Колко от вас са създали през живота си музей?  Аз самата можех да направя няколко, ако майка ми не нахлуваше непрекъснато „в тая ужасна бърлога, какво момиче си ти!“, както наричаше стаята ми. Какво й пречеха мухите, набодени с карфици в кутии от сръбски бонбони, перата от птици из чекмеджетата и купищата геоложки образци (разбирай камъни от двора) по ъглите? За това как припадна и я закарахме в спешното, след като се натъкна на малката пепелянка в буркан от маринована капия в дрешника, ще ви разкажа някой друг път. 

А какви семейства има само! Като например това на Негово Величество цар Фердинанд.  Те подкрепяли любопитството му и го поощрявали да разгръща природолюбителския си талант.  Даже като бил на 18 го изпратили с брат му на дълго пътешествие по поречието на Амазонка, да проучат птиците и видовете в Южна Америка. Върнали се с богата колекция от екземпляри, някои от които напълно непознати по онова време. А нашите ме пратиха на ученически лагер в Кранево, където хванах само разстройство.  И вместо да му крещят какъв политик и военоначалник ще стане от него, го оставили да си лови пеперуди.  Бил на лов за пеперуди и в началото, когато го поканили за княз на България, и в края, преди да обяви решението си да слезе от трона.  Тогава хванал дяволска пеперуда – последната, уловен по тези земи. Днес е изложен в една от витрините на Националния природонаучен музей. 

Човекът от любител постепенно се превърнал в истински учен, открил и описал непознати видове – Фердинандовата пеперуда, киселия трън, някакъв вид елша и едно малко жълто планинско цвете, което расте по скалите.  След като станал княз на България, донесъл от Виена колекциите си (които майка му не била междувременно изхвърлила, щото само прах събират) и поставил началото на Княжеския музей и на Царската княжеска зоологическа градина. Издържал ги със свои лични средства. 

Ще кажете сега, че майките винаги имат право, поне що се отнася до мухите.  Да, обаче в една от витрините на Националния природонаучен музей има муха месарка. На етикета пише „Уловена от Негово Величество в 4 сутринта“ – става дума за Цар Борис III, който също като баща си обичал насекомите.  Колко ли трябва да е запленила тази муха царя, за да стане посред нощ да я лови.  Ето, и моите мухи сигурно са имали шанс да станат музейни звезди, въпреки че пък аз не съм цар и като гледам, нямам шанс някога да стана.

Природолюбителството явно е хоби на царете и императорите по целия свят.  Например японския император Хирохито подарил на Цар Борис III не самурайски меч, изкован от най-скъпата стомана, не скъпоценности, а препарирана хималайска панда – рядко животно за европейските музеи по онова време.  Синът му пък, принц Акихито, бил запален ихтиолог, дългогодишен изследовател на попчетата в Япония и Индокитай.  През 1979 година той пристигнал в България и пожелал да се срещне с Лиляна Михайлова, блестящ учен и познавач на рибите. Провели разгорещен и изключително интересен разговор.   Очевидно Лиляна много впечатлила принца. Толкова, че през 1984 й изпратил за библиотеката на Природонаучния музей тритомника си “The Fishes of the Japanese Archipelago” – великолепно издание, единствено по рода си в света, с цветни снимки и рисунки на всичките 3200 вида риби в Япония.  Когато се срещнали на някакъв прием година по-късно, Акихито попитал Лиляна дали е получила неговия подарък. Тя смутено смънкала нещо.  Нямала представа за какво става дума.  Обадила се притеснена на отговорните другари, все пак принц е това, те започнали да ровят и се оказало, че някъде по пътя някакъв служител на Държавна сигурност си прибрал книгите в къщи, да си ги разглежда с внучето.

Фердинанд продължил да пътува по света и да го изследва. И въпреки че слязъл от българския трон, продължил да подарява на Националния природонаучен музей в София разни неща.  Като например мумията на крокодилче, намерена в района на Луксор. Балсамирано, в кутийка.  И една кобра, която сам уловил. Капитанът на кораба, като разбрал какво искат да му натоварят, отсякъл че ще я вози само ако я сложат в саднък. Милата! Задушила се и след двайсет дни път пристигнала полуразложена вместо в Софийския зоопарк, в музея. 

Нашите учени, без да са Фердинанд, продължават да откриват нови видове. Като странджанската къртица, описана от д-р Недялко Недялков през 2018.  Тя е по-дребна, има срастнали клепачи и кътниците й са по-различни от това, което къртичите зъболекари са свикнали да виждат.   Едва ли ще се спрете пред нейната витрина, заобиколена от впечатляващи тигри, леопарди, зебри и антилопи.  Но ще ви кажа, че бозайниците са много добре проучени и в последните години все по-рядко се откриват нови видове, така че това си е една малка къртича сензация. 

Много поучителна е скромната наглед витрина, посветена на пришълците.  Внесени у нас от далечни земи и морета, без врагове, те застрашават и без това крехката екосистема.  Като безобидната наглед зеброва мида.  Малка и невзрачна, тя се оказала заплаха за националната ни сигурност в началото на 21 век. Влязла от Черно море на Балканите и започнала бурно да се размножава.  Понеже ларвите й са малки и пъргави, прониквали навсякъде, включително и в тръбите на охладителната система на ТЕЦ „Марица-Изток“, който прекъснал работа за няколко дни през 2002.  Наложило се да изчистят обраслите решетки и шахти ръчно, а количеството на мидите било толкова голямо, че ги извозили с камиони. 

Какво толкова с е захласваш по тоя музей, ще кажете вие. Та той е лабиринт от прашни витрини, пълни с препарирани животни с изцъклени стъклени очи.  Толкова е олд скул, че се е превърнал в музей на музея.  Е да де, но само тук можете да видите и да покажете на децата и внуците си изчезналото в света преди 100 години каролинско папагалче. Ятата му засенчвали небето, но малко по малко фермерите го избили до крак, защото им кълвяло реколтата.  Можете да им покажете също тюлена монах, който в България е бил забелязан за последен път през 1991 на Маслен Нос.  Да видят изчезналия в средата на 20 век брадат лешояд, наричан навремето от народа костобер – санитарят на природата.  Лешоядите в музея са живеели в Софийския зоопарк и са се размножавали там толкова успешно, че от тяхното поколение е била възстановена популацията на брадати лешояди в Австрийските Алпи.  В музея са и малката дропла, сивия жерав, степната усойница и немската есетра, които вече няма как да срещнете в горите и реките на България. Дълъг и тъжен списък, и както сме тръгнали, ще става все по-дълъг, и все по-тъжен. 

Да, музеят изглежда малко като препариран. Но се нядавям, че някой ден учените от Българската академия на науките ще намерят подходящия начин да осъвременят експозициите му, за да може той повече да вълнува посетителите. Да буди в тях стремеж да обичат и пазят природата. За да може бъдещите поколения да виждат животните, птиците и буболечките не в буркани от маринована капия, а живи, в естествената им среда. С истински очи, топла козина, с вятър в крилете и перушина в мустаците.