Това се случило с Владо, багерист в село Къпиново, в началото на май 1987.  Заравнявал земята, за да посее краставици в двора на почивната станция на някогашния радиозавод.   Повечето от вас навярно нямат представа какво означава „почивна станция“.  Фирмен хотел по соца, където трудещите се си отдъхват, в конкретният случай от производството на цветни телевизори.  Внезапно проблеснало нещо. Владо слязъл от багера, навел се и изровил съдинка, подобна на тези, в които баба ни правеше яйца по панагюрски.  Опитал се да я позабърше, но пръстта по нея се била спекла. Затова багеристът решил да я изтърка до блясък посредством домакинска тел, сол и сода. 

Търкал, чистофайникът, търкал и успял да смъкне позлатата от безценния съд, престоял в земята близо 25 века.  На дъното му е изобразен осмият подвиг на Херкулес – победата над тракийския цар Диомед.  Сигурно се сещате – Диомед имал изключително красиви и силни коне, които хранел с човешко месо. Херкулес откраднал конете и разгромил Диомед, но не успял да преодолее телта, солта и содата на Владо.  Киликсът, така се нарича този съд, лъснал с иноксов блясък. 

Покрай това се сетих как, като бях малка, мама си беше купила един сервиз от мед, покрит със зелена патина. Много красиво джезве с шест чашки, все едно току-що отмъкнати от някой музей. Когато й идваха гости, им сервираше греяна ракия или кафе с леблебия.  А те цъкаха и все я питаха от кое поколение в рода ни се предава тази безценна посуда.  Един ден пристигна баба. Останала сама у нас – кой на работа, кой на училище, хванал я съклета и изтъркала до кокал медния сервиз. Голяма суматоха настана. Мама припадна, разтичахме се да я поливаме с вода и да викаме бърза помощ.  Чашките до днес стоят във витрината в хола. По тях, като апотеоз на хигиената, личат драскотините от желязната тел в яките ръце на баба ми.

Когато свършил с търкането, Владо поразровил още малко.  На два метра встрани намерил части от бронзов съд. А след това и две-три златни полусфери, подобни на капзите по кожените якета. Едва тогава се сетил, че тази работа не е току-тъй и звъннал в музея във Велико Търново.  Довтасали археолозите и още в първите дни на разкопките се натъкнали на най-великолепната част от Къпиновското съкровище – златния накит. Бижуто е точно като в песента на Диана Експрес „Богатство“, но не с две праскови и две череши, а с десет жълъда, два бадема и една овнешка глава. От чисто злато. Закачени на сложно изплетена златна верижка с изящна закопчалка.  Жълъдите са различни – някои са по-тумбести, други по-издължени.  Шарките по шапчиците им също не са фабрично еднакви.  Затова археолозите предполагат, че в златарското ателие, някъде по крайбрежието на Егейско море, по бижуто са работили няколко майстори. Навярно човекът, на когото е принадлежал, го е носил закачен за дрехата с фибула. Трудно е да се определи дали бижуто е мъжко или женско. На мястото, където е открито, няма човешки останки. 

Накитът е уникален.  Досега не е намерен друг такъв в тракийския и гръцкия свят. Затова непрекъснато обикаля света – от Щатите до Япония и от Испания до Холандия.

Освен бижуто и киликсът – сребърния съд с позлата, злополучно изтъркан от Владо, съкровището включва още цели тридесет предмета – голям бронзов котел, бронзова кана, дванадесет златни апликации, за които стана дума, навярно украса на кожен колан, бронзова украса за конска амуниция, стрели и няколко рисувани гръцки вази, които били ритуално разбити преди натрупването на могилата.

Но кой бил притежателят на накита? И какво ли се е случило на това място преди всичките тези години? Археолозите не са единодушни по въпроса. Според някои могилата е символичен гроб на воин, загинал надалеч или изчезнал без вест. Близките му спазили тогавашния обичай, устроили погребален ритуал и поставили в гроба негови вещи и дарове. 

А според проф. Диана Гергова, ръководител на разкопките в Къпиново, става дума за събрание на големци. Управниците на живеещите в съседство тракийски племена си устроили пир, по време на който обсъдили политически и дипломатически дела.  Доказателствата за това са две. Първо, няма ложе, а предметите са положени в изградени от речни камъни полукръгове.  И второ, по-важно – върху широката част на необработен камък е изсечена непохватно думата „СКИАС“, което на  гръцки означава „събрание“. Освен това,  в тракийски времена киликсът не е бил използван за яйца по панагюрски, а е бил чаша за ритуално пиене на вино по време на пир. Пировете пък били един от основните начини за комуникация между тракийските аристократи.

И какво излиза – събрали се местните лидери на конгрес, яли, пили и се веселили, и решили окръжните съдбини. После, тъй като нямало цветни телевизори, по които новината за събитието да се излъчи, хвърлили посудата, оставили дарове за боговете и заровили камарата с висок насип. И така 25 века, докато Владо не решил да си посее краставици.

От февруари помагам на мама да си направи разсад, да го пресади в кофички, да го пренесе в оранжерията. Копай, поливай, колтучи, пускай му Бетовен да расте високо. Чакам с нетърпение да узреят сочни краставици и домати. Сложила съм две-три бутилки ракийка във фризера. И изобщо не завиждам на Владо.  Злато ни се яде, ни се пие.

Навремето баба ми гледаше на кафе. Аз пък гледам на социални медии.  Като видя профила на човек, мога да ви кажа що за характер има и на какви вибрации трепти.  Даже ако много се съсредоточа мога и зодията да позная.  Някои публикуват само себе си – на фона на залеза, под палма в Дубай или с прибрани до тялото ръце и изпъчено шкембе пред яхта в Свети Влас.  Тези, самовлюбените, са най-вероятно зодия Лъв.  На други стената е пълна с котенца и кученца в кошнички, сред обсипани с блестящи звезди цветенца. Навярно става дума за Риби или за самотни лели в зимата на своето недоволство.  Трети постват албуми от пътуванията си до Охридското езеро или гръцкото крайбрежие с по 250 снимки на маса с наздравета от всякакъв ракурс. Това определено са Телци.

Преди 300 години заможните хора също си имали нещо като социални медии.  Доказателството за това е в къща „Клианти“ в Старинен Пловдив.  Току на върха на тепето, това е най-старата къща, построена в квартала на богатите. В една от стаите й са запазени пейзажи от Виена и Константинопол от 1817 , които собственикът навярно посетил.  Направил си личен Инстаграм профил човекът – като му идват гости, да им показва красотите на света.

Но кой бил той и как се замогнал?  В средата на 18 век Филибето едва наброявало 20,000 души, повечето от които живеели скромно, в малки кирпичени къщи.  Джумая Джамия ще да е била най-голямата сграда по онова време.  Хазната била празна, инфлацията непрекъснато растяла, бунтове и въстания тресяли Високата порта.  В такова трудно време кой можел да си позволи палат, изрисуван целия отвътре, с екери и клюкарници, с впечатляващи резбовани тавани и пищни мебели? Та само покрива на къщата бил близо два декара!

Имал си елит градът. На фона на кризата в Османската империя, Филибето бил проспериращ търговски и икономически център.  Предприемаческата му екосистема, както е модерно да се казва сега, пътувала и търгувала в целия свят – от Манчестър до Калкута и от Виена до Константинопол.  Изнасяли восък и мед, коприна и кожи, тютюн и вино.  И много аба.  Абаджийският еснаф бил най-големия и  най-богатия. Дарявал близо 10% от приходите си за църквите и социално слабите и водел съвестно счетоводство на кого какво е дадено.  Ето някои от записите в кондиката на еснафа от 1801 година:

Милостиня на Мавроди – 1 грош

На един изпратен от владиката, на когото разбойниците взеха сина – 5 гроша

На един беден, когото ожениха – 3 гроша 15 пари

На свещаря за лампадите – 2 гроша

(Цитатът на Кондиката е от книгата „Дарителство и взаимопомощ в българското общество“, публикувана през 2003 от ИФ’94)

Къща „Клианти“ била построена от абаджията Шоца, преселник от Пирот.  Той бил част от гърчеещата се възрожденска буржоазия. Така, както днес са актуални английския език и култура, а по соца така беше с руския, по онова време за да бъде добър християнин, един българин трябвало да стане добър грък.  Българин било равносилно на варварин. Синоним на простотия, грубост и непросветеност. Виж, да си грък било въпрос на чест и добро положение в обществото.

Освен че се гърчеели, богатите граждани на Филибето внасяли от света всякакви нови моди.  В интериорния дизайн станала актуална алафрангата – декоративна ниша, изрисувана с  дантели, завески, пискюлчета, вази с цветя и най-разнообразни финтифлюшки.  В нея поставяли предмети за украса, като например лампи и красиви фруктиери. Алафрангата, тоест „по френски маниер“, се отнасяла не само за интериора, а и за дрехите и обзавеждането.  Абе практични били хората.  А аз какво внесох от света след многобройните си митарства? Няколко кичозни магнита за хладилник и едно протяжно стомашно неразположение! 

През вековете къща „Клианти“ преминала през ръцете на няколко собственика.  След пожар през 1846, внуците на Шоца – Янка Козмоглу (мъж е, не се подвеждайте по името) и Смарагда Ставрицоглу я продали на търговеца Георги Кашидов – Клианти.  Години по-късно, Клианти банкрутирал и я купили други хора.

Полусъборена и в ужасно състояние, старата красавица преживяла няколко пластични операции, последната от които продължила 10 години! Пловдивската община и Японският попечителски фонд към ЮНЕСКО инвестирали 1 300 000 лева, за да й върнат красотата.   Има холивудски звезди, които харчат повече за пластични операции, пък ефектът често е по-скоро да извадят очи, отколкото да изпишат вежди. 

В случая къщата е попаднала в ръцете на истински майстори-реставратори.  Всяко нещо в нея е автентично. Мебелите, посудата и дори покривките са извадени от фонда на „Старинен Пловдив”. Нови са само килимите, но и те имат много интересна история.  Ръчно изтъкани са в Костандово, край Велинград. Малката килимарска фабрика се прочу по целия свят, след като направи килим с дължина 18 метра за лятната резиденция на британската кралица.  Собственици на костандовски килими са също холандската кралица Беатрикс, Джейн Чърчил – внучка на Уинстън Чърчил и Мик Джагър.

Може много пъти да сте ходили в Пловдив, но идете пак. Както казваше един колега навремето, в Пловдив е мраморът, в София е киречът. И непременно се отбийте да видите Инстаграма на Шоца.  Пък аз ще отида да ми боднат едно ботоксче, щото ако ми рухне фасадата, подозирам, че нито община Пловдив, нито Японския попечителски фонд ще ми дадат милион и нещо за лифтинг и реставрация. 

Това е една от най-любимите ми истории, тъй като става дума за строен, рус и синеок французин със засукани пухкави мустаци, добро сърце и железен професионализъм.  Как да не се влюбиш в такъв!  Добре, че не съм живяла в Казанлък в началото на 20 век, че щях като нищо да стана жертва на страстна, безпощадна и обречена любовна афера! 

По онова време никой в Розовата долина не пеел „Хубава си, моя горо“.  Гора нямало.  През 1877 година Шипка и околните градове и села били опожарени до основи.  За да построят домовете си отново, хората започнали жестока сеч.  Войните и безразборната паша оголили напълно Балкана.  И започнали бедите. Опустошителни наводнения, които завличали хора, къщи и добитък, отнасяли посевите и почвата.  Прекрасните розови градини били засипани от пясъчни наноси.  Ерозия разяждала земите.  По този повод, старозагорският учител Иванов написал тревожна статия със заглавие „Казанлъшката долина – бъдеща пустиня“.  Смахнатият Йорданчо бил много любопитен казанлъчанин и следял отблизо важните обществени въпроси.  Той перефразирал статията на учителя и я издал на брошура.

През 1904 министъра на земеделието Никола Генадиев пристигнал в Казанлък с най-галантни намерения – да иска ръката на госпожица Пенка Христова, дъщеря на богат производител на розово масло.  Смахнатият Йорданчо издебнал министъра и мушнал брошурата в ръката му.  Генадиев претърпял пълно фиаско по отношение на главната цел на посещението си.  Госпожицата го отрязала с аргумента, че е неблагонадежден.  Но по въпроса за наводненията обещал да помогне.  И удържал на думата си.  На Гергьовден 1905 в Казанлък пристигнал въпросният красив французин, за когото стана дума в началото – лесничеят Феликс Вожли, назначен за началник на новосъздаденото „Бюро за  укрепване на пороищата и залесяване“.  Посрещнали го с добре дошъл и го изправили пред грамадната плешива планина, да се оправя както може. Без пари.  Поне му дали заплата и двама помощници – сънародникът му Жан Ягершмит и българина Петър Манджуков – хулиган, анархист и поборник за освобождението на Македония. 

Как се залесява без пари? Как се стоят баражи и съоръжения? Как се правят разсадници?  Ами как – с мерак.  Отишъл Манджуков в Шипка да търси доброволци да садят жълъди.  Помолил глашатая да бие барабана, а той му поискал пет лева такса.  И понеже нямал пет лева, Манджуков тръгнал от врата на врата.  На другата сутрин се събрали петнайсетина момчета и момичета с мотички на рамо.  Подредил ги в редица и изкомандвал „Копайте като за картофи! Пуснете три жълъда! Заровете! Утъпчете! Две крачки напред! Копайте като за картофи!…“ И така ден след ден.   

Звучи весело и лесно, но изобщо не било.  Нали знаете как е с промените – никой не ги обича.  Много си ни е добре – да ни заливат мътни порои и да си пасем кльощавия добитък из келявите пасбища.  Непрекъснато ги узурпирали. Край Мъглиж група селяни, предвождани от кмета, нападнали с крясъци работниците и изтръгнали инструментите им от ръцете.  Местните непрекъснато скубели насъжденията и трябвало да презалесяват.  Горските стражари често били пребивани до смърт.  Стигало се и до въоръжени сблъсъци и убийства. Борбата с правителството била непрестанна – да отпуснат бюджет и да не го орязват непрекъснато. Но Вожли имал няколко железни принципа, които му помогнали да изгради авторитет и доверие.  Бил винаги учтив и тактичен.  „Зад учтивостта хората виждат дълбочината на вашия ум, строгостта на вашата логика и силата на вашата воля“, обичал да казва.  Бил винаги справедлив и точен.  Държал на думата си.  Водел стриктно счетоводство за всяка стотинка. Описват го с вечно лъчезарно настроение, доброта и изключителната благонамереност.  А и навярно помогнало това, че бил чужденец.  По някаква причина, българите имаме респект към чужденците и винаги им даваме едни гърди напред.  Навярно ако директорът на Бюрото за  укрепване на пороищата и залесяване беше българин, нямаше да го оставят да си свърши работата от завист, боричкания, политически и местни интриги.

За шест години Вожли създал четири секции на Бюрото – в Сливен, Кюстендил, Трън и Карлово, изпратил да учат във Франция за лесоинженери десетки българи, направил 18 баража, здрави като Египетските пирамиди, които до ден днешен укротяват реките в планината, без от тях да е помръднал и един камък. Проектирал и създал цялата концепция на един от баражите, този в село Енина, където Генчо Стайнов и неговото електрическо дружество „Победа“ построили електроцентрала.  Благодарение на това Казанлък станал първия електрифициран град в България.  Направил също десетки прагове на реките, пет разсадника с годишно производство един милион фиданки и опазил площ от 54,294 декара! И всичко това за общо 375,000 лева тогавашни пари.  За сравнение, вредите от пороите за тези шест години се изчисляват на 9,000,000 лева!

Понеже бил и фотограф, французинът ни оставил в наследство цял куп снимки.  Далновидно поръчал на казанлъшкия художник Радомир Мандов да го придружава в планината и да рисува акварели на това, което вижда.  Безценен документален архив.

Когато си тръгнвал през 1911, Фердинанд наградил храбрия французин с ордените „За граждански заслуги“ и „Свети Александър“. Вожли останал влюбен в България през целия си живот.  Помагал за освобождаването на български военопленници и им намирал работа.  Мечтаел да посети България отново, но политическата обстановка била несигурна. Така и никога повече не се върнал. 

Сладкодумен и добър разказвач, Петър Манджуков не доживял издаването на спомените си. Порязали го маститите учени от БАН Асен Биолчев и Боян Захариев с негативните си рецензии, в които го упрекнали за неправилен идейно-политически подход и неиздържан в стилово отношение разказ, с лоши чувства към съвременниците си.  Днес тази несправедливост е поправена от Александър Иванов – казанлъшки фотограф и краевед, който събра спомените на Манджуков, всички документи, снимки и акварели в една красива и впечатляваща двуезична енциклопедия със заглавие „Началото/Le Debut“.  Ако питате мен, това е най-подходящия паметник за делото на Вожли и неговите хора. От нея са цитатите и историите в моя разказ.

Иначе акварелите и снимките са изложени постоянно в изключително скромния и единствен по рода си Музей на залесяването в град Шипка. Но до края на май можете да ги видите в Къща музей „Ненко Балкански“ в Казанлък.  Разходете се – сега всичко в Долината цъфти!

Вдигам очи от екрана и поглеждам към саксията на прозореца, в която съм посяла пет борови семенца.  Като мишлета са малки и плахи.  Но през погледа на Вожли виждам как в клоните им гнездят сойки, как се стрелкат катерици, и как на голямата маса под сянката им са събрани на родова среща моите внуци, пра-внуци и техните внуци.  А аз ги ръся с иглички и им шепна с вятъра за наште планини зелени.

Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?