В един мрачен ден през октомври 1583 венецианският кораб „Галиана Гроса“ поел към Константинопол, тежко натоварен със стока.  В трюмовете си носел 5,000 стъкла за прозорците на изгорелия харем на султан Мурад III, топове фина коприна за майката на султана, товар изящни сервизи от тънко муранско стъкло, ковано желязо, произведено в Германия и мистериозна метална кутия.  Тя била предадена в ръцете на капитана от влиятелен търговец, с кодирано писмо и инструкции да я връчи лично на посочения в писмото човек. Защо „Галиана Гроса“ се забавила толкова в пристанището на Венеция и потеглила точно преди началото на зимния сезон, не е известно.  Корабоплаването през зимата е кошмарно и днес, а в онази фатална година, морето било толкова бурно, че осем кораба намерили гибелта си на дъното на Адриатика. Сред тях бил и „Галиана Гроса“. 

Повечето от екипажа се спасили.  Посочили мястото на корабокрушението – край едно от миниатюрните островчета в Далмация (днес наречено Гналич).  Венецианските търговци нямали навика да си оставят магарето в калта, скузи, стоката на дъното на морето. Веднага наели Маноли, кипърец, истинска звезда сред гмуркачите, да спаси каквото може от товара.  Колко безразсъден и издръжлив трябва да е човек, за да се гмурка в продължение на седмица на 30 метра дълбочина през декември, в ледените води на бурното море. И разбира се, понеже говорим за 16 век, без неопрен, без водолазно оборудване, маска, бутилки с кислород, прожектори и други глезотии.  Заради тежките условия и риска гмуркачите, ако оцелеят, вземали една трета от стойността на възстановените стоки.  Маноли неслучайно имал славата на най-добрия в бранша.  Освен всички товари, които измъкнал от потъналия кораб, той успял да проникне в капитанската кабина и да извади металната кутия. Какво, мислите, имало в нея?  Бижута и скъпоценности на стойност 7,243 дуката. За тази сума по онова време можело да построиш цяло палацо.  Кръв му капела от сърцето на търговеца, но платил на Маноли, къде ще ходи. 

Какво се случило по-нататък с храбрия кипърец и с останалите участници в тази история, не знаем.  „Галиана Гроса“ била забравена и останала тихо да лежи на дъното край Хърватския бряг, докато през 70-те години на 20 век подводни археолози попаднали на останките и подновили изваждането и консервацията на 8,767 артефакта, този път без помощта на храбрия Маноли. 

Понякога в археологията по-ценни са човешките истории и съдби, отколкото петдесет топа подгизнала коприна.  Можем да проследим живота на хората, свързани с „Галиана Гроса“ благодарение на това, че грижовните венецианци прилежно запазили всички документи от онова време.  Знаем кои са били, както сега е модерно да се казва, фаундърите на стартапа, построил кораба. Знаем къде е плавал през десетгодишния си живот, на кого е бил продаден. Известни са списъците с каргото, застрахователните полици, отчетите на оценителите за стойността на товарите, пристанищните книжа и дипломатическите писма, които венецианският сенат си разменил със султана. 

Защо ви разказвам тази история и с какво тя е свързана с България? Връзката е крехка като стъкло.

През 1997 г. в Националния исторически музей цъфва Стойчо Стойчев, водолаз от Бургас, с 88 стъклени съда. Намерил ги бил на морското дъно край остров Св. Анастасия.  Музеят ги откупил и специалистите ги определили като венецианско производство, най-вероятно от остров Мурано.  Датирали ги около времето, в което „Галиана Гроса“ потънал, да има още 50-тина години след това.  Археолозите дълго претърсвали около указаното от Стойчев място, но нищо не намерили.  Докато през 2020 г. съвсем случайно, по време на подводни археологически издирвания, в камениста плитчина в залива Ченгене скеле, на дълбочина едва около два метра, Марин Стоянов се натъкнал на същите стъклени съдове, застлали цели 15 декара от дъното на морето.   

В продължение на четири години, подводните археолози изследвали и картографирали мястото.  Явно товарът бил много голям, защото дори след опоскването от иманяри, успели да извадят над 400 съда.  Някои от тях се намират в археологическия музей в Бургас, други – в Националния исторически в София. Тези на снимките в публикацията са извадени през археологическия сезон на 2024 г.

Не намерили обаче никаква следа от кораба.  Какво ли се е случило?  Възможно е екипажът да е изхвърлил част от товара, за да олекоти съда в бурята. Сандъците, в които било опаковано стъклото, доплавали до брега и потънали в зоната на рифа. А по-навътре в морето галеонът бил сполетян от същата съдба като „Галиана Гроса“?   Но и от сандъци следа няма.  А около стъклените съдове от „Галиана Гроса“ са намерени останки от дървените каси, в които са били поставени, и дори от тревата, с която са били опаковани. 

Преди десетина години международната експедиция „МАП Черно море“ сканира 1000 квадратни километра от дъното край Варна. Откри 65 потънали кораба. „Ню Йорк таймс“ определя находките като „един от най-големите удари на археологията“. Сред находките има почти непокътнат старогръцки кораб с товара си, римска галера и средновековен италиански галеон. Дали това не е мистериозният кораб, изхвърлил товара си край Ченгене скеле и потънал в бурята по-нататък, край Варна?

Стъклените съдове от Ченгене скеле нямат аналог.  Шестте вида чаши – с високо и ниско столче, разлати и дълбоки, малки като за кафе, каните, капаците за купи, чиниите и бутилките – са доста по-семпли, не са тънкостенни, нямат гравюри, нито украса, освен малко червен цвят по дръжките на капаците.  Напразно нашите археолози търсили еквивалент години наред, но не успeли да намерят. Все попадали на на сходни, като тези от „Галиана Роса“, но не същите.

Постепенно археолозите започнали да променят мнението си.  В късното Средновековие Мурано бил водещ център за производство на стъкло, но през 16 век изникнали като гъби други стъкларски центрове, включително в Испания, Франция, Англия и Бохемия.   Тяхната продукция имитирала муранската, но била по-семпла.  Може би стъклото от Ченгене скеле било произведено някъде в Западна Европа? За датировката нямало грешка.  Изследвали го с рентген и установили, че има манган, използван през 16 и 17 век за обезцветяване.  Не открили олово, навлязло в стъкларството след 70-те години на 17 век, когато този нов метод за обезцветяване се разпространил бързо от Англия в цяла Европа. 

Другата голяма гатанка е откъде и закъде е пътувал кораба.  Ако е идвал от Венеция, защо е подминал най-големия търговски център – Константинопол? Дали сервизите не били поръчани от единствените властни богаташи по Черноморието по онова време – влашките или молдовските владетели?  На приемите, които князете организирали, се събирали по няколкостотин души, което може да обясни количествата и разнообразието на стоката. Или пък е дошъл по Дунава и продукцията да била за тук или за Константинопол. Но пазарите по крайбрежието на Черно море по това време били доста непретенциозни, дори в по-богатите градове като Варна.  Едва ли някой се нуждаел от изящни стъклени чаши за вино.  А и досега няма писмени сведения за превозване на стоки по Дунава по онова време.   Понякога археологията ни поставя повече въпроси, отколкото да ни дава отговори. 

Имах фобия от гмуркане. Но един ден децата ми надянаха маска и буквално ме натиснаха под водата. Попаднах в приказен свят!  Оттогава често навестявам морските твари в техните скалисти къщи, обзаведени с миди и водорасли.  Те ревниво пазят тайните си. Никога не са ме удостоявали с честта да извадят красивия стъклен сервиз, да разстелят покривката от фина коприна и да си бъбрим за потънали кораби, алчни търговци, храбри гмуркачи и за съкровищата, които крие нашето море.