Големи хуни бяхме с брат ми. Един ден, докато се гонехме из къщи, строшихме любимата керамична ваза на мама. Красиво изрисувана, с издължен силует, тя стоеше в ъгъла в коридора, пълна със сухи треви. Голяма паника настана. Купихме лепило „Кале“ от книжарницата, събрахме парчетата и се захванахме за работа. Лепилото преливаше от пукнатините като гной и се точеше на конци. Коси, носове, уши, пръсти, че даже и изплезените от старание езици – всичко залепна, освен вазата. Абе накрая се получи нещо, което би красяло холната масичка на Франкенщайн. От ужас изкопахме една дупка в градината и погребахме вазата там. Когато мама се усети, шамарената фабрика беше отдавна фалирала. Отървахме боя.
Я сега си представете как човек събира и залепя стотици грънци, разпарчeтосани на хияди парчета и разхвърляни в повече от 400 ями. Как от този хаос се раждат извънземни делви с глави на чавки, каквито нямат аналог никъде в света?

Когато започват разкопките край Капитан Андреево, кметът отваря училището – десет класни стаи, физкултурен салон и учителска стая – за да може археолозите да наредят по подовете намерените керамични парчета. Игла е нямало къде да хвърлиш. На Мария Славкова, реставратор, се пада сложната задача да сглоби каквото може.
Но аз пак от главата за краката. Я да се върнем една крачка назад, за да ви обясня по-спокойно за какво става дума.
Преди около 7300 години, древните хора избрали това място на брега на Марица край днешното Капитан Андреево и в продължение на 300-400 години издълбавали в него ями с диаметър от около метър-два и с различна дълбочина – от 2 до 10 метра. Местността прилича на пита швейцарско сирене. Нашите археолози са изследвали над 420 дупки, което според тях е една десета от цялата площ на комплекса. Голяма част от него се простира отатък границата, в съседна Турция.
В ямите древните хора поставяли най-различни неща – покъщнина – хромели за зърно, тежести от станове, статуетки; храна, много храна – парчета месо от различни животни, плодове и зърно. Трошили и хвърляли в тях всякаква керамика – делви, гърнета, паници, лъжици. Части от една делва били разхвърляни в няколко ями. Озадачаващо е, че дори погребвали в дупките части от изгорели къщи. Не са хвърляли хора. Едва в няколко от тях са намерени човешки кости, и то старателно погребани.
За какво са служели тези дупки? Бунище? Съмнявам се. Едва ли бихте си избрали най-плодородната нива за боклучарник. А и защо ще си играете да обмазвате вътрешността на дупката с глина, ако ще е за смет? Освен това, във времето преди появата на колелото и каруцата, да влачиш боклука си с километри, и без удобни инструменти да копаеш дупки, е крайно непрактично. А както по-нататък ще разберем, праисторическият човек е бил доста практичен.
Хранилища за зърно? Зърното е едно от многото неща, намерени в ямите, но в малки количества, наред с нахут, секирче и леща. Имало е също плодове – дрян, слива, малина и грозде. Заедно с кости, зъби и рога от благороден елен, тур (диво говедо), дива свиня, заек, лисица, коза, овца, свиня и куче, фрагменти от птичи кости и риби, черупки от речни миди. Днес в силозите не трупаме покъщнина и всякаква посуда, нали? И манджи не оставяме.
Археолозите забелязали, че всички предмети в ямите са износени, със следи от дълготрайна употреба, на границата на изхабяването. Сиреч не са жертвали нови неща. Практични, казах ви!
Но да се върнем към чавките. Изключително красиви и загадъчни керамични съдове. Птици ли са или хора? Без уста, но с кок на тила, спираловидни уши, остър нос и красива геометрична украса. Ръцете им са протегнати напред, но са късички и не могат да им обхванат обемистите шкембета. Истинско чудо е, че сред морето от чирепи екипът успява да намери частите и да сглоби 12 от тези делви. Най-голямата е почти метър и е била счупен на 120 парчета! Най-малкият съд е едва десетина сантиметра. Всъщност точно по него Мария и екипът й се ориентирали как да сглобят големите. Мъникът е съвсем цял, даже с капаче на главата. Въпреки че е твърде недодялан, той им послужил като картинката на кутията на съвременните пъзели – гледаш от нея и редиш.

Глинените делви не са правени в едно ателие, нито от един майстор. Датирането им показва около 150-200 години разлика във възрастта. Навярно е имало някакъв канон, някакво правило всички грънци да са като чавки. Традиция на изображението, която се е предавала на това място от поколение на поколение.



И аз, чавката любопитна, кацнах в музея в Багдад и що да видя! Съд с лице с остър нос и с геометрични рисунки, правен около 200-300 години по-късно от нашите. На глед не прилича много, но принципът е същия. И да, за мен следите от въглена, с които древният човек си е скицирал как да оцвети съда, са по-ценни от злато.

Мария беше много въодушевена и от гърнетата, украсени с дупки. Тя каза, че вдлъбнатините по тях са толкова прецизно подредени и еднакво дълбоки, все едно са правени с компютър. А според проф. Васил Николов, който оглавява разкопките на Капитан Андреево, най-ценната находка е бикът, язден от жена, който стотици години по-късно превъплащава мита за Зевс и Европа. Бикът наистина е много красив, но според мен го язди мъж. Имам набито око за интимни подробности, но моля ви , погледнете и вие, да не е само плод на мой еротичен блян. Направо отидете в зала „Праистория“ на Археологическия музей в София, да ги видите на живо и отблизо.


Ями има и на други места – във Великобритания, в Испания, край Любимец в България. Науката тепърва ще открива, ще разсъждава и ще изследва тези коплекси. Дали са пускали покойниците по реката, а после са яли, пили и трошили? Или това е било тяхнто място за поклонение пред боговете. Място за свещенодействие, на което са се опитвали да измолят по-добра реколта, по-хубаво време, мир и здраве?
Засега въпросите са повече от отговорите. Но ме напушва смях като си представя какво ще стане, когато след 7300 години някой клет археолог се натъкне на дупката, в която заровихме с брат ми франкенщайновата ваза.