Колко от вас са създали през живота си музей?  Аз самата можех да направя няколко, ако майка ми не нахлуваше непрекъснато „в тая ужасна бърлога, какво момиче си ти!“, както наричаше стаята ми. Какво й пречеха мухите, набодени с карфици в кутии от сръбски бонбони, перата от птици из чекмеджетата и купищата геоложки образци (разбирай камъни от двора) по ъглите? За това как припадна и я закарахме в спешното, след като се натъкна на малката пепелянка в буркан от маринована капия в дрешника, ще ви разкажа някой друг път. 

А какви семейства има само! Като например това на Негово Величество цар Фердинанд.  Те подкрепяли любопитството му и го поощрявали да разгръща природолюбителския си талант.  Даже като бил на 18 го изпратили с брат му на дълго пътешествие по поречието на Амазонка, да проучат птиците и видовете в Южна Америка. Върнали се с богата колекция от екземпляри, някои от които напълно непознати по онова време. А нашите ме пратиха на ученически лагер в Кранево, където хванах само разстройство.  И вместо да му крещят какъв политик и военоначалник ще стане от него, го оставили да си лови пеперуди.  Бил на лов за пеперуди и в началото, когато го поканили за княз на България, и в края, преди да обяви решението си да слезе от трона.  Тогава хванал дяволска пеперуда – последната, уловен по тези земи. Днес е изложен в една от витрините на Националния природонаучен музей. 

Човекът от любител постепенно се превърнал в истински учен, открил и описал непознати видове – Фердинандовата пеперуда, киселия трън, някакъв вид елша и едно малко жълто планинско цвете, което расте по скалите.  След като станал княз на България, донесъл от Виена колекциите си (които майка му не била междувременно изхвърлила, щото само прах събират) и поставил началото на Княжеския музей и на Царската княжеска зоологическа градина. Издържал ги със свои лични средства. 

Ще кажете сега, че майките винаги имат право, поне що се отнася до мухите.  Да, обаче в една от витрините на Националния природонаучен музей има муха месарка. На етикета пише „Уловена от Негово Величество в 4 сутринта“ – става дума за Цар Борис III, който също като баща си обичал насекомите.  Колко ли трябва да е запленила тази муха царя, за да стане посред нощ да я лови.  Ето, и моите мухи сигурно са имали шанс да станат музейни звезди, въпреки че пък аз не съм цар и като гледам, нямам шанс някога да стана.

Природолюбителството явно е хоби на царете и императорите по целия свят.  Например японския император Хирохито подарил на Цар Борис III не самурайски меч, изкован от най-скъпата стомана, не скъпоценности, а препарирана хималайска панда – рядко животно за европейските музеи по онова време.  Синът му пък, принц Акихито, бил запален ихтиолог, дългогодишен изследовател на попчетата в Япония и Индокитай.  През 1979 година той пристигнал в България и пожелал да се срещне с Лиляна Михайлова, блестящ учен и познавач на рибите. Провели разгорещен и изключително интересен разговор.   Очевидно Лиляна много впечатлила принца. Толкова, че през 1984 й изпратил за библиотеката на Природонаучния музей тритомника си “The Fishes of the Japanese Archipelago” – великолепно издание, единствено по рода си в света, с цветни снимки и рисунки на всичките 3200 вида риби в Япония.  Когато се срещнали на някакъв прием година по-късно, Акихито попитал Лиляна дали е получила неговия подарък. Тя смутено смънкала нещо.  Нямала представа за какво става дума.  Обадила се притеснена на отговорните другари, все пак принц е това, те започнали да ровят и се оказало, че някъде по пътя някакъв служител на Държавна сигурност си прибрал книгите в къщи, да си ги разглежда с внучето.

Фердинанд продължил да пътува по света и да го изследва. И въпреки че слязъл от българския трон, продължил да подарява на Националния природонаучен музей в София разни неща.  Като например мумията на крокодилче, намерена в района на Луксор. Балсамирано, в кутийка.  И една кобра, която сам уловил. Капитанът на кораба, като разбрал какво искат да му натоварят, отсякъл че ще я вози само ако я сложат в саднък. Милата! Задушила се и след двайсет дни път пристигнала полуразложена вместо в Софийския зоопарк, в музея. 

Нашите учени, без да са Фердинанд, продължават да откриват нови видове. Като странджанската къртица, описана от д-р Недялко Недялков през 2018.  Тя е по-дребна, има срастнали клепачи и кътниците й са по-различни от това, което къртичите зъболекари са свикнали да виждат.   Едва ли ще се спрете пред нейната витрина, заобиколена от впечатляващи тигри, леопарди, зебри и антилопи.  Но ще ви кажа, че бозайниците са много добре проучени и в последните години все по-рядко се откриват нови видове, така че това си е една малка къртича сензация. 

Много поучителна е скромната наглед витрина, посветена на пришълците.  Внесени у нас от далечни земи и морета, без врагове, те застрашават и без това крехката екосистема.  Като безобидната наглед зеброва мида.  Малка и невзрачна, тя се оказала заплаха за националната ни сигурност в началото на 21 век. Влязла от Черно море на Балканите и започнала бурно да се размножава.  Понеже ларвите й са малки и пъргави, прониквали навсякъде, включително и в тръбите на охладителната система на ТЕЦ „Марица-Изток“, който прекъснал работа за няколко дни през 2002.  Наложило се да изчистят обраслите решетки и шахти ръчно, а количеството на мидите било толкова голямо, че ги извозили с камиони. 

Какво толкова с е захласваш по тоя музей, ще кажете вие. Та той е лабиринт от прашни витрини, пълни с препарирани животни с изцъклени стъклени очи.  Толкова е олд скул, че се е превърнал в музей на музея.  Е да де, но само тук можете да видите и да покажете на децата и внуците си изчезналото в света преди 100 години каролинско папагалче. Ятата му засенчвали небето, но малко по малко фермерите го избили до крак, защото им кълвяло реколтата.  Можете да им покажете също тюлена монах, който в България е бил забелязан за последен път през 1991 на Маслен Нос.  Да видят изчезналия в средата на 20 век брадат лешояд, наричан навремето от народа костобер – санитарят на природата.  Лешоядите в музея са живеели в Софийския зоопарк и са се размножавали там толкова успешно, че от тяхното поколение е била възстановена популацията на брадати лешояди в Австрийските Алпи.  В музея са и малката дропла, сивия жерав, степната усойница и немската есетра, които вече няма как да срещнете в горите и реките на България. Дълъг и тъжен списък, и както сме тръгнали, ще става все по-дълъг, и все по-тъжен. 

Да, музеят изглежда малко като препариран. Но се нядавям, че някой ден учените от Българската академия на науките ще намерят подходящия начин да осъвременят експозициите му, за да може той повече да вълнува посетителите. Да буди в тях стремеж да обичат и пазят природата. За да може бъдещите поколения да виждат животните, птиците и буболечките не в буркани от маринована капия, а живи, в естествената им среда. С истински очи, топла козина, с вятър в крилете и перушина в мустаците.

Можете ли да познаете на кого са тези думи? Едва ли.  Тя не е известен философ, политик или журналист, а е най-обикновена … гарга.  Стояхме пред витрината с папагалите в Националния природонаучен музей, който не е някакъв случаен, а е към Българската академия на науките, сериозна работа, и моят любезен домакин ме попита дали зная кои птици говорят най-добре. Той е доцент Николай Симов, буболечколог. Ръкостискането му троши кости.  Блеки, както му викат, е страстно влюбен в работата си и е най-сладкодумният разказвач. Когато ме посрещна на входа, от ръкава му изпълзя тлъста хлебарка, дълга почти педя.  Знае той как да впечатлява блондинки. Така се разпищях!  Посетителите помислиха, че се е включила противопожарната аларма и тръгнаха да се евакуират.  Поуспокоила се бях вече, но не чак толкова и му се троснах: „Е много ясно, че знам – папагалите естествено!“. И продължих наперено:  „Кой не е чел „Острова на съкровищата“. Подай ми рома, Джим Хокинс!“.  Тогава Блеки ми разказа как жена му, като била малка, се сприятелила с една гарга и я научила да казва „Чичо Митко, дай сланина!“. Учените винаги те карат да се чувстваш малко тъп. Дори да не си блондинка.

Музеят е пълен със съкровища и любопитни истории, за които посетителите могат да научат, ако си вземат екскурзовод. След вълнуващата ми разходка с доцент Симов съм готова да ви разкажа някои от тях. Ще го направя на серии, че ако е наведнъж, ще стане война и мир и ще спрете да ме четете. Ето първите две.

История първа е за грамадната кафява мечка, която страховито се извисява над посетителите, разперила лапи срещу стълбището на третия етаж. Стръвницата се развилняла в Чамкория през 1936 и всяла ужас сред хора и животни. Управителят на царското ловно стопанство наредил да се изгони звяра с тъпани и викове. Музикалният метод се оказал неефективен и един ден, без знанието на Борис III, управителят я убил.  Царят много се ядосал и уволнил човека. Но за да не става зян животното, препарирали го и през 1937 година го изпратили на Световното ловно изложение в Берлин. То пък взело, че получило първа награда и златен медал.  По това време на власт били нацистите. Медалът, който до ден днешен блести пред очите на всички, е със свастика. В краката на мечката е дипломът, подписан от Херман Гьоринг, дясната ръка на Хитлер.  Това са може би единствените нациски символи в публично пространство, преминали през времето на комунизма до наши дни.

История втора. Тя е хем затрогваща, хем поучителна и е за носорожката, която е изложена в една от залите на третия етаж.  Била бременна, когато през 1987 пристигнала в София от Великобритания с тригодишния си син Чико. Днес Чико е най-старият обитател на Софийския зоопарк, гальовен и звезден, доживял до столетните за носорог четиридесет години. Тук родила момиченце, което по-късно преместили в Дъблин по европейска програма за обмен.  Белият носорог е в червената книга на застрашените видове. В света са останали едва около 10,000 диви животни от този вид.  Бракониерите ги избиват заради рогата, които сме решили, че са чудодеен лек за подмладяване. Това изобщо не е вярно. Рогът на носорога е направен от кератин – същия протеин, от който са нашата коса и нокти.  Но това са суеверията – затриват хора и животни.  Като стана дума за суеверия, в един от броевете на списание „Светулка“, орган на Българското ентомологично (сиреч буболечкологично) дружество, излизал в края на 19 век, Христо Пигулев, основател на дружеството, разказва за следното произшествие:

„Един ентомолог, като отишъл на една ловитба, бил принуден често пъти да минава от градината в гробищата, които били съседни на неговото ловно място. Фенерчето му – като осветявало ту градината, ту гробищата – предизвикало съмнения в селяните. Решили, че това трябва да е вампир. Това съмнение още повече се усилило, когато един от тях потвърдил, че той видял как този вампир е излезнал от гроба на лицето, което преди два дена било погребано.

Решили селяните да нападнат и изгорят вампира. Кой с кол, кой с вила, се отправили към гробищата. Нашият ентомолог, като видял, че има работа със суеверци, почнал да вика, че той е дошъл да лови пеперуди. Обаче тълпата вместо да се укроти, с все по-голяма ярост се спуснала към него и с два-три удара нещастният ентомолог бил повален на земята и яко завързан. Наклали голям огън и почнали да го събличат. Неговият вик дал повод за по-голяма гюрултия в селото.

Старшият стражар, като чул този глас, веднага се завтекъл на мястото на произшествието. Разбрал, че има работа със суеверие, искал да освободи вампира, ала селяните упорствали. Най-после отстъпили при условие, че вампирът ще бъде прекаран през селото, увит в дебели черги, за да не би да остави смърт по пътя, през който минава. Нещастният ентомолог, увит в черги, както и неговите пеперуди в пакетчета, стигнал благополучно до полицията. Това се случва на 28.08.1899 година.“

Ние човек убиваме от суеверие и невежество, пък камо ли на носорозите да простим.  Но да се върнем на носорожката в музея.  Когато умряла през 2003 в дълбока старост, служителите на Софийския зоопарк изпратили кожата й в Националния природонаучен музей, за да я препарират и изложат. Толкова тежала, че москвичът, в който я докарали, пълзял по жълтите павета почти по шаси.  Поканили скулптора Никола Минчев да направи тялото от пластмаса.  Обаче щом опънали по манекена кожата в препараторната, се изправили пред огромен, в буквалния смисъл, проблем.  Носорогът не можел да мине през вратата. Опитали се да го изкарат през прозореца, но той се заклещил. Предницата му на Цар Освободител, а задницата – в музея.  Десет души се събрали да пренесат тристакилограмовата носорожка.  Един дърпал, друг бутал, а препараторката през цялото време крещяла: „Не пипай циците, не я дръж за задника!  Внимавай! Ще се счупи!“  Накрая успяли да я подредят в залата тъкмо навреме, та да може президентът Първанов да пререже лентата на новия експонат.    

Обикновеният посетител в музея вижда лабиринт от витрини с купища препарирани животни. Да, той може да си плати за екскурзовод, но рядко го прави. Предпочита да си браузва свободно. А доцент Симов, както и двайсетте негови колеги учени не са там, за да говорят с посетителите. Имат си друга работа – да откриват и изследват нови видове, да се занимават с опазване на старите и да развиват знанието за живота, който ни заобикаля. Но пък ето, и от блондинката някаква полза да има. Не само да пищи и да всява паника. Още интересни истории от най-стария и най-богатия музей на Балканския полуостров ще научите следващия четвъртък.  А дотогава идете да кажете здрасти на стръвницата и носорога.  И не ловете пеперуди на гробища по тъмно!

(следва продължение)