Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опостушително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.

Всичко, що е в музей, трябва да е герой. Иначе защо да е в музея? Там няма място за изсъхналото букетче теменужки за мама, прашната колекция от камъчета от всички места, на които сте пътували, или кичозната кутийка за бижута с къдриците на децата от кръщенето. Следите от ежедневния живот на обикновените хора нямат кой знае каква историческа стойност, но носят голям емоционален заряд. Готови ли сте да ме придружите в едно любопитно пътешествие по стъпките на някогашните обитатели на Филипопол? Буквално по стъпките им.

„Виждаш ли ги? Ето тук, в хоросана. На 1700 години са! Носел е моя номер – 42. Премерих. Само че аз съм с маратонки, а той е бил с островърхи чехли с налчета. Това до тях са детски стъпчици. Довел е детенцето си на обекта. Може би е нямало на кого да го остави“, обяснява Митко, реставратор от екипа, който върна живота на мозайките. „Тук са работели всякакви хора. Някои от тях са били чуждестранни експерти, навярно от Тунис или Алжир. Личи си по финия стил. Виж тук вдясно от входа, където е надписът на епископа. Може би той лично е платил за тази част. Гледай колко прецизно е наредена!“

Базиликата е като машина на времето, в която изминавате 1700 години, докато стигнете от единия до другия ѝ край. Отляво на централния вход, в основата на една от колоните, има изсечена буквата „делта“. Вижда се отвътре, като застанете с гръб към пауна на входа. Археолозите предполагат, че древният каменоделец е подписал произведението си. А аз имах щастието да се запозная с Димитър, един от заварчиците на подпорните греди за конструкцията на Базиликата, точно когато изрисува с електрожена си буквата „Д“. От 30 години той, също като своя древен колега, подписва всяка своя работа. Архитектите запазиха тази греда. Можете да я видите на малката тераса над детската площадка. 1700 години делят двамата майстори и техните произведения, подписани с гордост. С една и съща буква.

Най-невзрачната монета във витрината с археологическите находки на втория етаж е номер 9. Но тя е и най-важната. Намерена е от реставраторите в хоросана на долния пласт мозайки. С лика на Лициний е. Била в обръщение между 308 и 324 година. Всички останали монети, намерени в Базиликата, са износени от много години преминаване от ръка в ръка и от кесия в кесия. Тази е като нова. Представете си как някой я е поставил там нарочно. Така, както днешните строители хвърлят стотинки в цимента на първата плоча на къщата – за късмет и богатство. Защо е толкова важна тази монета? Защото благодарение на нея учените могат да кажат кога е била построена Базиликата. Християнството става официална религия през 313. Това означава, че Епископската базилика на Филипопол е един от първите християнски храмове, издигнати в света!

Раздрусана от няколко земетресения и най-накрая срината през 6. век от най-свирепото – цели 8 по скалата на Рихтер, Базиликата потъва в забрава и разруха. През Средновековието хората си построили къщи на това място и използвали част от него за гробище. Жилищата им били малки – колкото кухненския ви бокс или банята ви, ако е по-просторна. Живеели са кратко и бедно. Бижутата и предметите, които археолозите намериха, са от скромни по-скромни.

Гробището е дар за антрополозите! Какво пък му е толкова уникалното на едно гробище? Ами това, че в него са погребани всякакви граждани, а не само монасите от някой манастир, например. Доцент д-р Георги Томов е изследвал костите с най-съвременната медицинска апаратура, за да потърси информация как са живяли. Установил, че филипополци били по-високи от обичайното за Средните векове. Две трети от погребаните са млади по днешните стандарти – под 30-годишна възраст. Страдали са от анемия и недохранване. Моряли са ги туберкулоза и малария. Занимавали са се с тежък физически труд. Сред погребаните има един дърводелец – съдят за това по изтриването на зъбите. По онова време гвоздеите и клинците не са били кръгли, а триъгълни и острите им ръбове направили цепка в резците на мъжа, докато ги държал в уста, за да са му свободни ръцете. Когато изследването приключи, всички кости бяха погребани отново в амвона на Базиликата, с благодарност, че са послужили на науката.

Освен многото намерени неща при разкопките, има и едно изгубено. Оглеждайте се за избягал паун. Работници се натъкнали на античните мозайки през 1982, докато строяли надлеза до католическата катедрала в Пловдив. Тогава нямали представа, че това е Епископската базилика на Филипопол. Археолозите заснели находката, покрили всичко с пясък и найлони и го оставили за след малко. А днес, а утре – мястото обрасло с тополи и храсталак, в него се изливала част от градската канализация и се трупали боклуци, изхвърляни от минаващите по шосето коли. „Следмалкото“ се превърнало в тридесет и две години. Каква била изненадата на всички, когато разчистили терена повторно през 2014, за да започне мащабният проект по реставрацията и консервацията? Единият паун от фонтана на живота бил безвъзвратно отлетял! Можем само да гадаем къде е кацнал и как се е случило това.

Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво – подреден, интерактивен и с чудесен разказ за всичко, свързано с двата декара възхитителни мозайки. Неслучайно има реален шанс да стане десетата българска забележителност в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, ако общината спре да се занимава с интриги срещу хората, през чиито ръце мина всяко камъче, и вземе да се концентрира върху важните за обществото задачи. Сред красивите птици, сред гирляндите от бръшлян и лози, сред вълни и слънца човек се чувства като в рая. Когато влезете, наострете уши и отворете широко очи. Ще чуете дърводелеца, който удря с чука и ругае под нос с пирон в устата. Край вас ще мине майсторът на мозайки, стиснал ръчицата на детето си, да му покаже червеногушата гъска, която току-що е наредил. Ще заобиколите строителя, клекнал да забоде в хоросана монетата на Лициний. И ще се почувствате неразделна част от миналото на този прекрасен град.