Всичко, що е в музей, трябва да е герой. Иначе защо да е в музея? Там няма място за изсъхналото букетче теменужки за мама, прашната колекция от камъчета от всички места, на които сте пътували, или кичозната кутийка за бижута с къдриците на децата от кръщенето. Следите от ежедневния живот на обикновените хора нямат кой знае каква историческа стойност, но носят голям емоционален заряд. Готови ли сте да ме придружите в едно любопитно пътешествие по стъпките на някогашните обитатели на Филипопол? Буквално по стъпките им.

„Виждаш ли ги? Ето тук, в хоросана. На 1700 години са! Носел е моя номер – 42. Премерих. Само че аз съм с маратонки, а той е бил с островърхи чехли с налчета. Това до тях са детски стъпчици. Довел е детенцето си на обекта. Може би е нямало на кого да го остави“, обяснява Митко, реставратор от екипа, който върна живота на мозайките. „Тук са работели всякакви хора. Някои от тях са били чуждестранни експерти, навярно от Тунис или Алжир. Личи си по финия стил. Виж тук вдясно от входа, където е надписът на епископа. Може би той лично е платил за тази част. Гледай колко прецизно е наредена!“

Базиликата е като машина на времето, в която изминавате 1700 години, докато стигнете от единия до другия ѝ край. Отляво на централния вход, в основата на една от колоните, има изсечена буквата „делта“. Вижда се отвътре, като застанете с гръб към пауна на входа. Археолозите предполагат, че древният каменоделец е подписал произведението си. А аз имах щастието да се запозная с Димитър, един от заварчиците на подпорните греди за конструкцията на Базиликата, точно когато изрисува с електрожена си буквата „Д“. От 30 години той, също като своя древен колега, подписва всяка своя работа. Архитектите запазиха тази греда. Можете да я видите на малката тераса над детската площадка. 1700 години делят двамата майстори и техните произведения, подписани с гордост. С една и съща буква.

Най-невзрачната монета във витрината с археологическите находки на втория етаж е номер 9. Но тя е и най-важната. Намерена е от реставраторите в хоросана на долния пласт мозайки. С лика на Лициний е. Била в обръщение между 308 и 324 година. Всички останали монети, намерени в Базиликата, са износени от много години преминаване от ръка в ръка и от кесия в кесия. Тази е като нова. Представете си как някой я е поставил там нарочно. Така, както днешните строители хвърлят стотинки в цимента на първата плоча на къщата – за късмет и богатство. Защо е толкова важна тази монета? Защото благодарение на нея учените могат да кажат кога е била построена Базиликата. Християнството става официална религия през 313. Това означава, че Епископската базилика на Филипопол е един от първите християнски храмове, издигнати в света!

Раздрусана от няколко земетресения и най-накрая срината през 6. век от най-свирепото – цели 8 по скалата на Рихтер, Базиликата потъва в забрава и разруха. През Средновековието хората си построили къщи на това място и използвали част от него за гробище. Жилищата им били малки – колкото кухненския ви бокс или банята ви, ако е по-просторна. Живеели са кратко и бедно. Бижутата и предметите, които археолозите намериха, са от скромни по-скромни.

Гробището е дар за антрополозите! Какво пък му е толкова уникалното на едно гробище? Ами това, че в него са погребани всякакви граждани, а не само монасите от някой манастир, например. Доцент д-р Георги Томов е изследвал костите с най-съвременната медицинска апаратура, за да потърси информация как са живяли. Установил, че филипополци били по-високи от обичайното за Средните векове. Две трети от погребаните са млади по днешните стандарти – под 30-годишна възраст. Страдали са от анемия и недохранване. Моряли са ги туберкулоза и малария. Занимавали са се с тежък физически труд. Сред погребаните има един дърводелец – съдят за това по изтриването на зъбите. По онова време гвоздеите и клинците не са били кръгли, а триъгълни и острите им ръбове направили цепка в резците на мъжа, докато ги държал в уста, за да са му свободни ръцете. Когато изследването приключи, всички кости бяха погребани отново в амвона на Базиликата, с благодарност, че са послужили на науката.

Освен многото намерени неща при разкопките, има и едно изгубено. Оглеждайте се за избягал паун. Работници се натъкнали на античните мозайки през 1982, докато строяли надлеза до католическата катедрала в Пловдив. Тогава нямали представа, че това е Епископската базилика на Филипопол. Археолозите заснели находката, покрили всичко с пясък и найлони и го оставили за след малко. А днес, а утре – мястото обрасло с тополи и храсталак, в него се изливала част от градската канализация и се трупали боклуци, изхвърляни от минаващите по шосето коли. „Следмалкото“ се превърнало в тридесет и две години. Каква била изненадата на всички, когато разчистили терена повторно през 2014, за да започне мащабният проект по реставрацията и консервацията? Единият паун от фонтана на живота бил безвъзвратно отлетял! Можем само да гадаем къде е кацнал и как се е случило това.

Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво – подреден, интерактивен и с чудесен разказ за всичко, свързано с двата декара възхитителни мозайки. Неслучайно има реален шанс да стане десетата българска забележителност в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, ако общината спре да се занимава с интриги срещу хората, през чиито ръце мина всяко камъче, и вземе да се концентрира върху важните за обществото задачи. Сред красивите птици, сред гирляндите от бръшлян и лози, сред вълни и слънца човек се чувства като в рая. Когато влезете, наострете уши и отворете широко очи. Ще чуете дърводелеца, който удря с чука и ругае под нос с пирон в устата. Край вас ще мине майсторът на мозайки, стиснал ръчицата на детето си, да му покаже червеногушата гъска, която току-що е наредил. Ще заобиколите строителя, клекнал да забоде в хоросана монетата на Лициний. И ще се почувствате неразделна част от миналото на този прекрасен град.

Слагам знак 18+, че да не вземете да се съберете с децата пред компютъра за поредната интересна история на блондинката и да стане охче.

Напоследък ви е скучно в леглото? Искате да внесете свежест в сексуалния си живот? Заведете половинката си в музея.  Да, да, правилно прочетохте. В музея. Ще се изненадате на какви интересни идеи ще попаднете.

Това е жетон за публичен дом от колекцията на Регионалния исторически музей в Кюстендил.  Били са много разпространени в цялата Римска империя преди около 2000 години. Има ги и в други музеи в България, но сякаш се стесняват да ги показват и ги държат по хранилищата.

Има две теории защо са ги използвали, вместо да си плащат направо с пари. Едната е, че в древен Рим се е смятало за държавна измяна да си купуваш такива услуги с монети с лика на императора.  В един анекдот се разказва, че при император Каракала осъдили някакъв конник на смърт, защото платил с истинска монета в бардак. Спасил кожата само защото императора умрял скоропостижно. В писмените източници от онова време го няма конкретно този случай. Но често се срещат описания на жестоки наказания заради действия, считани за обида към императора.

Другата теория е, че на входа на лупанариума (много хубава дума са имали римляните за бордей, не мислите ли?) някоя „мадам“ обменяла парите на хората. Те идвали от целия свят. Носели всякакви валути. И понеже момичетата не говорели езици, „мадам“ обменяла парите по трънския курс и давала на клиентите жетон с изображение на това, което искат да получат.

Жетоните се наричат спинтрии и са с размер на двулевка.  По тях я има цялата камасутра. Някои от позите са направо акробатични. Ако потърсите в интернет, ще ви излязат.

Публичните домове са били ясно означени с недвусмислени указателни табели.  Една от тях се пази във Варненския археологически музей и е от римските терми на Одесос. Размерът й е внушителен – метър на два, така че хората преди 1900 години да не се изгубят случайно по пътя към лупанариума.

В късната античност очевидно е нямало еротична цензура. Еротиката е била неразделна част от живота и на занаятчиите, и на прилежните домакини.  Доказателство са този глинен печат, с който незнаен майстор е подпечатвал грънците си, и тази лампа с дизайн на изящен пенис с крилца. Можете да ги видите в Археологическия музей в Силистра.

Музеите по света привличат хиляди посетители с такова съдържание.  Ако ходите в Неапол, не пропускайте Националния археологически музей. Помпей ви дава мащаба, но музея ви дава пищната красота на находките. В музея има Тайна стая. Означена е с два големи каменни пениса на входа. В нея не пускат деца и ученици.  Там са събрани над 250 предмета – покъщнина, лампи, статуетки, стенописи, мозайки – от обзавеждането и декорацията на публичните домове в Помпей и Херкулан. 

Вдъхновен от Тайната стая в Неапол, в края на 2020, Регионалният исторически музей – Шумен събра много хубава и смела изложба. „Еротичното в изкуството (по археологически данни)“. Включи артефакти от 11 музея от цяла България. Цитирам медиите: „с повей на табу“. За съжаление само за три месеца по време на Ковида. Кой видял – видял.

Стига толкова засега. Оставям ви да приложите наученото на практика. Само ви моля – внимавайте да не се контузите!

Тунинговахте ли возилото си?  Ако сте се уморили да ходите по автосалони, да прелиствате последните броеве на „Авто свят“ и да слушате хвалбите на досадните си приятели какви мегаспойлери и космически лети джанти са си сложили на голфовете, идете в музея в Пазарджик.  Там има такъв невероятен тунинг, какъвто никъде другаде в България няма.  Че и в света. 

През есента на 1986, докато заравнявали картофена нива край село Равногор в Родопите, палешникът на трактора закачил тухли и пред смаяните собственици на имота зейнала дупка. За да не си докарат някоя беля, те веднага позвънили в музея. На място пристигнал най-младият служител, току-що назначен, археологът Георги Китов.  Същият, който двайсетина години по-късно ще се превърне в българския Индиана Джоунс. 

Китов установил, че това е тракийска гробница, и че в близост до нея има още седемнадесет.  До този момент следи от тракийци не били намирани толкова високо в планината.  През лятото на 1987, ЮНЕСКО организирало експедиция, за да проучат некропола.

Могилата, която тракторът си харесал, се оказала най-голямата куполна гробница в България.  В нея намерили златна халка и късове от плетени железни ризници. Не че е малко, все пак това дало на археолозите  знак, че там е бил погребан някой знатен тракиец, но нищо повече. Затова пък във втората могила попаднали на истинско съкровище – юзда, начелник и седем кръгли медальона от сребро с позлата, възхитителен тунинг за конска сбруя. Шестте странични медалиона са големи колкото юбилейни монети, а седмият, този за гърдите, е колкото чаена чинийка.   Начелникът на коня, в който са събирали гривата му в прическа „конска опашка“, е уникален и има един единствен известен аналог в света.

Историята за аналогът е хем вълнуваща, хем много тъжна. Става дума за загубеното съкровище от Каварна. През 1902 г., в могила край селото, случайно открили невероятно красиво златно съкровище: венец, фиала с изображения на колесница с три коня, златна статуетка на пантера и 66 елемента от украса за конска сбруя. Имането тежало почти килограм и било изящно и майсторски изработено.  За съжаление, от него е останала само снимка и описание на Карел Шкорпил. Тогавашният руски консул във Варна купил находките. Венецът бил разкъсан на части и всеки от семейството си взел по късче „за спомен“. Останалите предмети консулът разпродал в чужбина и до днес следите им се губят.  Но от описанието на Шкорпил знаем, че намерената конска украса в Равногор е аналогична на тази от Каварна.

Да се върнем към Равногорското съкровище.  Медальоните са толкова фино изработени, че на Нике, Атина и Артемида им се виждат зениците, всяко косъмче от косата и всяко перо от крилата.  Възхитително произведение на тракийското изкуство. Знатен тракиец, да, живял, бил се и загинал преди 2200 години.  Кой друг би си позволил такава украса за коня.  Изгорили го на огромна клада, под която били положили две конски амуниции, всяка в отделна яма.  Едната изгоряла и се превърнала в стопилка, но другата оцеляла и достигнала до нас.  Урната с праха на владетеля останала в гробницата. Мястото се превърнало в светилище, в мавзолей, който местните хора посещавали по време на празници и изпитания.  Откъде знаем ли? Прагът на гробницата е протрит от стъпките на многобройните молители.   

Археолозите не намерили нищо кой знае какво в останалите гробници.  Преди 2100 години траките въстанали срещу римляните и Рим им изпратил армия, за да потуши бунта.  Според Тацит битката била продължителна и много кръвопролитна. Римляните победили и разграбили всичко, до което се докопали. Включително некропола в Равногор. Мародерите оставили следа – в една от гробниците археолозите открили бронзова монета, сечена по времето на Тиберий, вероятно изпусната от грабителите.

След като обиколи целия свят и поспря в Лувъра, съкровището от Равногор най-сетне получи дом в обновената зала „Археология“ на музея в Пазарджик.  Да, забутано е под рампата, да, описанието на табелата до него едва ли ще ви грабне, но вие вече ще знаете какво стои пред вас.  Звездата на музея! 

Ако питате равногорци къде е тяхното село, те ще ви кажат, че е по-близо до небето, отколкото до земята.  Затова навярно получаваме такъв невероятен дар, по изработка по-близо до небето, отколкото до земята, от господарите на Великата планина, препускали гордо и свободно по тези места преди стотици години. 

Коя  е първата дума, която ви идва наум, когато чуете „Чипровци“? Ако отговорът ви е „килими“, получавате потупване по рамото.  Килимите на Чипровци са истински звезди.  Те създават уют на папи и крале, на министри и президенти, на колекционери и обикновени хора от Япония до Норвегия и от Нова Зеланция до Америка.   И са в ЮНЕСКО.  Какво пък им е толкова уникалното на тези килими? Ами хайде да видим.

В орнаментите на чипровските килими са закодирани послания отпреди хиляди години. Ето малко доказателства.  Един от основните мотиви в килимите е маказа – два допрени триъгълника. Маказа е символ на сливането на мъжа и жената, на плодородието.  Прилича ли ви на нещо? Ще ви помогна – по подобен начин изглеждат някои фигури, изобразени в пещерата „Магурата“.   

Символите се изменят през вековете.  В зората на човечеството са едни, после стават други с приемането на християнството.  Между шарките в чипровските килими и раннохристиянските мозайки в Епископската Базилика на Филипопол също има няколко много интересни прилики. В Базиликата, първият слой мозайки е геометричен.  Век по-късно, вторият слой е с птици, животни и гирлянди от цветя.  И в килимите така – отначало жените тъкат геометрични шарки, а век по-късно птици, животни и гирлянди от цветя. В Базиликата е изобразен фонтанът на живота с два пауна, кацнали на него.  В чипровските килими виждаме същия символ. 

Килимарството е един от най-древните занаяти. Идете в близкия исторически музей и със сигурност ще намерите глинени тежести за станове и вретена на по 8,000 години.  Можете също да видите как по дъната на някои глинени съдове от праисторията има отпечатъци от изтъкан плат.

Тъкането не е никак проста работа. И животът не е никак проста работа.  Затова в митовете и легендите на почти всички народи, тъкачките и предачките определят съдбите на хората. Мойрите предат нишката на човешкия живот.   Атина превръща в паяк фуклата Арахна, изкусна тъкачка, за да я накаже за високомерието й.  Пенелопа, съпругата на Одисей, всеки ден тъче платно, а всяка нощ го разплита, за да забави претендентите, които искат ръката й. Индианците навахо вярват, че Тъкачката вплита душата си в килима на Вселената. Може би затова до днес в Чипровци тъкачките прошепват молитви преди да започнат нов килим. 

Преди повече от 400 години, багрите в чипровските килими били пастелни, защото ги получавали от растения и минерали, по рецепти, предавани от от майките и бабите на дъщерите, докато тъкат заедно. Ако наострите уши, ще чуете как си бъбрят. „Айде, повторай сега, щерко, кво ти требе за червено? За червено, мале, ми треба кора от глог и люспи от лук.  А за зелено? За зелено – орехова шума, за жълто – кори от смрадлика, за синьо – цвете от синчец, черното е от сажди. Какво правиш да не изветреят? Сипвам вар или пепел. Мале, стига ме питай и ти! Сичко съм запомнила. Чукай тука с биячката, да стегнеш нишката.“ Моделите на килимите си имат имена, от които някой поет може да напише цяла ода: големи куки-шарени буки-крилцата- бибиците-перцата-лозниците.  

Производството на чипровски килими процъфтява през 19 век.  По онова време турската армия закупувала по 8 000 килима годишно за постеля и молитва. През 1878, годината на Освобождението, чипровчанки изтъкават 14 000 кв.м., достатъчни днес да покрият целия площад около „Александър Невски“, барабар с катедралата и Парламента! 

Днес в Чипровци са останали само двайсетина жени, които тъкат.  Кой ще седне да се занимава с тая пипкава работа. Два квадрата се правят за месец и се продават за 3000 лева, а като сметнеш материалите и процента за прекупвачите, за килимарките я останат, я не останат 1500 лева.  Вярно, Чипровци е едно от най-красивите градчета в България, но малко млади хора искат да  се зачукат там, в подножието на Миджур, в далечния край на дивия Северозапад. 

Непременно идете в музея в Чипровци! Първо, защото е много хубав и второ, за да се запознаете лично с чипровското жабе, божествената костенурка – канатицата, черноокото булче  – каракачката и змията – пазителка на семейното огнище.  Ако никой не се заеме да запази традицията, те ще си отидат от света, а с тях ще се откъсне една красива и цветна страница от дневника на нашата национална памет.