А ако утре решат, че не трябва да ни има?

януари 29, 2026януари 30, 2026 от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

Представете си, че на някоя от великите сили й хрумне да изтреби българите до крак. Просто защото сме досадни. Все сме недоволни, все мрънкаме, все друг ни е виновен. Да не говорим, че астрологично погледнато България е Козирог с луна в Овен, примерно. Комбинация, която дразни цялото човечество. Звучи абсурдно? Много страшни исторически събития са абсурдни.

Според социологическо проучване отпреди няколко години, над 50% от младите хора в България не знаят какво са нацистките концентрационни лагери, а 56% не могат да обяснят какво означава „холокост“. „Иди обяснявай тези неща в TikTok!“, ще кажете. Но аз ще ви разкажа за един блестящ проект тук, с надеждата да го споделите с родители и учители и да заведете децата си.

През 2024 г. красива и болезнено човешка изложба мина като вихър през Триъгълната кула на Сердика, Синагогата във Видин и Историческия музей в Петрич. И накрая намери постоянен дом в Историческия музей в Попово, защото директорът там е много деен! Става дума за „Сузи, внучката от къща №4“. Проектът е насочен към младите хора и е създаден от оперната певица Ина Кънчева, а неговото начало е една берлинска среща – с немската писателка и илюстраторка Бригита Беер, автор на едноименната графична новела.

Това не е просто изложба. Това е покана да станеш част от живота на еврейско семейство, преследвано от нацистите. Къща №4 разказва историята на Сузи – не „арийка“. Просто дете. Разказва как светът й се преобърнал, когато Хитлер дошъл на власт. През 1942 г. семейството на Сузи минало в нелегалност. Десетки хора им помагали да се укриват ден след ден, със заплаха за собствения си живот. Супергерои, светци и съвсем обикновени Човеци.

Експозицията не е подредена като поредица от скучни табла с дати и факти, а като интерактивен лабиринт, който те води стъпка по стъпка през все по-задушаващата реалност на военна Германия. Вървиш, избираш, спираш, четеш, слушаш – и постепенно започваш да усещаш как въздухът не стига. В един от най-сърцераздирателните моменти Сузи се прощава с баба си – екстрадирана, депортирана в лагер и убита в газовите камери. По пътя научаваш как пропагандата промива мозъците на хората и ги прави зомбита, забравили всичко човешко. Как на евреите е забранено да имат собственост, да работят, да ходят на кино и театър, да учат. Това не са абстрактни мерки, а малки, систематични отнемания на достойнството, докато не остане нищо. И в един момент неизбежно си задаваш въпроса: колко сила трябва да имаш, за да преживееш всичко това.

Изложбата използва език, който децата и младите хора разбират. Тя обяснява просто и ясно неща, които са актуални и днес: какво е дезинформацията, как да я различаваме и да не попадаме в нейните капани, какво е език на омразата, как да проявяваме разбиране и съпричастие към различните от нас. Защото за тях пък ние сме различните.

Често хората около мен казват „Ооо, не ми се слушат тежки истории. Имам си достатъчно грижи. Препоръчай ми някоя комедия!“ Целият свят е сцена, това да, но не целият живот е комедия. Навярно си мислите, че Холокостът няма нищо общо с вас. Че сте извън опасност. Никой не е извън опасност, когато хората престанат да чуват гласа на миналото. Вчера на мушката са били евреите, утре може да сме ние – блондинките, след това може да дойде ред на татуираните мачовци, например.

Тази история има щастлив край. Сузи се добрала до Америка и отворила сладкарница в Ню Йорк. Доживяла до дълбока старост и се радвала на деца, внуци и правнуци. Изложбата също има щастлив край, който пишем всички ние – посетителите. На последното табло всеки може да остави своето послание към Сузи. И това е най-вълнуващата част. Ето някои от бележките, които успях да си запиша: „Сузи, ако беше днес, щеше да живееш в моята стая.“, „Оставям ти сандвича си.“, „Няма да дам на никого да прави това с приятелите ми.“ И един въпрос: „А ако утре решат, че не трябва да ни има?“

Зная, че Попово не е центърът на света. Но ако някой ден минете оттам, директорът и екипът му са направили чудеса да подредят съвременен градски музей, да обновят крепостта „Ковачевско кале“ и да направят там модерна археологическа експозиция. И да приютят Сузи и семейството й в художествената галерия. Заслужава си да отделите един ден и да се заредите със знания и емоции.

Младите хора в България лесно ще научат какво означава терминът „Холокост“. Но не това е важното. Важни са изборите, които правим. Въпросът не е дали историята може да се повтори. А дали ние ще разпознаем злото, когато почука на вратата. И дали ще изберем да останем супергерои, светци и съвсем обикновени Човеци.

Истории за човечност в експозиция на световно ниво

януари 22, 2026 от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

Представете си, че утре правителството забрани организациите с чуждестранно финансиране. А после обяви за незаконни нестопанските сдружения. Не, не е въображаем сценарий. Едва преди година парламентът ни беше на косъм да гласува подобен закон. Същото се случило и през 1940 година, когато бил приет Законът за защита на нацията. Той поставил евреите под смъртна заплаха само заради техния произход. Но в сравнение с другите европейски страни, България не била никак антисемитски настроена. Евреин бил съседът, учителката по френски на децата и собственикът на киносалона. „Израснал заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“ Така германският посланик Бекерле изразил разочарованието си от българския народ. В защита на евреите се надигнало цялото общество, начело с царя, църквата, депутати, професионални гилдии и обикновени граждани. Депортацията толкова се проточила – ама трябват ни за работна ръка, ама нямаме организационна готовност, ама трето, ама пето, че Бекерле вдигнал ръце и написал на началниците си: „Не може да се оказва натиск върху българите да изпращат евреите на изток. С оглед на българския манталитет експулсирането трябва да бъде желание на самите българи.“

А самите българи никак не желаели. Те спасили 48 398 човешки живота! При това като съюзници на Германия! Изпитвам дълбока благодарност и преклонение пред всички хора, въвлечени в този процес, че са ни оставили човечността като безценно морално наследство.

Това ще почувствате и вие, когато посетите новата постоянна изложба във Видинската синагога. От руини и разруха, общината я преобрази в културен център „Жул Паскин“.

А знаете ли кой е Жул Паскин? Световноизвестен художник от началото на двадесети век. Родил се във Видин, в семейството на сефарадски евреи. Кръстили го Юлиус Мордекай Пинкас. Едва осемгодишен, той напуснал завинаги града заедно със семейството си, но никога не престанал да казва, че е българин.

„С една лекота рисуваше с молив разни животни, особено кончета, които щедро раздаваше на съучениците. Беше много красиво дете, мургаво, с огнени очи и сладостна усмивка.“ Това пише в спомените си за Жул Паскин Соломон Аладжем, който по-късно отворил първото кино в града. Той бил съученик с Паскин във Видинското еврейско училище до второ отделение.

Паскин бил космополит. Живял и творил на три континента. Да се пренесем в студената февруарска вечер през 1913, сред хилядите гости, които се тълпят пред сградата на оръжейната на 69-ти полк. Открива се Международното изложение за модерно изкуство. Първото по рода си в Америка. Останало в историята като Армъри шоу, изложението пожънало феноменален успех и завинаги променило хода на американското изкуство. То било трамплин за Паскин, който покорил американската художествена сцена.

Точният брой на произведенията му не е известен. Често, докато рисувал света около себе си, той изпускал скицата на земята и не си правел труда да я вдигне. Но днес оригинални принтове на десет негови рисунки са част от изложбата, дарени от заможен столичен адвокат.

В Париж Паскин бил известен като принцът на Монпарнас – бохем по природа и щедър по душа. Приятели му били Ърнест Хемингуей, Пабло Пикасо, Анри Матис, Жорж Папазов, Марк Шагал и Амедео Модиляни. Каква знаменита компания! Всъщност изложбата ви кани да седнете на една маса с тях в любимото им парижко кафене. Чувате ли глъчта и звъна на чаши? Ако затворите очи, ще видите как със сведена глава Паскин съсредоточено рисува където му попадне – върху всяко налично парче хартия, по полетата на вестниците и менютата, дори по масите. И с каквото му попадне – молив, химикал или четка, с капка мастило в газираната вода и с барутния край на мокра кибритена клечка. После бръква в чашата с кафето и оцветява рисунката си с пръст.

Навярно ви звучи несериозно. Скицира по салфетки и оцветява с кафе?! Що за художник?! Направила го известен човечността. Неговите модели са проститутки и просяци, улични музиканти и аристократи, обикновени минувачи и хора в гетата. Паскин ни предава техните настроения. Можем да прочетем мислите им. Човечността е суперсилата му: да общува с всички хора без предразсъдъци.

От къде започнах и докъде я докарах! Исках да ви кажа непременно да посетите Синагогата във Видин. Експозицията наистина е направена майсторски! Увлекателно и на ухо, тя ви разказва малки и големи истории за човечност. Вие сами избирате кои да изслушате. Можете да спасите хора от голямото наводнение през 1942, да седнете заедно с Видинските евреи на маса на техен празник, да влезете в ролята на куратор за някоя от изложбите на Паскин и да погледате ретро кино в салона на Мони Аладжем. Докато го правите, запитайте се – в днешното несигурно време бихте ли се застъпили за някой, който е различен? Бихте ли го приели в дома си и на трапезата си? Бихте ли го спасили от сигурна смърт? Защото човечността, която ни е дадена в наследство, е ценен дар. Наша отговорност е да го опазим и да го предадем на децата и внуците си.

Звездичката от Каменово

януари 15, 2026декември 28, 2025 от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

„Млада девойка, погребана редом до майка си скъпа –

тягостна болест едва на дванайсет години сломи ме.

Заедно с майка ми гробът покрива и мене, Секунда,

но Афродита превърна ме в нова, прекрасна звездичка.

Бъдете щастливи!“

Нима има човек, който може да остане безразличен пред този печален надпис? Преди 1800 години близките на малкото момиче издигнали олтар в нейна памет. Навярно често ходели там, за да си спомнят за нея. Да оставят храна, вино и дарове, както правим и днес на Задушница.

Секунда живеела в земите, където днес се намира Старозагорското село Каменово, във времената, когато те били в пределите на Римската империя. Била на прага на детството и зрелостта – след година-две я очаквали важни житейски събития. Според римското право момичетата можели да се омъжват най-рано на 12 години, а момчетата – на 14 години. Обичайна практика било богатите и влиятелни семейства да уреждат браковете на дъщерите веднага след дванадесетия им рожден ден, защото бракът имал политически и социални функции. В по-скромните семейства момичетата се омъжвали малко по-късно – обикновено между 14 и 16 години, когато били физически по-здрави да раждат. За съжаление, някакво продължително и тягостно боледуване прекъснало нейния млад живот точно преди той да се разгърне.

Но що за странно име – Секунда? В Римската империя именуването следвало ясни традиции. Като пример ще използваме Гай Юлий Цезар, защото е една от най-разпознаваемите исторически личности в световната история. Момчетата носели три имена – лично име, родово име и прякор, който уточнявал към кой клон на рода точно принадлежат. Гай Юлий Цезар означава, че това е Гай от рода на Юлиите, от клона на онези с къдравите коси.

Момичетата получавали само едно име – това на рода. Дъщерята на Гай Юлий Цезар се казвала Юлия. Тя била единственото му законно дете. Ако беше имал още дъщери, всичките щяха да се казват Юлия. За да ги различават, към имената им прибавяли „Първа“ – Prima, „Втора“ – Secunda, „Трета“ – Tertia. Това знчи, че погребаното в Каменово момиче било втората дъщеря в семейството. За съжаление родовото й име не е достигнало до нас и е останала във вечноста просто като Секунда.

По нашите земи римско гражданство получавали само хора от елита, семействата от сой. Но дори след като станели римски граждани, те продължавали да си говорят, да пишат и да се образоват на гръцки. Авторът на епитафията я написал на гръцки, много грамотно и в стих. Това означава, че Секунда била от знатно семейство и растяла в среда от образовани хора с престиж в обществото.

Не знаем как се казвала, нито как е изглеждала, но можем да предположим, че била красива. Иначе защо самата Афродита би я превърнала в „прекрасна звездичка“? В гръко-римската митология въздигането в съзвездие било висша почит, отредена за богове и герои – като Орион. Да се каже това за едно провинциално момиче било необичайно и подсказва, че красотата и грацията ѝ са оставили дълбока следа в съзнанието на нейните близки.

Необичайна е и съдбата на надгробния олтар на Секунда. Още братята Шкорпил в края на XIX описали останки от антични сгради в района на днешното село Каменово. Там е бил намерен и олтара. По-късно един местен селянин го пренесъл в църквата в Чирпан, защото го възприел като тайнствен камък с магически букви. Не разбирал текста на древногръцки, но изсечените знаци и формата на олтара му се сторила свещени и подходящи за Божи храм. Така античният паметник получил втори живот – от надгробен олтар се превърнал в християнска светиня.

Не първа по рождение, но първа по хубост, Секунда живяла кратко. Но нейната падаща звездичка оставила следа в историята. За да ни напомня колко крехък е животът и колко важно е да ценим дните си. Бъдете щастливи – дори само защото сте живи.

Текстът е включен в проекта Prometheus в сътрудничество със Софийския университет „Св. Климент Охридски“: https://prometheus-epigraphy.eu/bg/index

Писмо от онзи свят

януари 8, 2026декември 28, 2025 от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

– Виж този паметник, драги, и кой го е правил попитай:

в мъка по мен Хермоген, и от жалост към нашата рожба

Текла, с къдриците чудни – отне я съдбата всесилна.

Без да е сватба видяла, без с мъж да е ложе делила,

без да е страст преживяла, тя чиста при Бога отиде.

Ако поискаш и мен, и сина ми по име да знаеш,

слушай, приятелю: бе Демостен мое чедо сърцато,

аз съм Матрона, градът на Победата бе ми родина.

– Ето, четвърти по ред до сина си и аз бях положен.

Замисляли ли сте се какво искате да пише на вашия надгробен паметник? Какво послание бихте оставили на следващите поколения? Обсъждането на тези въпроси не е проява на лош вкус и не би предизвикало съдбата. Хайде, хора, все пак живеем в 21 век! Всички знаем какъв ще е краят ни, а все пак дълбоко вярваме, че сме безсмъртни.

Въпреки че тази епитафия е в епичен Омиров стил, тя не е епична, а по-скоро лирична – някой си Хермоген говори с любов и нежност за семейството си. Не се изненадвайте, че мъж е автор на поетични строфи. В античността изкуството било изключително мъжка привилегия. Е, да, има една Сафо, но изключението по-скоро потвърждава правилото. Както и днес, жените въртяли дома, раждали деца, грижили се за стопанството и нямали много време да гледат замечтано звездите и да нижат стихове.

Семейството на Хермоген, Матрона, Текла и Демостен живеело преди 1800 години в Никополис ад Нестум – градът на Победата, както пише на плочата. Създал го император Траян през втори век от новата ера по случай победата си над даките. Кръстил градаът на Нике – богинята на победата. На това място имало тракийско селище, но Траян, освен че му дал ново име, го направил самостоятелен полис с градски съветенат, съд и с право да сече монети. Местният елит пък отделил средства, за да излъска новия град по стандартите на доброто градоустройство на Римската империя – крепостни стени, форум, обществени сгради, бани и храмове. Накратко: семейството на Хермоген живеело в добре устроен град с развита икономика, активна търговия, обществен живот и културни занимания.

Въпреки всички благини на цивилизацията, здравеопазването в античността не било като днес. Средната продължителност на живота била около 25-30 години. Жените умирали най-много при раждане, а мъжете – в сражения. Детската смъртност била висока. Без антибиотици и най-обикновеното възпаление приключвало с фатален изход. Какво отнело живота на Текла с къдриците чудни и дали заедно с нея са си отишли майка й и брат й в някоя зловеща епидемия, можем само да гадаем. Но важното в този надпис е друго. В него се крие закодирана информация, която само запознатите можели да прочетат между редовете – а именно че семейството било християнско. Е, какво толкова, ще кажем ние, свикнали да живеем в свобода на вероизповеданието и словото.

В Римската империя християнството се възприемало като секта – ново и подозрително движение. Християните отказвали да участват в публични жертвоприношения, празници, игри, жертви за благоденствието на императора. А това си било чиста държавна измяна. Всеки път, когато дойдело някакво нещастие, обвинявали християните. Отношението към тях било на приливи и отливи – след дълги периоди на търпимост, следвали периоди на тежки гонения.

Любопитно е как самият основател на Никополис ад Нестум, император Траян, се отнасял към християните. Имаме писмени доказателства за това – кореспонденцията му с Плиний Млади. Плиний поискал съвет от императора какво да прави с анонимните доноси, които получавал с обвинения, че тези или онези хора са християни. „Разпитвам ги“, продължил Плиний. „Ако признаят, че са християни и откажат да се отрекат, ги наказвам със смърт. Ако принесат жертва на римските богове и прокълнат Христос, ги освобождавам.“ Императорът му отговорил съвсем прагматично – да не издирва християните активно, да ги наказва, ако упорито отказват да принесат жертва и да не приема анонимни доноси. С други думи християнството е забранено, но властта не желае „лов на вещици“. Християнството било ъндърграунд религията на онези времена.

Затова предполагаме, че Хермоген и неговото семейство живеели в несигурност: не били преследвани постоянно, но винаги можело да бъдат обвинени и наказани. Само че вярата е като шарката – не можеш лесно да я скриеш. Но какви са скритите християнски послания в надгробния надпис, който Хермоген ни оставил?

В Римската империя имало много богове. Когато умрали, езичниците отивали не при тях на небето, а в подземното царство. Там душите им преминавали река Стикс, превозвани от Харон. За да си платят на лодкаря, в устите на мъртвите поставяли монета. От начина, по който Хермоген говори за смъртта личи, че семейството е християнско. Изразът „Чиста при Бога отиде“ е типично християнски.

Но прочетете внимателно третата строфа: “Текла, с къдриците чудни – отне я съдбата всесилна.“ Плочата е от III век. Тогава християнството тепърва пробивало по нашите земи. Хората все още не се били съвсем отърсили от старите ритуали и вярвания. От тези думи лъха на езичество. Мойрите грабнали Текла. Ето как в един надпис се съчетават две вярвания: християнството в „чиста при Бога отиде“ и езичеството в „отне я съдбата всесилна“. Семейството живеело в преходни времена, в които новото и старото се застъпвали.

За това какви хора са живяли в Никополис ад Нестум най-добре съдим по надгробните паметници. Върху тях се четат имената на Севт, син на Битюс; Пюрула и Калпе; Аполодор син на Пюр; Салас, и Мукасес – все тракийски и гръцки имена. Имената на Хермоген и Демостен са гръцки, но Текла е име с малоазийски, по-скоро сирийски произход. Дали родителите й не са били преселници от Мала Азия или тогавашна Турция? Или пък просто името й станало популярно сред християните от онова време? Света Текла била благородна девица, която след като чула проповедите на апостол Павел, приела християнството, отказала се от брак и посветила живота си на Христос. Майка й така се разярила от този неразумен акт, че поискала да изгорят дъщеря й на клада. Но пламъците се разпръснали от чудотворна буря. В Антиохия местен управител я осъдил да бъде хвърлена в арената на диви зверове. Животните отказали да я нападнат. При друг опит за екзекуция Текла била вързана между два бика, за да я разкъсат. Но въжетата се скъсали и тя отново оцеляла невредима. Света Текла починала в напреднала възраст, вероятно в Селевкия (днешна Турция). Местните вярват, че е погребана в пещера там, която по-късно е превърната в свещен храм. В малкото градче Маалюля в изстрадала Сирия също твърдят, че мощите й са погребани там. Има малък манастир, изграден край пещерата, където светицата според преданието е прекарала последните си години, като причислявала към вярата и излекувала много хора

Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, знаем, че Текла с къдриците чудни от Никополис ад Нестум не доживяла до достопочтената възраст на светицата.

Плочата, надписана с любов и болка, е като писмо от оня свят. Хермоган ни е изпратил напомняне, че животът е кратък, а паметта – вечна. И че единственото, което надживява съдбата, е любовта. За тези, които могат да четат между редовете.

Гражданка на Сандански дарява огромно състояние на общината

януари 1, 2026декември 28, 2025 от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

Навярно така биха отразили медиите новината, ако беше днешна. Само че това се случило преди повече от 1800 години. За дарението свидетелства мраморна плоча с надпис на старогръцки, открита край Сандански. Посланието е само три изречения, но в него се крие цяла вселена от въпроси. Някои от тях имат отговори. Други – както често е в археологията, ни оставят да тънем в догадки и да впрягаме фантазията си. Ето какво гласи надписът:

„На добър час! Заради това, че многократно беше почитана от най-могъщия съвет и народа, Флавиана Филократия подари в чест на мъжа си Юлиан Александър и себе си 10 000 атически драхми за масло, така че всички граждани, чужденци и роби да се мажат от лихвите в течение на трите дни на празника, а остатъка според решението на най-могъщия съвет да разпределят тези, които са преминали ефебското обучение. Дарението се осъществи през 241 година от Августовата ера (209/210 г. сл. Хр.). Бъдете щастливи!“

В дъждовния април на далечната 1938 г. водата отмила пръстта от плочата. Там, където днес са входът на град Сандански и паметникът на Спартак, минавал случайно осмокласникът Димитър Илиев и забелязал необичайния камък. Пренесли го в двора на училището, където пък го зърнал известният български учен, специалист по древни езици и епиграфик проф. Димитър Дечев. Мраморната плоча станала първият експонат в инвентарната книга на Археологическия музей в Сандански.

Колко щедри били всъщност Флавиана и Юлиан? По онова време средната надница на обикновен работник била една драхма на ден. С нея можело да си купите литър вино и кило месо. Или пък чифт обувки. Днес средната надница е около 80 лева. Това означава, че ако Флавиана беше дарила парите сега, сумата щеше да възлиза на впечатляващите 800 000 лева! Освен много щедра, Флавиана била далновидна и практична. Волята ѝ била парите да не се изхарчат наведнъж, а да послужат като фонд с вечна цел. Капиталът в този фонд се инвестира, а за благотворителност се харчат само доходите от лихвите. При годишна лихва около 8% по онова време доходът бил 800 драхми годишно, с които, според изчисленията на проф. Дечев, можели да се закупят 2000 литра масло – количество, достатъчно да бъдат помазани еднократно 25 000 души! Голямо мазане ще да е паднало!

Но що за козметична прищявка е това с маслото, ще попитате вие? Защо не дарила парите за построяване на храм или друга обществена сграда? В античността банята без масло била немислима. То играело ролята на шампоан и балсам. Масажирането с масло омекотявало кожата и предпазвало тялото от задържане на мръсотия. А както ни учеха навремето по соца, замърсеното тяло поддържа духа неспокоен.

Най-често имали нужда от баня ефебите – младежи на възраст 18 – 20 години, които преминавали двугодишно обучение за ролята си в управлението и отбраната на града. Надеждата и бъдещето на тогавашното общество. Такива университети на гражданството съществували в големите елинистически и римски градове. Тоест надписът на Флавиана ни показва, че в античността Дезудава бил важен градски център. Ефебите се цапали и потели от спорта и гимнастиката, с които се занимавали всеки ден, от сутрин до мрак. Античният градски съвет трябвало да отделя съществено перо от бюджета си за доставка на масло, което да бъде на разположение на издържания от тях ефебски институт. Флавиана Филократия един вид облекчила бюджета на своя роден град.

Друга много интересна подробност в надписа е, че Флавиана включила в своя жест и робите – крайно необичаен акт на човечност. В античността благотворителните фондове често подпомагали сираци, ветерани и вдовици, но почти винаги изключвали робите, защото те били просто собственост – като посудата и мебелите. Нямали юридически и граждански права. Но Флавиана вярвала, че пред боговете всички хора са равни.

Всъщност коя била Флавиана Филократия? Няма да повярвате колко информация носи само името на човека! В началото на III век след Христа римското гражданство било привилегия, която не всички в местната общност получавали. Местните хора, по гръцка традиция, имали лично и бащино име. А римските граждани имали фамилно име, еднакво за всички в рода. Когато получавали римско гражданство, поданиците на Римската империя вземали името на императора. Един вид ставали част от неговото семейство. При Филократия римското име е Флавиана. Това означава, че родът ѝ получил фамилията на Флавиите, управлявали между 69 и 96 г. сл. Хр. И какво излиза – Флавиана била четвърто поколение римска гражданка. Момиче от сой, както се казва! Гръцкото ѝ име Филократия пък означава „обичаща властта“. Навярно била горд представител на местната градска аристокрация.

Двамата със съпруга ѝ били изключително уважавани – „многократно почитани от съвета и народа“, както гласи надписът. Може би съпругът ѝ е бил магистрат – човек на отговорна държавна длъжност. Дезудава бил важен град, скроен по римски тертип – с градски съвет и народно събрание. Император Антонин Пий постановил в свое писмо броят на градските съветници да бъде 80 и всеки от тях да внесе по 500 атически драхми в градската хазна. Какво излиза? Че Филократия дарила сума колкото 20 членове на градския съвет!

Възможно е съпругът ѝ да е бил богат производител и търговец на масла, вино или зехтин. През III век Римската империя била в политическа и икономическа криза: варварски нашествия, инфлация, упадък на търговията. Но районът около Дезудава бил сравнително стабилен, тъй като се намирал далеч от размирните северни граници и имал добре развита местна икономика. Както днес, така и тогава, минералните бани привличали болни от близо и далеч. А с тях се стичали търговци, жреци, масажисти и занаятчии. Регионът бил щедър за отглеждане на зърно, грозде и плодове. В околните планини хората отглеждали овце и кози, а вълната била основен ресурс за текстил и търговия. Тук била връзката на вътрешността на Балканите с Егейския свят чрез близкото пристанище Неаполис (Кавала) и търговията процъфтявала.

Дарението на Флавиана било по повод празник. Навярно в чест на боговете-лечители Асклепий и Хигия, чиято сила се криела в минералните извори на Дезудава. Надписът бил извън градските стени, на подходящо място за провеждане на панаир. Според проф. Дечев вероятно бил прикрепен към фасадата на храм или здание, свързано с култа към лечителите. В друг надпис от Дезудава научаваме за организиране на неколкодневни гладиаторски и ловни игри от жреците на императорския култ. Може пък празникът да е бил свързан с култа към римските императори. Откак свят светува, най-пищно се празнуват вождовете.

Подобни надписи в музеите ме отегчават, защото липсва разказът около тях. А всъщност колко много неща научихме от три изречения! Всяка дума носи ценна историческа и чисто човешка информация. Не знаем дали Флавиана Филократия е била хубава, дали е харесвала да носи косата си вдигната или пусната. Сигурно е живеела в просторна вила с мозайки по пода и красиви рисунки по стените. Дали е имала деца? Представете си ги как вдигат глъчка и се гонят около фонтана във вътрешния двор. Но със сигурност разбрахме, че е била благородна, добра, умна и справедлива. Че образованието за нея е било важно. И е искала да живее в уреден и спретнат град. Осемнадесет века по-късно надписът за нея ни напомня, че истинската стойност на един човешки живот не се измерва в злато, а в любовта и грижата за другите. Бъдете щастливи!

Блондинка в музея

Увлекателни истории за българските съкровища

Месец: януари 2026