратена до никого.  Сцената е класическа – мъж поставя лавров венец на главата на жена, облечена в древноримски стил. На гърба пише: Книжарница „Отец Паисий“ — Симеон Василев, Пловдив.  Симеон Василев пристигнал в града под тепетата през 1913 г. Тъкмо открил своя будка за вестници и цигари срещу храма „Св. Богородица“ и избухнала войната. Пратили го на фронта, попаднал в плен, но в крайна сметка се прибрал и се захванал с издателската дейност.  Книжарницата, която открил на Джумаята, там където днес е туритсическия информационен център, се превърнала в истински културен център за среща на писатели, художници и интелектуалци. И всичко това научаваме от гърба на неизпратено картонче.

Старите картички показват какво са смятали за красиво хората преди повече от век. Те пазят следи от приятелства, несподелени любови, клюки, тревоги и надежди. А това е много по-интересно от голотата, не мислите ли? Дано някой ден музеят в Павликени да направи изложба за великолепната си колекция, за да може да ги видите в целия им блясък. А дотогава, ако имате у вас стара картина с пейзаж — проверете дали зад дърветата не се крие някоя гола девойка.

Благодаря от сърце на госпожа Сашка Кирилова,  уредник в Исторически музей – Павликени за това, че подбра, сканира и ми изпрати 60 картички от колекцията, за да напиша този материал!

Представете си топъл летен ден. Облачно е, не става за плаж, и затова сте решили да заведете семейството си на екскурзия до Калиакра.   Мястото е живописно – яркожълти слънчогледови ниви, лилави полета с ароматна лавандула и гигантски силуети на вятърни генератори.  Пейзажът е като декор на „Дон Кихот“ от  21-век. 

Пред вас блесва изумрудено морето и дългата ивица на носа, вдадена в него. По пътя към крепостта спирате край парапетите за селфи.  Внезапно децата започват да пищят и да сочат към склона.  Вглеждате се и забелязвате череп.  Няма сто и дванайсет, полицаи и сирени… Никой никого не е пречукал.  Костите са древни – дъждовете и свлачищата са оголили част от стар некропол.

Какво ли не са откривали археолозите в некрополите на Калиакра.  Например фаланга от пръстче с нанизана на него обеца.  Когато момичетата умирали малки и не били сгодени или женени, им слагали обеци на пръстите.  Много млади хора има погребани.  Възможно е да ги е покосила чумата, върлувала по тези земи през XIV век. Тя уморила населението на половин Европа и предизвикала в България по-страшна демографска криза и от тази днес. 

Калиакра е населена още отпреди 2400 години. Била популярна в античния свят.  Според древногръцкия географ Страбон, на „тиризийския нос“ – така са казвали на Калиакра в древността, цар Лизимах скрил част от своите несметни съкровища.  Археолозите отдавна проучват терена, но не заради Лизимах, а защото си знаят, че носът има бурно и наситено с история минало. Крепостта, построена още от траките, непрекъснато била укрепвана – от римляните, а после и от византийците, които изградили мощни стени, кули и вътрешни укрепления. Истински процъфтяла в средновековието, когато станала столица на Добруджанското деспотство на Добротица. Той бил сред рекордьорите по продължителност на управлението си – цели 38 години. Но не дължината е важна, както знаем.  Доц. Бони Петрунова, която от 2014 води разкопките на Калиакра, го описва като красив и харизматичен мъж, който печелел сърцата. Създал първия боен флот у нас и превърнал Калиакра в оживен търговски и военноморски център със собствени монети и църкви.

От първите разкопки през 1965 досега са намерени над 2000 предмета – накити, оръжия, работни инструменти, съдове.  Само монетите представят цели 11 империи, царства и държави.  За това, че кипяла здрава търговия, има и писмени доказателства.  Като грамотата, с която Цар Иван Александър разрешил на венецианските търговци свободна търговия в царството срещу 3% мито.  Българските селскостопански стоки били с отлично качество.  Флорентинският банкер Франческо Пеголоти в свой търговски трактат през 1340 не може да нахвали тлъстото жито, най-добрия восък и ценните кожи.

Но стига за търговията. Нека отскочим до жилищния квартал.  В една гореща августовска утрин през 2018, в пода на една от къщите, изследователите попаднали на съвсем обикновено глинено гърне с необикновено съдържание – 895 сребърни и 28 златни монети, пръстени, обеци и други накити от злато и скъпоценни камъни.  Преди 700 години някой хукнал да бяга от горящия си дом и набързо скрил имането под дъските на пода.  Колекцията е такъв сбирщайн, че е съвсем очевидно – собственикът й явно я е добил с грабене и плячкосване. 

Това не е единственото скрито съкровище в Калиакра. Още през 1965,  под басейна в римската баня намерили пак в глинен съд златни накити и монети.  През 2004 пък открили 60 акчета на Баязид, разпилени по пода на опожарена къща. Малко след това – 80 акчета и бижута в малка каничка. Какви ли драматични събития са се разигравали тук, че да предизвикат такова масово криене на ценности? Историците ни дават някои отговори. В края на XIV век татарите на Актав преминали Дунава, подгонени от монголите.  Поставили се в услуга на султан Баязид и се отдали на грабежи и безчинства. В Несебърската хроника  — кратък средновековен български летопис, четем: „В година 6907 (1399), индикт 7, на 2 февруари, в ден петък, Варна бе разграбена от безбожните татари.“ Навярно са ползвали Калиакра за стан.  В крайна сметка турците ги разгромили през 1401, татарските водачи били екзекутирани, а войската им – разселена. Сигурно тогава било укрито съкровището, къщата била опожарена, а грабителят – убит.

Монетите са разнообразни. По-голямата част са от Османска империя и от Второ Българско царство. Има също от Византия, Влахия, Молдова, Сърбия и Венеция. Осемте златни венециански монети принадлежат на петима от дожовете на Венеция. Според експерти една от тях струва 1 млн. евро там, където има търгове на ценности в Европа.

Украшенията в плячката не са уникални, но са от високи карати злато и с прецизна изработка.  Най-изящни са шест фини копчетата. Такива е можела да си позволи само най-заможната част от християнското население.   Именно разнообразието и голямата стойност на предметите в гърнето кара учените да смятат, че това е заграбено съкровище.  Каква ирония – днес грабителите ги арестуват, съдят и тикват в затвора.  А ние сме му направо благодарни на този бандит, защото от предметите в неговата странна колекция научаваме как са живяли хората в онази епоха. 

Днес татарската плячка е в залата за българското средновековие в Националния исторически музей.  Докато я разглеждате, пренесете се мислено на Калиакра. Нека вятърът разроши косите ви и солените морски пръски полепнат  по кожата ви.  Там, под тревата и камъните лежат следите на хора като нас – търговци, воини, владетели и грабители. А вие от кои сте и каква следа ще оставите след себе си?

Колко пъти сте срещали истинската любов?  Аз за първи път в училище.  Седеше на съседния чин. Бяхме на по 15.  Подаде ми бележка „Сварих малко люляк да ти направя парфюм“.   Толкова мило момче!  Изживяхме прелестни платонични мигове. Измести го един мачо от по-горен клас заради не съвсем платоничните си намерения. 

Дали жените наистина харесваме повече лошите момчета? Представете си, че попаднете на красив мъж в Тиндър. Покрай общи познати разбирате, че е разгулен пияница, женкар, импулсивен, склонен към депресии и със суицидни наклонности.  На всичкото отгоре влюбванията му са маниакални – следи обектите на желанието си и им пише дълги мелодраматични съобщения в месинджър. Една вечер, три дни след запознанството ви, получавате съобщение: „Ще се оженим, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз… Не, няма да се оженим. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам…“.   Какво ще направите?  Ще му пратите ли сърчице и хиксчета? Или ще го блокирате и от ужас направо ще приключите завинаги с платформите за запознанства? 

Не ви разказвам измишльотини.  Става дума за реален човек с точно такъв характер и цитатът е от негово писмо до една от любимите му. Поетът Пеньо Пенев. Живял на толкова бързи обороти, че взел 129 години за 29. Не умеел да обича наполовина. При него всичко било или до край, или до смърт. Освен страстните си стихове, оставил след себе си един емоционален рекорд – най-дългото любовно писмо в българската история. Като казвам „най-дългото“ никак не се шегувам.  Разгънато, писмото достига около метър и двадесет, листовете са изписани двустранно, 129 реда отпред, 120 отзад, от едната страна – с червено, а от другата – със зелено мастило. Сътворено е върху опаковъчна хартия за боеприпаси, която поетът поискал от командира си, докато 19-годишен бил войник в Ямбол.  Че и с два послеписа свършва накрая. Сякаш всички тези думи не били достатъчни!  Получателката била ученичка в 10 клас.  Казвала се Сотирка Робева, но той ѝ викал Ира.  Срещнали се на 3 март 1952 година в дома на народната армия в града.  Влюбил се до уши.  Ето откъс от писмото-рекордьор: „Често идвах край вас. Чакал съм те! Една вечер ти мина край мене и отмина. Сигурен съм, че ме видя, а не се спря. Бях така огорчен! Друга вечер те видях в градината. Обикалях край вас. Но аз ще те потърся. Ще те намеря. Дълго, дълго ще те гледам с обич и радост, и много печал. Ще ти промълвя тихо, по-тихо от топлия вечерник само две думички: Обичам те! Разбери, трябва да бъдем щастливи! Бъди моя!“ Ира изобщо не станала негова.  Опазил я Господ! Заминала за Бургас, да учи в Педагогическия институт, а Пеньо останал в Ямбол да довърши войнишката си служба.  Никога повече не се срещнали.  Години по-късно дарила писмото на музея в Димитровград. 

Поетът непрекъснато търсел любовта. Нужно му било женското внимание.  Животът му бил необуздан вихър от страсти. Една нощ нахлул в стаята на свой приятел с викове: „Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“  Сключил първия си брак след тридневно познанство. С хубавицата Кичка Николова, която поетът наричал Кичона, издържали заедно едва няколко месеца.  То такова нещо как се изтрайва! На 25-годишна възраст го арестували и го дали под съд заради фейлетон в местния вестник и го обвинили в пиянство и разгулен живот. В показанията си казал, че жена му е виновна, защото го била тласнала в лош път. Ама че кавалер, а?!

Когато се върнал в Димитровград след казармата, срещнал красивата като кинозвезда Мария Господинова. Тя била сериозна и стабилна, работела в банка.  Оженили се и им се родил син Владимир – Пеньо го кръстил на Маяковски, пред когото се прекланял. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието – съвсем друго. Непокорният бохем не цепел басма никому. Парите не достигали. Пиянствата и гуляите не спирали.   За да се спаси от глад, жена му си грабнала детето и заминала при родителите си.   Пеньо затъвал все повече – не излизал от кръчмите, „спял където завари, с когото завари“, както се изразява разгневената му съпруга. Приятелите му го изпратили на лечение от алкохолизма в психодиспансер в Боровец, където създал последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказали да я публикуват. На 27 април 1959, след шест опита за самоубийство в лудешкия си живот, изпил фатална доза веронал и най-накрая успял да умре.

Всъщност животът на Пеньо Пенев е почти съвършена метафора за историята на всяко ново начало – постепенно опиянението, ентусиазмът и вярата преминават в разочарование. Като съвсем млад той избягал от дома си и излъгал за възрастта си, за да стане бригадир и да участва в строежа на новия социалистически свят в Димитровград. Вярвал истински – не по задължение, а фанатично и чисто, с онази младежка убеденост, че идва ново време и че човек може да промени света. Но после станал свидетел как лозунгите и реалността все повече се разминават, как честните и талантливите остават встрани, а приспособимите и посредствените изплуват нагоре. Е, навярно е имал и сериозен психически проблем. Ако съдим по симптомите – мрачните пропадания и многобройните опити за самоубийство, може би поетът е страдал от клинична депресия.  Но по онова време психичното здраве почти не се обсъждало.  Никой не питал много-много как се чувстваш и какво изпитваш, какво те тормози. Скърцаш със зъби и се оправяш с живота, ти мъж ли си или лукова глава! 

Странно е колко много не знаех за него. В училище ни го преподаваха по съвсем различен начин, ясно е защо. Така или иначе, рекордно дългото любовно писмо можете да видите и прочетете, ако имате нерви, в музея на Пеньо Пенев в Димитровград. То завършва с думите: „Писах, писах, но едва успях да ти разкажа една минимална част от всичко онова, което чувствувам…“  Сякаш така и не успяло да побере цялата невъзможност един човек да бъде спасен от самия себе си.

Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Лятото на 1975 година.  На летище София каца правителствен самолет.  По напечената от слънцето писта, пред шпалира от гвардейци край червения килим, е строено цялото политбюро, начело с другаря Тодор Живков.  На официално приятелско посещение пристига шаха на Иран Мохамад Реза Пахлави.  Договарят Иран да ни даде нефт срещу машини, лекарства и специалисти.  Както протоколът изисква, лидерите си разменят подаръци. Шахът подарява на генералния секретар на БКП хладно оръжие, гравирано със скъпоценни камъни и получава в дар два породисти коня от шуменския конезавод. 

Горещ юнски ден през 1978.  На четиридневно приятелско посещение в България пристига Вождът на либийската революция Муамар Кадафи.  Гвардейци, червен килим, политбюро, братска прегръдка с Тодор Живков.  Договаряме Либия да ни даде нефт срещу оръжия и специалисти.  По протокол Кадафи прави подарък на Живков – две седла за камили, извезани със сърма и коприна от местни либийски майстори. 

Ако някога ви е впечатлявала приказката за Али Баба и четиридесетте разбойника, идете в Правец.  Няма нужда да казвате „Сезам, отвори се!“ Просто плащате билетче от три евро и влизате в музейната експозиция в приемната до родната къща на бившия държавен глава, за да видите една от най-необичайните колекции в България: дипломатическите му подаръци.  Усещането е сюрреалистично. В една и съща витрина съжителстват предмети, които никога няма да видите заедно дори в хола на баба ви.   Ритуални африкански маски делят пространство с порцелан от Бавария. Самурайски шлем и най-фина японска коприна са изложени редом до статуетки от слонова и тюленова кост. Сервизи от нефрит и сребърна посуда, обкована със скъпоценни камъни, блестят до вази и чинии с образа на вожда.  Вещите не са подбирани от куратори, нито пък някой ги е събирал с идеята да ги показва пред публика. Трупали са се десетилетия наред — всеки път, когато правителствен самолет кацне или пък нашият излети. Колекция, изградена не по логиката на живота, а по логиката на властта.

Тя е карта на външната политика на България през втората половина на ХХ век. Срещите на Тодор Живков с лидери като Кадафи, Ясер Арафат, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Самора Машел, Аугуштину Нето, Ануар Садат и Индира Ганди са част от специфична геополитическа епоха — времето, когато България активно търси влияние и пазари в Африка и Близкия изток чрез мрежата на социалистическия и антиколониалния свят. За НРБ това има реални икономически ползи: евтин нефт, износ на оръжие, строителни договори, работа за хиляди български инженери, лекари и техници, както и приток на валута (и банани по Нова година) в иначе дефицитната социалистическа икономика. Повечето от тези управници и техните режими не са блестящ пример за подражание.   Започват като революционери или национални освободители, а завършват като авторитарни управници с култ към властта, склонност към корупция и репресии, довели до граждански войни или икономически сривове. Това е поколение лидери, родени от деколонизацията и Студената война — хора, които обещават справедливост и независимост, но много често завършват в капана на едноличната власт.

Сред подаръците, съвсем обяснимо, най-изобилни са тези от съветските другари. Следват индийските – заради близостта със семейство Ганди. Отчел се е и Фидел Кастро. Има и такива от Запада, като писалка от папа Йоан Павел Втори или порцеланова чиния с позлатения герб на САЩ. Отчели са се също български работнически колективи и градове. Трявна, например, е подарила на вожда казан за ракия.  Не мога да се сдържа: представяте ли си как Живков се люлее на гърба на камила на везаното седло от Кадафи или вари ракия в гаража в сетчето от признателните тревненци? Между другото, в изложбата има и снимки. Я да видя дали ще познаете някои известни политици от настоящето.

Но можем да погледнем на колекцията и от друг ъгъл.  Предметите разказват за най-добрите занаятчии от това време – ювелири, оръжейници, тъкачи, резбари. Защото какво да подариш, ако не най-ценното от своята култура. 

А искате ли сега да направим един експеримент.  Нека се пренесем мислено в 3026 година.  Човечеството е успяло да се съвземе от Големия Апокалипсис и да започне отначало.  Земята се е укротила и жестоките земетресения, сринали половината планета са далечен спомен.  Група млади археолози са на разкопки край селище, за което древни източници твърдят, че е родното на един от най-дълго управлявалите владетели по тези земи.  Надяват се да попаднат на двореца му. Или на гробницата му.  И ето че внезапно от земята започват да извират бляскави вази, златни фигурки и оръжия.  Каква богата култура!  Какви занаятчии!  Какви майстори!  На полето до тях каца транспортна совалка.  От нея слиза Галактическият президент. Минава по червената пътека през шпалир от роботи-гвардейци.  От ефирния усилвател гърми Маршът на обединената Вселена.  По протокол, президентът носи на археолозите безценен подарък – дигитален оригинал на събраните съчинения в 28 тома на Тодор Живков.