Тя е свела глава към рамото си, сякаш заслушана в любима песен.  Лицето й е нежно и замислено.  Носи красива огърлица и обеци, но скъпите й бижута нямат значение.  Погледнете ли я веднъж, не можете да откъснете очи от нея.  Не знаем коя е била, нито как се е казвала. Не знаем нищо за характера й, за живота й.  Знаем само, че това е най-изящният портрет от тракийско време и един от най-красивите в историята на човешката култура въобще.

Едва ли сте я виждали.  Тя остава в сянката на великолепните стенописи в Казанлъшката гробница.  Има обяснение за това.  Ето, да ви попитам, кой е Джовани Донато да Монторфано? Почти съм сигурна, че не го познавате.  Близо половин милион посетители годишно минават покрай неговото произведение „Разпятието“ в църквата Санта Мария деле Грацие в Милано, но не му обръщат внимание.  Нищо чудно! Защото на стената срещу него е „Тайната вечеря“ на Леонардо.  Както отбеляза дъщеря ми, още замаяна от леонардовия стенопис: „Най-сигурният начин да не те забележат е да застанеш до някой мегаизвестен гений“.

Да направим един експеримент. За какво се сещате, ако ви кажа „Долината на тракийските царе“.  Вероятно първо ви идва наум Казанлъшката гробница.   Тези от вас, които са по-запалени по историята, може би ще се сетят и за Голямата Косматка – гробницата на Севт III с възхитителната бронзова глава на владетеля и златото, открито там. Но едва ли някой ще спомене Оструша. 

Могилата е съвсем близо до Косматката и отвън е невзрачно хълмче. Толкова невзрачно, че по време на Руско-турската война руснаците я използвали за щаб и изобщо не разбрали, че стоят върху един от най-ценните археологически обекти в България.

През 1993 година, след набезите на иманяри,  археологът Георги Китов започнал спасителни разкопки. Натъкнал се на нещо изключително – цял храмов комплекс от шест помещения от времето на древния град Севтополис – отпреди 24 века. Не си го представяйте като Рилския манастир. Едва сто квадрата са, но са важни за това да разберем как са живели предците ни.   Било място, използвано от тракийски владетели и благородници за религиозни обреди и за погребения.  Построили го с много старание.  Най-впечатляваща е гробната камера. Дали някой е бил погребан в нея или не – не знаем. Не са намерени човешки кости.  Траките я издъбали от монолитен каменен блок с тегло около 40 тона с прецизност, която хайде да видя днес някоя строителна или каменоделска компания да постигне.  Отгоре сложили каменен покрив-капак.  Прагът на гробницата е толкова изтъркан, че си представям върволиците хора, прекрачвали го в продължение на столетия.   Кого ли идвали да почетат?

Неотдавна с европейски пари превърнаха Оструша в лъскав посетителски център и сложиха саркофага в стъклена клетка. Но преди години можеше да се влиза. Легнах на каменното ложе на владетеля и се вгледах в тавана.  Разделен на фасети от 38 квадрата, целият бил изрисуван с портрети, листа и цветя, митологически сцени и сцени от ежедневието.  Кръгът в средата бил боядисан в златно и блестял като слънце.  Корнизът бил покрит с фина бяла мазилка, която наподобявала мрамор.  Фантастичният цветен космос беше по-скоро плод на фантазията ми, защото се виждаха само откъслечни тук ухо, там теме, зелено или кафяво петно.  Унищожили го християните, които види се хич не харесвали езическите рисунки.  Доста злостно са ги стъргали, да ви кажа.  Оставили следи на местопрестъплението – няколко изпуснати монети и гвоздейчета от обувките си.

Възхитителният портрет на знатната тракийка е единственият оцелял.  Той е в един от квадратите и е голям колкото блондински длани една до друга. Шестнадесет века преди Джото, преди началото на Ренесанса в Европа, незнаен тракиец нарисувал този шедьовър, пълен с живот.  В един от срещуположните квадрати се вижда част от главата на мъж със златен венец.  Дали са били двойка? Според Китов, стенописите на Оструша били по-красиви дори тези в Казанлъшката гробница.  Вярвам, че с напредването на технологиите ще дойде ден, в който учените ще могат да ги възстановят с голяма точност.

Иронично, създателите на посетителския център са монтирали в гробницата камера, която показва лицето денонощно. Камера… Като че очакват жената да се раздвижи и да ни се усмихне. 

Могилата крие още  тайни. Пред комплекса в редици били подредени амфори, а в една от камерите ритуално бил принесен в жертва кон с цялата му украса – шест набузника от сребро, юзда, и начелник с 3D глава на грифон.  До него намерили оръжията, с които бил убит, а също сребърна фиала и каничка.

Сред всички златни и сребърни съкровища, архитектурни и художествени постижения на траките, крехкото изображение на жената от Оструша грее най-силно.  Художникът го е нарисувал с такава нежност, че нищо не е успяло да го разруши – нито хората, нито времето.  И може би точно в това се крие истинската и неповторима стойност на Оструша – не в камъка, а в човека, който успял да му вдъхне живот. И да, идете да я видите. Може пък на вас да ви се усмихне.

В свежия януарски следобед през далечната 1932, високо в планината Монте Албан в Мексико, Алфонсо Касо, уважаван археолог с много години опит зад гърба си, треперел, но не от студ, а от вълнение.  След повече от десет години проучвания и месеци внимателно разчистване на една от елитните къщи в големия град на сапотеките и микстеките, прадедите на днешните мексиканци, той повдигнал една от плочите на пода.   Открило се ниско входно пространство към гробница.  Спуснал се в тъмната хладна камера и пред очите му се разкрила зашеметяваща гледка: съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни, накити от мъниста, резбовани кости и многобройни съдове.  От тъмнината в него се взирал втренчено череп с тюркоазено лице.  Ето как Касо направил едно от най-епохалните открития в археологията на 20 век, недокоснато в продължение на стотици години.  Истинско чудо било, че след толкова тършуване и ровичкане от какви ли не конквистадори, иманяри и опортюнисти, гробницата опазила своите тайни. Всъщност, изобщо не бързала да ги разкрива и на Касо.

От разхвърляните кости било трудно да се определи колко души били погребвани там през годините. Ясно било само, че имали високо положение в обществото.  Нещо като династичен мавзолей, използван многократно и в различни исторически периоди.  Под богатия микстекски слой открили по-стари сапотекски останки. Някои от костите били гравирани и оцветени – очевидно мъртвите били посещавани редовно и с тях правели церемонии.  Навярно точно за такива церемонии бил използван и облепеният с нефритена мозайка череп, който намигнал на откривателите.  Микстеките му отрязали темето, боднали му мида вместо нос и боядисали вътрешността в червено.  Дали са го ползвали за луксозен бокал, или за кадилница – да горят в него някакви билки и да опушват ритуалите си?  Представете си колко ефектен ще да е бил, с валма от пушек през очите и кривите зъби!  Датировката му е 650-800  година.  Само напомням, че Хан Крум победил Никифор през 811 и наредил да посребрят черепа му и да го използват за бокал по време на ханските пирове.  Очевидно сервизите от черепи били някакъв световен тренд по онова време.

Сега, има едно нещо в традициите на Мезоамерика – откак свят светува, сапотеки, микстеки, маи, ацтеки и напоследък дискотеки (извинявайте, не можах да се сдържа!) погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  В село Помуч до ден днешен има запазен ритуал – в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“ Поне не им пият от черепите, де.  Така че едни боядисани и гравирани кокали са си в реда на нормалното. Касо бил наясно с тази традиция и неслучайно започнал разкопки на пода на богаташката къща. 

Бижутата от гробницата са зашеметяващи!  Благодарение на разчетените надписи по барелефите, Касо успял да разчете името, изписано на най-възхитителната от всички – златният нагръдник: Господар 5 Гущер. Името и номерът се определят от датата на раждане в микстекския календар.  Има спорове от  други учени, които твърдят, че знаците означават Дама 3 Кремък, майка на Дама 4 Заек.   Звучи като виц за бивши затворници – Гущерът, Кремъкът и Заекът седнали в един бар и си поръчали текила в чаши от черепите на Петела, Косъма и Боксьора.

Пак се разсеях!  Факт е, че микстеките били изключителни майстори.  Огърлиците, изящните накрайници за пръсти – микстекската версия на ноктопластиката и майсторски гравираните човешки кости са с филигранна изработка.   За златните и сребърните накити използвали матрици.  Първо правели бижуто от восък, обвивали го в глина и изливали вътре разтопения метал.  После счупвали калъпа и допълнително полирали или доукрасявали. 

Монте Албан е през девет планини в десета, през девет баира в десети и през девет гори в десета.  Там аха да излезеш от планината, а навлизаш все по-дълбоко в нея. Пътят е тесен, с легнали полицаи на всеки сто метра.  Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места. 

На всичкото отгоре е на почти 2000 метра надморска височина – все едно да вдигнем град на Алеко.    Основан 500 години преди новата ера от сапотеките, той бил тяхна столица почти 15 века.  Наблюдателница, от която се виждала на длан цялата долина.  По белите тераси на планината, хората сеели всякакви култури – царевица, боб, тикви и чили. Направили си напоителни системи и знаели как да се грижат за почвата.  Завладяли търговските пътища и подчинили околните села.  Когато се замогнали, издигнали високи пирамиди и храмове, офис сгради, игрища за топка и домове. Сред тях направили площад с размера на шест  футболни игрища! Представете си как изравняваш планински връх без динамит и специализирана техника, без да знаеш какво е желязо и що е колело.  Гениални строители!  Само един дребен недостатък имали – не се грижели средата да е достъпна за обикновените хора.  С такива стъпала на пирамидите никой днес не би могъл вземе Акт 16. Как изобщо, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, са се катерили нагоре с късите си крачета! 

В разцвета си градът имал приблизително 17 200 жители, което го прави един от най-големите в америките по онова време. Пълна мистерия е защо около 1200 години след като го създали, сапотеките напуснали Монте Албан.  Няма следи от война, нито от някакво бедствие.  Възможно е причините да са били чисто икономически, а може и Гущера, Кремъка и Заека да са станали прекалено алчни и да са изтормозили всички.  През 900 година след новата ера на това място дошли микстеките и управлявали до 1521 г., след което ги надвили конкистадорите. 

Най-впечатляващото, останало в града и непренесено в музея, са над триста каменни барелефи, украсявали краищата на площада така, кактно днес по стадионите има мантинели с реклами.  Те изобразяват голи мъже в усукани гротескни пози.  Отначало археолозите ги помислили за танцьори.  Ако се загледате обаче, се вижда, че гениталиите им са увредени, а лицата им са изкривени от болка.   Навярно това били военнопленници, принасяни в жертва. Микстеките ценяли трите свещени течности – кръв, сперма и сълзи. Какъв по-лесен начин да се сдобиеш и с трите, от това да пробождаш гениталиите на клетите жертви с шипове от свещеното дърво. 

Протегнах ръка пред витрината с черепа в Регионалния музей на Оахака и си представих, че съм на площада на Монте Албан пред 17 200 души. Зарецитирах патетично Хамлет: „Бедни ми Йорик! Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю!“  Но аплодисменти не последваха.

Не обичам да ходя в Несебър.  Красивите къщи на полуострова са замърляни от сергии.  Нови хотели с алуминиеви окачени фасади и грозни силуети буквално са погълнали старите вятърни мелници.  Цялото крайбрежие от Свети Влас, който навремето беше малко селце горе на хълма над морето, с чудесен рибарски ресторант на скалите, през Слънчака, заприличал на луксозен Люлин 5, та до китайската стена на хотелите в Равда, се е превърнало в бетонна джунгла.  Каква почивка! Какъв курорт!

Още преди 30 години народът започна настървено да строи. Връща се моя приятелка-банкерка от командировка – имала проблеми с една от инвестициите. Хотелиерът вечерта, като джапнал две ракии, се овесил на рамото й и се изповядал: „Никога няма да се видя в пари, да знаеш! Тежък грях имам! Построих хотела върху гроб. Два скелета имаше – мъж и жена са били сигурно. Около тях някакви грънци, работи – всичко изринах с багера през нощта. Поне някакво злато да бях набарал!“

Е, той не, но друг един такъв като него „набарал“ възхитително златно съкровище, докато правел изкопа за своя хотел през октомври 2008.  Той всъщност част от новия град на Несебър е построен върху античното гробище на Месамбрия.  Багерът закачил покривните камъни на погребална камера.  Вътре преди 2300 години била погребана богато нагиздена знатна месамбрийка.  То колиета, то пръстени, то обеци и гривни!  Стопаните на имота решили да си траят, но знаете как е в малкия град – този се изпуснал пред онзи, той пък подшушнал на трети, и мълвата стигнала до полицията.  Задействали се антимафиотите, ти да видиш, и през април 2009 съкровището било предадено на музея в Несебър. 

Бижутата са толкова красиви, че всяка днешна жена с голяма радост би ги носила.  Златна огърлица с висулки като миниатюрни върхове на копия, солидна златна верижка с разкошен хераклеев възел, инкрустиран с полускъпоценни камъни, два пръстена с вградени гравирани камъни – наричат се геми. Върху едната от гемите е изобразена Атина, права и в пълно бойно снаряжение, а върху втората – Афродита, богинята на любовта и красотата; 26 златни елемента от огърлица, многобройни елементи от диадема за коса, обеци, гривна за крак. Почти 200 грама злато. Освен бижутата, в гроба имало керамични съдове, бронзово огледало и малка каничка от древна Атина, красиво украсена и единствена по рода си, оцеляла цяла от този исторически период. 

Как ли се е казвала жетната? Какъв ли е бил нейният живот? Нека си я представим като Тимоклея.  И така, Тимоклея се събуждала сутрин от шума на морските вълни, които се разбивали в пристанището. Слугините й донасяли дрехите за деня – мека ленена риза и копринен хитон в синьо и златисто, украсени с деликатна бродерия. Обличала се, слагала си бижутата и се оглеждала в огледалото с бронзова рамка.

Закусвала скромно: хляб, сирене, мед и няколко маслини, докато слушала как мъжете обсъждат новите доставки от Егейско море – вино, зехтин и керамика, които щели да изтъргуват с тракийските племена от вътрешността. Денят минавал неусетно в грижи за дома, разправии със слугите и срещи с приятелки от други богати семейства. Дамите клюкарствали и обсъждали подготовката на предстоящия религиозен празник. Ароматът на маслини, лавандула и свежа трева от градината се смесвал с мириса на морето. Преди да се оттегли, Тимоклея спирала за кратка вечерна молитва пред олтара. Преливала ароматни масла от красивата каничка, която мъжът й й бил подарил от Елада. Пазела я като очите си! Нареждала дарове за Атина и Афродита и молела за здравето на семейството и за дълъг и щастлив живот. След това си лягала, а през прозореца вятърът шушнел морски тайни.

Дали една вечер Тимоклея не е сънувала странен кошмар? Как метални зъби я разкъсват на хиляди парчета. Огърлицата й се пръска, апликациите от диадемата й се разпиляват и през малък отвор на небето към нея надниква гуреливо кафяво око.  Чува някой да вика, но не разбира думите: „Мите, ела тука бе, да видиш какво закачих!“  Сепва се и се изправя в леглото си, обляна в студена пот. „Какво ти е, сърце мое?“, загрижено я пита мъжа й. Не й е добре. Хич не й е добре!