„Мила ми Янге, пиша ти от фронта. Добре ли сте? Проходи ли Михалчо?“.  Това са последните думи на прадядо ми Смилен до семейството му.  Изчезнал безследно някъде около Кукуш през лятото на 1913 по време на Балканската война.  Макар че родната му Горна Джумая вече била освободена, заедно с хиляди други мъже от Македония и Тракия се записал доброволец.  За него войната била лична кауза – битка за земите на дедите му.  Тръгнал с такъв възторг, сякаш отивал на сватба.  Оставил младата си жена самичка с три момчета, най-малкото от които, дядо ми – въпросният Михалчо, едва на няколко месеца.

„Толкова го обичах, че бях готова да целувам земята, по която стъпва“, споделяла прабаба ми с внуците си. Войната свършила, но той не се прибрал.  Не бил и в списъците със загиналите. Взводният му казал на прабаба ми, че останал в окопа да си оправи партенките, защото обувките му били скъсани и краката му били разранени.  Така и не се разбрало какво се случило с него.  Тя ходела всеки ден на края на града да го чака. Никога през дългия си и тъжен живот не се разделила с писмото.  Когато го сложили в ковчега й, било станало на парцали, покрито с петна от сълзи.

Сигурна съм, че и във вашата родова памет се пази подобна история.  Ако не е прадядо, ще е чичо или братовчед.  Тях няма да ги видим в музеите.  За да попадне някой в музей, трябва да е голям герой, висш военен или политик.  Но то пък и да попаднеш в музея хич не е оферта.  Залите за войните са пълни с прашни витрини с прашни пушки и прашни униформи. И гигантска скука.  Нещо, което нито един участник – било то редови войник, изявен офицер или прославен генерал, не заслужават. 

И ето ти събитие!  Регионалният исторически музей в Плевен ви кани да се запишете доброволец в Девета пехотна Плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918).  Да се превърнете в редник, който пред страшното лице на войната е принуден да оцелява и да защитава семейството, родината и идеалите си.  Изключително интересен и много емоционален прочит на тази част от българската история!  Ще си поплачете. Дори да сте от камък. 

Първо ще чуете звъна на камбаната, която ще ви извести, че мобилизацията започва.  След това ще получите униформа, въоръжение и противогаз и ще се снишите в укритието, където ще усетите взривовете и ще чуете оръжейната канонада.   В тази част от експозицията има две малки снимки на полковник Георги Панев – едната в началото на войната – красив мъж с ясен поглед, а другата – в края – изтерзан старец. В учебниците по медицина по този начин илюстрират посттравматичния стрес.  Да помълчим!

Битките не са били единственото изпитание.  В много български части по фронтовата линия войниците били голи или облечени в дрипи. Много от тях умирали от измръзване.  В някои части били боси. Нямало достатъчно обувки, а как се водят битки с боси крака?!  Фуражът свършвал и добитъкът измирал.  Хората гладували.  Затова в моментите на затишие войниците се занимавали със земеделие – отглеждали жито, царевица, ечемик, бостани и лозя, зеленчукови и овощни градини.  

В сърцето на изложбата е землянката. Там, на импровизирания нар, в затишията между боевете войниците пишели писма на близките си.  Също като моя прадядо Смилен. Четяли кореспонденцията от дома.  Извиквали в съзнанието си спомени за мирните и спокойни дни, за жените и децата си. Мечтаели да се приберат живи и здрави, да варосат къщата, да окопаят градината и да излязат с кучето из полето.  Да преминат през кошмара и отново да заживеят нормално, с всички дребни радости и ядове на ежедневието.   Постойте вътре и послушайте простичките думи на една съпруга, която копнее войната да свърши и мъжът й да се завърне.

Историите, разказани в експозицията, се фокусират върху човека — върху това какво са преживявали войниците и техните семейства, през какви изпитания на психиката и физиката са преминали. Тя говори на езика на младите хора — на езика на днешния ден. Подвигът на полковник Шишков, спасил знамето, е представен във великолепен комикс. Но нека не издавам всички тайни — открийте сами своята вълнуваща версия.

„Войникът в униформата на човек“ не е просто изложба. Това е бурно емоционално пътешествие из онези страшни години. Вече е част от постоянната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен – домът, в който се е помещавала Девета пехотна Плевенска дивизия.  Непременно я посетете.  Ще ми бъде интересно да разбера дали след като видите и научите всичко, бихте се записали доброволци днес?  Бихте ли дали живота си за някакъв идеал – за свобода или обединение?  Ако трябва да напишете прощално писмо, до кого бихте го адресирали?  Какво ще му кажете?  Тези въпроси не са лесни, но е хубаво да си ги задаваме. Защото истинската битка не е за земи, нито е за граници, а е за това да останем хора – дори когато това изглежда напълно невъзможно.

Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот.