– Виж този паметник, драги, и кой го е правил попитай:

в мъка по мен Хермоген, и от жалост към нашата рожба

Текла, с къдриците чудни – отне я съдбата всесилна.

Без да е сватба видяла, без с мъж да е ложе делила,

без да е страст преживяла, тя чиста при Бога отиде.

Ако поискаш и мен, и сина ми по име да знаеш,

слушай, приятелю: бе Демостен мое чедо сърцато,

аз съм Матрона, градът на Победата бе ми родина.

– Ето, четвърти по ред до сина си и аз бях положен.

Замисляли ли сте се какво искате да пише на вашия надгробен паметник?  Какво послание бихте оставили на следващите поколения?  Обсъждането на тези въпроси не е проява на лош вкус и не би предизвикало съдбата. Хайде, хора, все пак живеем в 21 век!  Всички знаем какъв ще е краят ни, а все пак дълбоко вярваме, че сме безсмъртни.  

Въпреки че тази епитафия е в епичен Омиров стил, тя не е епична, а по-скоро лирична – някой си Хермоген говори с любов и нежност за семейството си. Не се изненадвайте, че мъж е автор на поетични строфи.  В античността изкуството било изключително мъжка привилегия.  Е, да, има една Сафо, но изключението по-скоро потвърждава правилото.  Както и днес, жените въртяли дома, раждали деца, грижили се за стопанството и нямали много време да гледат замечтано звездите и да нижат стихове.

Семейството на Хермоген, Матрона, Текла и Демостен живеело преди 1800 години в Никополис ад Нестум – градът на Победата, както пише на плочата.  Създал го император Траян през втори  век от новата ера по случай победата си над даките.  Кръстил градаът на Нике – богинята на победата. На това място имало тракийско селище, но Траян, освен че му дал ново име, го направил самостоятелен полис с градски съветенат, съд и с право да сече монети.  Местният елит пък отделил средства, за да излъска новия град по стандартите на  доброто градоустройство на Римската империя –  крепостни стени, форум, обществени сгради, бани и храмове. Накратко: семейството на Хермоген живеело в добре устроен град с развита икономика, активна търговия, обществен живот и културни занимания. 

Въпреки всички благини на цивилизацията, здравеопазването в античността не било като днес. Средната продължителност на живота била около 25-30 години.  Жените умирали най-много при раждане, а мъжете – в сражения.   Детската смъртност била висока. Без антибиотици и най-обикновеното възпаление приключвало с фатален изход.  Какво отнело живота на Текла с къдриците чудни и дали заедно с нея са си отишли майка й и брат й в някоя зловеща епидемия, можем само да гадаем.  Но важното в този надпис е друго.  В него се крие закодирана информация, която само запознатите можели да прочетат между редовете – а именно че семейството било християнско.  Е, какво толкова, ще кажем ние, свикнали да живеем в свобода на вероизповеданието и словото.   

В Римската империя християнството се възприемало като секта – ново и подозрително движение.  Християните отказвали да участват в публични жертвоприношения, празници, игри, жертви за благоденствието на императора. А това си било чиста държавна измяна.  Всеки път, когато дойдело някакво нещастие, обвинявали християните. Отношението към тях било на приливи и отливи – след дълги периоди на търпимост, следвали периоди на тежки гонения.  

Любопитно е как самият основател на Никополис ад Нестум, император Траян, се отнасял към християните. Имаме писмени доказателства за това – кореспонденцията му с Плиний Млади.  Плиний поискал съвет от императора какво да прави с анонимните доноси, които получавал с обвинения, че тези или онези хора са християни.  „Разпитвам ги“, продължил Плиний.  „Ако признаят, че са християни и откажат да се отрекат, ги наказвам със смърт.  Ако принесат жертва на римските богове и прокълнат Христос, ги освобождавам.“  Императорът му отговорил съвсем прагматично – да не издирва християните активно, да ги наказва, ако упорито отказват да принесат жертва и да не приема анонимни доноси.  С други думи християнството е забранено, но властта не желае „лов на вещици“. Християнството било ъндърграунд религията на онези времена.  

Затова предполагаме, че Хермоген и неговото семейство живеели в несигурност: не били преследвани постоянно, но винаги можело да бъдат обвинени и наказани. Само че вярата е като шарката – не можеш лесно да я скриеш.  Но какви са скритите християнски послания в надгробния надпис, който Хермоген ни оставил?

В Римската империя имало много богове. Когато умрали, езичниците отивали не при тях на небето, а в подземното царство.  Там душите им преминавали река Стикс, превозвани от Харон. За да си платят на лодкаря, в устите на мъртвите поставяли монета.  От начина, по който Хермоген говори за смъртта личи, че семейството е християнско.  Изразът „Чиста при Бога отиде“ е типично християнски.  

Но прочетете внимателно третата строфа: “Текла, с къдриците чудни – отне я съдбата всесилна.“  Плочата е от III век. Тогава християнството тепърва пробивало по нашите земи. Хората все още не се били съвсем отърсили от старите ритуали и вярвания.  От тези думи лъха на езичество.  Мойрите грабнали Текла. Ето как в един надпис се съчетават две вярвания: християнството в „чиста при Бога отиде“ и езичеството в „отне я съдбата всесилна“.  Семейството живеело в преходни времена, в които новото и старото се застъпвали.  

За това какви хора са живяли в Никополис ад Нестум най-добре съдим по  надгробните паметници. Върху тях се четат имената на Севт, син на Битюс; Пюрула и Калпе; Аполодор син на Пюр; Салас, и Мукасес – все тракийски и гръцки имена. Имената на Хермоген и Демостен са гръцки, но Текла е име с малоазийски, по-скоро сирийски произход.   Дали родителите й не са били преселници от Мала Азия или тогавашна Турция? Или пък просто името й станало популярно сред християните от онова време?  Света Текла била благородна девица, която след като чула проповедите на апостол Павел, приела християнството, отказала се от брак и посветила живота си на Христос.  Майка й така се разярила от този неразумен акт, че поискала да изгорят дъщеря й на клада.  Но пламъците се разпръснали от чудотворна буря. В Антиохия местен управител я осъдил да бъде хвърлена в арената на диви зверове.  Животните отказали да я нападнат.  При друг опит за екзекуция Текла била вързана между два бика, за да я разкъсат.  Но въжетата се скъсали и тя отново оцеляла невредима.  Света Текла починала в напреднала възраст, вероятно в Селевкия (днешна Турция). Местните вярват, че е погребана в пещера там, която по-късно е превърната в свещен храм. В малкото градче Маалюля в изстрадала Сирия също твърдят, че мощите й са погребани там. Има малък манастир, изграден край пещерата, където светицата според преданието е прекарала последните си години, като причислявала към вярата и излекувала много хора

Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, знаем, че Текла с къдриците чудни от Никополис ад Нестум не доживяла до достопочтената възраст на светицата.  

Плочата, надписана с любов и болка, е като писмо от оня свят.  Хермоган ни е изпратил напомняне, че животът е кратък, а паметта – вечна. И че единственото, което надживява съдбата, е любовта. За тези, които могат да четат между редовете.

Текстът е включен в проекта Prometheus в сътрудничество със Софийския университет „Св. Климент Охридски“: https://prometheus-epigraphy.eu/bg/index