Представете си, че на някоя от великите сили й хрумне да изтреби българите до крак. Просто защото сме досадни.  Все сме недоволни, все мрънкаме, все друг ни е виновен. Да не говорим, че астрологично погледнато България е Козирог с луна в Овен, примерно. Комбинация, която дразни цялото човечество.  Звучи абсурдно?  Много страшни исторически събития са абсурдни.

Според социологическо проучване отпреди няколко години, над 50% от младите хора в България не знаят какво са нацистките концентрационни лагери, а 56% не могат да обяснят какво означава „холокост“.  „Иди обяснявай тези неща в TikTok!“, ще кажете.  Но аз ще ви разкажа за един блестящ проект тук, с надеждата да го споделите с родители и учители и да заведете децата си.

През 2024 г. красива и болезнено човешка изложба мина като вихър през Триъгълната кула на Сердика, Синагогата във Видин и Историческия музей в Петрич.  И накрая намери постоянен дом в Историческия музей в Попово, защото директорът там е много деен! Става дума за „Сузи, внучката от къща №4“.  Проектът е насочен към младите хора и е създаден от оперната певица Ина Кънчева, а неговото начало е една берлинска среща – с немската писателка и илюстраторка Бригита Беер, автор на едноименната графична новела.

Това не е просто изложба.  Това е покана да станеш част от живота на еврейско семейство, преследвано от нацистите. Къща №4 разказва историята на Сузи – не „арийка“. Просто дете.  Разказва как светът й се преобърнал, когато Хитлер дошъл на власт.  През 1942 г. семейството на Сузи минало в нелегалност.  Десетки хора им помагали да се укриват ден след ден, със заплаха за собствения си живот.  Супергерои, светци и съвсем обикновени Човеци. 

Експозицията не е подредена като поредица от скучни табла с дати и факти, а като интерактивен лабиринт, който те води стъпка по стъпка през все по-задушаващата реалност на военна Германия. Вървиш, избираш, спираш, четеш, слушаш – и постепенно започваш да усещаш как въздухът не стига. В един от най-сърцераздирателните моменти Сузи се прощава с баба си – екстрадирана, депортирана в лагер и убита в газовите камери. По пътя научаваш как пропагандата промива мозъците на хората и ги прави зомбита, забравили всичко човешко.  Как на евреите е забранено да имат собственост, да работят, да ходят на кино и театър, да учат. Това не са абстрактни мерки, а малки, систематични отнемания на достойнството, докато не остане нищо. И в един момент неизбежно си задаваш въпроса: колко сила трябва да имаш, за да преживееш всичко това.

Изложбата използва език, който децата и младите хора разбират.  Тя обяснява просто и ясно неща, които са актуални и днес: какво е дезинформацията, как да я различаваме и да не попадаме в нейните капани, какво е език на омразата, как да проявяваме разбиране и съпричастие към различните от нас. Защото за тях пък ние сме различните.

Често хората около мен казват „Ооо, не ми се слушат тежки истории. Имам си достатъчно грижи. Препоръчай ми някоя комедия!“  Целият свят е сцена, това да, но не целият живот е комедия.  Навярно си мислите, че Холокостът няма нищо общо с вас. Че сте извън опасност.  Никой не е извън опасност, когато хората престанат да чуват гласа на миналото. Вчера на мушката са били евреите, утре може да сме ние – блондинките, след това може да дойде ред на татуираните мачовци, например.

Тази история има щастлив край.  Сузи се добрала до Америка и отворила сладкарница в Ню Йорк.  Доживяла до дълбока старост и се радвала на деца, внуци и правнуци.  Изложбата също има щастлив край, който пишем всички ние – посетителите.  На последното табло всеки може да остави своето послание към Сузи.  И това е най-вълнуващата част.  Ето някои от бележките, които успях да си запиша: „Сузи, ако беше днес, щеше да живееш в моята стая.“, „Оставям ти сандвича си.“, „Няма да дам на никого да прави това с приятелите ми.“ И един въпрос: „А ако утре решат, че не трябва да ни има?“

Зная, че Попово не е центърът на света.  Но ако някой ден минете оттам, директорът и екипът му са направили чудеса да подредят съвременен градски музей, да обновят крепостта „Ковачевско кале“ и да направят там модерна археологическа експозиция. И да приютят Сузи и семейството й в художествената галерия.  Заслужава си да отделите един ден и да се заредите със знания и емоции.

Младите хора в България лесно ще научат какво означава терминът „Холокост“.  Но не това е важното. Важни са изборите, които правим.  Въпросът не е дали историята може да се повтори.  А дали ние ще разпознаем злото, когато почука на вратата. И дали ще изберем да останем супергерои, светци и съвсем обикновени Човеци.