В свежия януарски следобед през далечната 1932, високо в планината Монте Албан в Мексико, Алфонсо Касо, уважаван археолог с много години опит зад гърба си, треперел, но не от студ, а от вълнение.  След повече от десет години проучвания и месеци внимателно разчистване на една от елитните къщи в големия град на сапотеките и микстеките, прадедите на днешните мексиканци, той повдигнал една от плочите на пода.   Открило се ниско входно пространство към гробница.  Спуснал се в тъмната хладна камера и пред очите му се разкрила зашеметяваща гледка: съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни, накити от мъниста, резбовани кости и многобройни съдове.  От тъмнината в него се взирал втренчено череп с тюркоазено лице.  Ето как Касо направил едно от най-епохалните открития в археологията на 20 век, недокоснато в продължение на стотици години.  Истинско чудо било, че след толкова тършуване и ровичкане от какви ли не конквистадори, иманяри и опортюнисти, гробницата опазила своите тайни. Всъщност, изобщо не бързала да ги разкрива и на Касо.

От разхвърляните кости било трудно да се определи колко души били погребвани там през годините. Ясно било само, че имали високо положение в обществото.  Нещо като династичен мавзолей, използван многократно и в различни исторически периоди.  Под богатия микстекски слой открили по-стари сапотекски останки. Някои от костите били гравирани и оцветени – очевидно мъртвите били посещавани редовно и с тях правели церемонии.  Навярно точно за такива церемонии бил използван и облепеният с нефритена мозайка череп, който намигнал на откривателите.  Микстеките му отрязали темето, боднали му мида вместо нос и боядисали вътрешността в червено.  Дали са го ползвали за луксозен бокал, или за кадилница – да горят в него някакви билки и да опушват ритуалите си?  Представете си колко ефектен ще да е бил, с валма от пушек през очите и кривите зъби!  Датировката му е 650-800  година.  Само напомням, че Хан Крум победил Никифор през 811 и наредил да посребрят черепа му и да го използват за бокал по време на ханските пирове.  Очевидно сервизите от черепи били някакъв световен тренд по онова време.

Сега, има едно нещо в традициите на Мезоамерика – откак свят светува, сапотеки, микстеки, маи, ацтеки и напоследък дискотеки (извинявайте, не можах да се сдържа!) погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  В село Помуч до ден днешен има запазен ритуал – в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“ Поне не им пият от черепите, де.  Така че едни боядисани и гравирани кокали са си в реда на нормалното. Касо бил наясно с тази традиция и неслучайно започнал разкопки на пода на богаташката къща. 

Бижутата от гробницата са зашеметяващи!  Благодарение на разчетените надписи по барелефите, Касо успял да разчете името, изписано на най-възхитителната от всички – златният нагръдник: Господар 5 Гущер. Името и номерът се определят от датата на раждане в микстекския календар.  Има спорове от  други учени, които твърдят, че знаците означават Дама 3 Кремък, майка на Дама 4 Заек.   Звучи като виц за бивши затворници – Гущерът, Кремъкът и Заекът седнали в един бар и си поръчали текила в чаши от черепите на Петела, Косъма и Боксьора.

Пак се разсеях!  Факт е, че микстеките били изключителни майстори.  Огърлиците, изящните накрайници за пръсти – микстекската версия на ноктопластиката и майсторски гравираните човешки кости са с филигранна изработка.   За златните и сребърните накити използвали матрици.  Първо правели бижуто от восък, обвивали го в глина и изливали вътре разтопения метал.  После счупвали калъпа и допълнително полирали или доукрасявали. 

Монте Албан е през девет планини в десета, през девет баира в десети и през девет гори в десета.  Там аха да излезеш от планината, а навлизаш все по-дълбоко в нея. Пътят е тесен, с легнали полицаи на всеки сто метра.  Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места. 

На всичкото отгоре е на почти 2000 метра надморска височина – все едно да вдигнем град на Алеко.    Основан 500 години преди новата ера от сапотеките, той бил тяхна столица почти 15 века.  Наблюдателница, от която се виждала на длан цялата долина.  По белите тераси на планината, хората сеели всякакви култури – царевица, боб, тикви и чили. Направили си напоителни системи и знаели как да се грижат за почвата.  Завладяли търговските пътища и подчинили околните села.  Когато се замогнали, издигнали високи пирамиди и храмове, офис сгради, игрища за топка и домове. Сред тях направили площад с размера на шест  футболни игрища! Представете си как изравняваш планински връх без динамит и специализирана техника, без да знаеш какво е желязо и що е колело.  Гениални строители!  Само един дребен недостатък имали – не се грижели средата да е достъпна за обикновените хора.  С такива стъпала на пирамидите никой днес не би могъл вземе Акт 16. Как изобщо, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, са се катерили нагоре с късите си крачета! 

В разцвета си градът имал приблизително 17 200 жители, което го прави един от най-големите в америките по онова време. Пълна мистерия е защо около 1200 години след като го създали, сапотеките напуснали Монте Албан.  Няма следи от война, нито от някакво бедствие.  Възможно е причините да са били чисто икономически, а може и Гущера, Кремъка и Заека да са станали прекалено алчни и да са изтормозили всички.  През 900 година след новата ера на това място дошли микстеките и управлявали до 1521 г., след което ги надвили конкистадорите. 

Най-впечатляващото, останало в града и непренесено в музея, са над триста каменни барелефи, украсявали краищата на площада така, кактно днес по стадионите има мантинели с реклами.  Те изобразяват голи мъже в усукани гротескни пози.  Отначало археолозите ги помислили за танцьори.  Ако се загледате обаче, се вижда, че гениталиите им са увредени, а лицата им са изкривени от болка.   Навярно това били военнопленници, принасяни в жертва. Микстеките ценяли трите свещени течности – кръв, сперма и сълзи. Какъв по-лесен начин да се сдобиеш и с трите, от това да пробождаш гениталиите на клетите жертви с шипове от свещеното дърво. 

Протегнах ръка пред витрината с черепа в Регионалния музей на Оахака и си представих, че съм на площада на Монте Албан пред 17 200 души. Зарецитирах патетично Хамлет: „Бедни ми Йорик! Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю!“  Но аплодисменти не последваха.

Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?