Убедена съм, че на всеки от вас се е случвало да се тревожи и да тича до вкъщи, за да се увери, че не е забравил ютията включена. Обявявам конкурс за най-интересна история с ютия. Ето моята.  Непосредствено след промените през 1989 всичко живо хукна към Щатите.  Условието да получиш виза беше да представиш в посолството покана от кореняк американец. Моя позната, глупаво, но амбициозно момиче, си забърса някакво гадже отатък океана – запознаха се на студентска конференция.  Цъфва ми един ден у дома, реве и размахва някакъв черен лист пред лицето ми: „Виж! Никога няма да замина! Стана инцидент!“ Бре, да му се невиди!  Какъв инцидент?  А то човекът ѝ изпратил поканата по факса, тя я разнасяла насам-натам, листът се измачкал и решила да го оглади.  С ютия. Термична хартия да оглади!  Естествено, станал целия черен. С едната ръка го размахва, с другата бърше сълзи и сополи и животът ѝ свършва направо.   

Мислех си за това, докато обикалях „Светът на ютията“ – новата експозиция на Етнографския музей в Пловдив.  През ум не би ми минало, че може да се направи нещо интересно по тази тема. Установила съм, че хората в този свят се делят на две крайности – такива, които страстно обичат да гладят и такива, които страстно не обичат.  Гладенето за мен е равносилно на смърт посредством протяжна скука. Обаче пък дай на майка ми камара пране и хубав сериал и ще я направиш безкрайно щастлива. Към която и половина да спадате, изложбата ще ви хареса.  Спретната, изгладена и изключително приятна – хем ще научите нови неща, хем ще стане по лек и забавен начин (не свързан с гладене!).  Виждали ли сте ютия с комин като парен локомотив?  А миниатюрна ютия за гладене на папийонки?  Или пък камък с дръжка от рог, с който хората преди 6000 години са си гладели… и аз не знам какво. Е, там ще видите всичко това. 

Един ден преди много години пловдивският художник Димитър Добрев намерил стара ютия, захвърлена на улицата и се впечатлил от дизайна и украсата ѝ.  Такива са старите ютии – в тях има някаква монументална красота. Малко преди да почине през 2022, колекцията му наброявала 1200 гладачни машинки, които той дарил на Пловдив. 

Странно как в направата на един обикновен предмет от бита се срещат изкуството и технологиите, естетиката и практичността.  Повечето изобретения и рационализации, свързани с ютиите, са направени от жени. Логично, нали?  През 1870 година американката Мери Потс получава първия си патент за сменяема дръжка.  Представете си чугунена печка, на която се загряват десетина метални платформи.  Прикачваш дървената дръжка на една от тях, а когато изстине, залепяш я обратно на печката и закрепяш дръжката за следващата.  Така ютията ти е винаги гореща.  Просто и много практично! 

Изключително много се впечатлих от Сара Буун, чернокожа американска изобретателка, получила патент за дъската за гладене през 1892 година.  Почти немислимо е било по онова време чернокож, още повече пък жена, да получи патент или каквото и да било признание. Краят на XIX век е белязан с расова сегрегация и кървави сблъсъци с десетки афроамериканци убити от тълпите.  Но родената в робство Сара Буун била трудолюбива и упорита. Научила се да чете и пише. Освен че се преместила на север със съпруга си, може би помогнало и това, че тогава молбите за издаване на патент се изпращали по пощата и никой не гледал какъв си. Хората гледали дали изобретението има смисъл. Сара улеснила живота на милиони шивачки и слугини, както и на нас днес, като скосила дъската в единия край и направила допълнителна приставка за ръкави.

На въглища или на газ, керамични и месингови, украсени с дракони, петли и дяволи, мънички и леки или десеткилограмови чудовища, старите ютии са като железни динозаври, достигнали до нас от миналото.  Чудя се как ли би реагирала Сара Буун, ако можеше да хване в ръката си днешна ютия. Сигурно щеше да изпадне в шок. В сравнение с това, на което е свикнала, днешните ютии са извънземни – загряват за секунди и имат всякакви удобства – керамични плочи за лесно плъзгане, парогенератори, датчици за автоматично изключване.  Но това ли е най-важното? Една приятелка ми разказа за родителите си – майка ѝ все шетала ли шетала, гладела ли гладела, а баща ѝ я хващал под ръка, слагал ѝ новата шапка и я извеждал на разходка с думите: „Скъпа, важното е отношенията ни да са изгладени и чисти.“

Така че изгладете си новите дрехи, сложете си новата шапка и непременно идете да видите новото бижу на Стария Пловдив. Почакайте! Изключихте ли ютията?

Заповядайте в шоурума на Античния керамичен център в Павликени! Ще ви покажем богатия асортимент на нашето производство и се надяваме да си тръгнете като предоволни клиенти!  Вижте тези сервизи за храна! Украсени са с листа и цветя – перфектната посуда, която няма да ви посрами пред никакви гости.  Ако искате да направите хубав подарък на детето си, изберете каруцата с кончето от нашата колекция играчки.  Или може би ви се иска да освежите сексуалния си живот? Разбира се, предлагаме и такива артикули.  Керамичните ни вибратори и плъгове са покрити с кафяв лак и изработени от най-качествена глина.  Фалосите ни завършват с изтъняване на формата, силно извита като дръжка и са много удобни за ползване.  По-добри са от старите гръцки „олисбос“, изработвани от дърво или камък, защото керамиката придава допълнителна топлина на преживяването ви, а и се поддържа по-лесно.  Освен за удоволствие, можете да ги използвате за дефлорация или при обреди за плодовитост. Произвеждаме също големи фалоси като архитектурни елементи за украса на домове ви.  Колкото по-голям е пенисът, толкова по-голям ще е късметът в къщата ви. 

Ако пък имате собствено серийно керамично производство, купете си печат от еротичната ни серия.  С такава визуална идентичност никой няма да обърка изделията ви.  Предлагаме матриците в различни модели: „Ерос и Психея“ – олицетворява първичната сила на сексуалното желание, „Дионис“ – символ на оплодителната сила, и „Венера“ – представена е гола, лявата ръка е повдигната и докосва косите, истинско въплащение на съблазънта. Най-популярен е този с натуралистичната еротична сцена. Размерът му е около 6 см в диаметър.   Както виждате, сцената представя момент от интензивните любовни занимания на двама млади.

Собственикът на производството е Гай Урсидий Сенецион.  Преди около 1800 години той се заселил в колония на ветерани в земите около днешно Павликени, след като се пенсионирал от легиона в Нове.  Избрал плодородната долина на река Росица, защото през нея минавали важни пътища, които свързвали Мизия с другите краища на огромната Римска империя.  Оженил се за красивата Юлия Валентина, родили си деца. Гай служил на Рим толкова вярно, че с обезщетението, което получил, вдигнал огромна вила на площ от четири декара и половина!  Днес от нея са останали само основите и човек трудно може да придобие представа за мащаба и красотата й.  Ние ще се изхитрим и ще я обиколим мислено.  Първо ще влезем в пищния вътрешен двор, потънал в зеленина и обрамчен с бели мраморни колони.  Ще пийнем студена сладка вода от двата кладенеца.  Вижте банята!  Огромна е, с два басейна, облицовани с мраморни плочи, и с подово отопление.  Стаите са украсени с цветна мазилка и рисунки.   Все едно сме в райска градина. 

Гай Урсидий Сенецион бил предприемчив човек.  Изследвал земите в имението си и установил, че има големи залежи на хубава глина. Наел хора, купил си роби, иззидал пещи и захванал серийно производство на всичко керамично, за което може да се сетите – посуда, лампи, играчки, строителни материали и разни други неща, за които ще стане дума след малко.  Производството процъфтявало. През 1976, докато проучвали вилата, археолозите се натъкнали на съкровище – гърне, затворено с купа и заровено в пода на една от стопанските сгради от имението, с 3727 сребърни денара – около половин милион лева днешни пари.  Дали това е била касата на завода?

Никога нямаше да разберем кой бил човекът, създал цялото това богатство, ако през 2016 година трактористът Валентин Савов от Павликени не беше закачил с плуга си надгробната плоча на Гай, Юлия и децата им.  Сега тя е изложена пред музейната зала на Античния  керамичен център.  Семейството е изобразено застинало едно такова. Не, не като селяни от миналия век пред фотообектива, дето седят вдървено и гледат стреснато. По-скоро като патриции, извисени над плебса.  В буквалния смисъл.  Плочата е висока цели три метра и трийсет и пет сантиметра и все едно си роб в краката на владетеля.  Надписът гласи: „На подземните богове. Гай Урсидий Сенецион живя 40 години. Юлия Велентина, негова съпруга, издигна този паметник. Добре заслужи.“ Представям си пък колко щеше да заслужи, ако беше доживял до 80!  Наистина, колцина от нас за 40 години са оцеляли след битки, вдигнали са имот и са направили фабрика, която е снабдявала с керамика всичко живо от Нове и Никополис ад Иструм, та чак до Кримския полуостров.  Дори след смъртта си Гай останал свързан с глината.  Паметната плоча и гробът са намерени в стара глинена кариера.  Както се казва, „от глина дошъл и на глина станал“.  

Археологът Богдан Султов възстановил последователността на керамичното производство и мечтаел центърът да стане научно-практическа база за обучение по римска керамика. Ценните находки, които открил, обаче заминали за музея във Велико Търново. Ако решите да го посетите, Античният керамичен център може да ви се стори скучен: Музейната сбирка е скромна, керамичните пещи са камари тухли под стъклени покрития, от вилата, както вече стана дума, са останали само основите. Красивият парк и малките стопански постройки представляват изящен комплекс с приятно фън-шуй излъчване, но не дават почти никакви съдържателни сведения.

Е, дотук с нашата разходка из античното семейно предприятие на Гай Урсидий Сенецион – войник, предприемач и баща, който знаел, че животът трябва да се живее пълнокръвно, защо не с малко еротика в глината.  Сред тухлите, фрагментите и старите пещи в Павликени може да ви се стори, че нищо живо не е останало. Но погледнете на Античния керамичен център като на фабрика за удовлетворяване на човешките желания – от най-обикновените до най-интимните.  И ако си тръгнете оттам с усмивка и с мисълта, че древните римляни са били много по-близки до нас, отколкото сме си представяли – значи сте избрали правилния артикул от техния древен шоурум.

Никога не бях ходила в Павликени. Обикновено хората преминават през това градче транзит и спират за малко на гарата, на път от София за Варна.  Какво да търси там човек,  ако не му е родно място или не е по някаква работа?  Например да си закупи креват от Привилегированата креватна фабрика на Дечев и Сие.  Насам народе! Най-здравите железни кревати въ Царството! Всеки нашъ креватъ служи дълги години — безъ скърцане, безъ огъване, безъ разводъ – здравъ сънъ за здравъ народъ! Художникът на фабриката – Владимир Егер, бил на особена почит в града, тъй като освен картините по металните рамки на леглата, рисувал портрети на своите съграждани.

Или пък може да натовари каруца любеници от огромния пазар на мегдана всеки вторник през лятото.  За да добие вид на истински пазар, в първите години павликенци изкарвали добитъка си и собствените си запаси от храна, под предлог че ще ги продават.  Умна стратегия, не мислите ли?  Предприемчиви хора отворили дневно кино с намалени цени в пазарните дни.  Отделете един час и се пренесете в други места и светове! За вторник този месец ще бъде представен „Циркът“ с най-великия филмов комик Чарли Чаплин. Посетители на пазаря, съединете полезното с приятното! Ох, увлякох се! Всичко това е можело да направите в началото на XX век.  Днес креватите са в музея, а от динения пазар са останали няколко снимки, все едно правени от НАСА на някоя далечна динена галактика.

Преди 130 години районът обиколил италианският публицист Жорж Нурижан и написал следното: “… Павликени. Макар да се смята за паланка, това е градец, който крие голямо и завидно бъдеще. Той се развива почти шеметно, за отлика от много други градове.  Оттук се изнасят големи количества грозде, вина, яйца, птици, добитък, кожи, соя, пшеница и други селскостопански произведения.“

За съжаление май не познал за голямото и завидно бъдеще. Но затова пък музеят в града е много хубав – специално проектиран за музей, с прилежно поддържан парк и обновена експозиция. Може да пипнете, да помиришете и да послушате какви ли не истории.

Представяте ли си на 21 години да ви изпратят съвсем сам да управлявате няколко села и 4000 декара имоти?  Това се случило с Атанас Хаджиславчев, който се оказал на правилното място в правилното време.  Той бил от стар търновски род на известни майстори кожухари. Баща му Славчо бил добър приятел на Етем бей, последният османски владетел на селата около днешно Павликени.  Когато руските войски минали Дунава, Етем бей дал пълномощно на Славчо да управлява имотите му и заминал за Шумен с файтона си. По пътя катастрофирал – возилото се обърнало, беят бил тежко ранен и по-късно починал.  Атанас бил седмото дете в семейството. Братята му отдавна били подхванали бизнес – търговия, страноприемници в Търново, така че баща му го изритал да се оправя с имотите в павликенско.  И тогава настъпил символичният момент, в който османският феодализъм отстъпил място на новото българско управление. Младият Хаджиславчев изградил чифлик, модернизирал стопанството, развил земеделието и търговията, и превърнал Павликени в процъфтяващо селище. Дарил земя за построяване на църквата, земеделското училище, основното училище, опитното поле, казармата, централния площад и ловния дом.  Вдигнал голям и модерен театрален салон.  Друго си е да си момче от сой! В признателната памет на поколенията е останал като Старейшината. 

Друг познат герой, за когото ще научите неочаквани неща, е  Моно Сеизмонов. Кой е той, ще се зачудите. Знаете го като Отец Матей Преображенски – Миткалото – една от най-необикновените фигури на Българското възраждане.  Освен революционер, близък съратник на Левски и книжовник – написал е цели  шест книги, Миткалото бил изобретател, човек с енциклопедични знания и неизчерпаемо любопитство.   Едва деветгодишен изгубил цялото си семейство – чумата ги тръшнала в буквалния смисъл.  Израснал из манастирите и се самообразовал в манастирските библиотеки.  Увлякъл се по механиката и науката. Непрекъснато нещо измислял и проектирал – нови машини, пясъчни и морски мелници, многоцевни оръжия и най-различни селскостопански рационализации. Търсил начин да сътвори вечен двигател. Бил нещо като българския еквивалент на Леонардо Да Винчи, но без рисуването. 

През 1870 Матей основал взаимно училище в село Михалци до Павликени, където по негов проект и под негов надзор тревненският зограф Венко Венков изрисувал върху стената на училището Вечен календар – сложна система от кръгове, дати, планети, празници и житейски цикли. Голяма работа, ще кажете вие от позицията на разглезени от глобалната мрежа и дигиталните технологии хора. Но преди 150 години календарите и часовниците не се валяли под път и над пот. Освен това календарът на Миткалото не просто показвал дните, месеците и годините. Той учел учениците на ред, дисциплина, морал и ценности – как да живеят според законите на природата и трудовия ритъм. В центъра му са изобразени двете полукълба на Земята с континентите, паралелите и меридианите. Нещо като стенен атлас за децата.  Сцените от селския живот в различните сезони имат символично значение – детството, младостта, зрелостта и старостта в човешкия живот. Най-симпатичното нещо в календара са старите имена на месеците – Сечко, Лют, Брезен, Цветен, Тревен, Червен, Сърп, Зарник, Руен, Листопад, Груден и Студен.  Зарник!  Сечко!  Преди години го свалили от стената на училището, защото щял да се съсипе. Реставрирали го и днес е звездата на музея в Павликени – доказателство за размаха на мисленето на един възрожденски шемет.

Друг шемет, роден в Павликени и станал световна звезда е Факира Мити.  Не се задържал много в родния си град – семейството му все пътувало и всичките им деца били родени на различно място. Но музеят му отрежда специално място. Димитър се изучил за маг в Букурещ, при мадам дьо Теп. Тя му показала как да забива игли в тялoтo cи и да допира с език нaжeжeнo жeлязo. От малък го интересували окултните науки – магията, телепатията и хипнозата. Ha cцeнaтa влaдeeл публиката и xopaтa ce тълпяли дa гo глeдaт. Превърнал се в един от най-големите български шоумени.  В сеансите си безпогрешно избирал от публиката нaй-чувствителния мeдиyм и четял мислите му като вчерашен вестник. Това предизвиквало фурор.  Бил първият вентрилоквист в България – говорел с корема си и „озвучавал“ куклите Иванчо и Ганчо.  Като Капитана и куклата му Бай Тъньо, които са много популярни днес.  

През 1930 читалището в Павликени решило да не изостава от световните новости и закупило „магически фенер“ – днес му казваме проектор, с който да онагледява беседите си. Той предизвикал шеметна сензация сред местното население. Селските глашатаи се изхитрявали да обявяват лекциите в читалището като кино без пари. Народът се трупал и слушал с внимание, и искал всичко да се повтаря и потретва.

Животът се върти като колелата на влака, минаващ през Павликени и като Вечният календар на Миткалото.  Историите за чешити, шемети и големи хора се усукват и преплитат в музея на този малък град.  Някои от тях са живели там за кратко, други – за по-дълго.  Като тухли в градежа на хубава къща, те спояват здраво миналото с бъдещето.  Листопад след Листопад, година след година и век след век. Така че следващият път слезте на гара Павликени и отделете един безгрижен следобед на прекрасния им музей!

„Мила ми Янге, пиша ти от фронта. Добре ли сте? Проходи ли Михалчо?“.  Това са последните думи на прадядо ми Смилен до семейството му.  Изчезнал безследно някъде около Кукуш през лятото на 1913 по време на Балканската война.  Макар че родната му Горна Джумая вече била освободена, заедно с хиляди други мъже от Македония и Тракия се записал доброволец.  За него войната била лична кауза – битка за земите на дедите му.  Тръгнал с такъв възторг, сякаш отивал на сватба.  Оставил младата си жена самичка с три момчета, най-малкото от които, дядо ми – въпросният Михалчо, едва на няколко месеца.

„Толкова го обичах, че бях готова да целувам земята, по която стъпва“, споделяла прабаба ми с внуците си. Войната свършила, но той не се прибрал.  Не бил и в списъците със загиналите. Взводният му казал на прабаба ми, че останал в окопа да си оправи партенките, защото обувките му били скъсани и краката му били разранени.  Така и не се разбрало какво се случило с него.  Тя ходела всеки ден на края на града да го чака. Никога през дългия си и тъжен живот не се разделила с писмото.  Когато го сложили в ковчега й, било станало на парцали, покрито с петна от сълзи.

Сигурна съм, че и във вашата родова памет се пази подобна история.  Ако не е прадядо, ще е чичо или братовчед.  Тях няма да ги видим в музеите.  За да попадне някой в музей, трябва да е голям герой, висш военен или политик.  Но то пък и да попаднеш в музея хич не е оферта.  Залите за войните са пълни с прашни витрини с прашни пушки и прашни униформи. И гигантска скука.  Нещо, което нито един участник – било то редови войник, изявен офицер или прославен генерал, не заслужават. 

И ето ти събитие!  Регионалният исторически музей в Плевен ви кани да се запишете доброволец в Девета пехотна Плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918).  Да се превърнете в редник, който пред страшното лице на войната е принуден да оцелява и да защитава семейството, родината и идеалите си.  Изключително интересен и много емоционален прочит на тази част от българската история!  Ще си поплачете. Дори да сте от камък. 

Първо ще чуете звъна на камбаната, която ще ви извести, че мобилизацията започва.  След това ще получите униформа, въоръжение и противогаз и ще се снишите в укритието, където ще усетите взривовете и ще чуете оръжейната канонада.   В тази част от експозицията има две малки снимки на полковник Георги Панев – едната в началото на войната – красив мъж с ясен поглед, а другата – в края – изтерзан старец. В учебниците по медицина по този начин илюстрират посттравматичния стрес.  Да помълчим!

Битките не са били единственото изпитание.  В много български части по фронтовата линия войниците били голи или облечени в дрипи. Много от тях умирали от измръзване.  В някои части били боси. Нямало достатъчно обувки, а как се водят битки с боси крака?!  Фуражът свършвал и добитъкът измирал.  Хората гладували.  Затова в моментите на затишие войниците се занимавали със земеделие – отглеждали жито, царевица, ечемик, бостани и лозя, зеленчукови и овощни градини.  

В сърцето на изложбата е землянката. Там, на импровизирания нар, в затишията между боевете войниците пишели писма на близките си.  Също като моя прадядо Смилен. Четяли кореспонденцията от дома.  Извиквали в съзнанието си спомени за мирните и спокойни дни, за жените и децата си. Мечтаели да се приберат живи и здрави, да варосат къщата, да окопаят градината и да излязат с кучето из полето.  Да преминат през кошмара и отново да заживеят нормално, с всички дребни радости и ядове на ежедневието.   Постойте вътре и послушайте простичките думи на една съпруга, която копнее войната да свърши и мъжът й да се завърне.

Историите, разказани в експозицията, се фокусират върху човека — върху това какво са преживявали войниците и техните семейства, през какви изпитания на психиката и физиката са преминали. Тя говори на езика на младите хора — на езика на днешния ден. Подвигът на полковник Шишков, спасил знамето, е представен във великолепен комикс. Но нека не издавам всички тайни — открийте сами своята вълнуваща версия.

„Войникът в униформата на човек“ не е просто изложба. Това е бурно емоционално пътешествие из онези страшни години. Вече е част от постоянната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен – домът, в който се е помещавала Девета пехотна Плевенска дивизия.  Непременно я посетете.  Ще ми бъде интересно да разбера дали след като видите и научите всичко, бихте се записали доброволци днес?  Бихте ли дали живота си за някакъв идеал – за свобода или обединение?  Ако трябва да напишете прощално писмо, до кого бихте го адресирали?  Какво ще му кажете?  Тези въпроси не са лесни, но е хубаво да си ги задаваме. Защото истинската битка не е за земи, нито е за граници, а е за това да останем хора – дори когато това изглежда напълно невъзможно.

В осмото пътешествие от своите “Звездни дневници” Станислав Лем описва заседание на Организацията на обединените планети.  Един от галактическите делегати вирва назидателно пръст и споделя, че вместо да приемат Земята и нейните клети представители на вида Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), които сами се наричат Homo sapiens, за пълноправни членове, трябва по-скоро да им изплащат годишна издръжка. Заради вселенските престъпници, които преди милиони години кацнали и замърсили планетата.  Бан и Пуг, междугалактически пияници, решили да си аранжират биологична еволюция.  Излели върху скалите на мъртвата Земя шест бъчви гранясало желатиново лепило и два бидона с развалена албуминова паста; към тази каша добавили ферментирала рибоза, пентоза и левулоза. Накрая Пуг, който страдал от силна хрема, се изкихал в плазмения зародиш, заразявайки го със злокачествени вируси.  Изхилил се, че вдъхва „божествен дух“ в нещастната еволюционна подкваса.  Така, според любимия ми Лем, възникнал животът на Земята. 

Както знаете, науката за човека и човечеството се нарича антропология. Но знаете ли, че в София има Антропологичен музей? Години наред съм минавала покрай сградата, без да зная какви тайни се крият в нея.  Там е националната костница, където събират всички черепи и кости, открити при археологически разкопки. Хайде да помогнем на учените с идентифицирането на един от скелетите, открит в късносредновековен манастир край Враца.  Сложете белите престилки, наденете маски и гумени ръкавици и да започваме.  Пред нас е възрастен индивид, което личи по размера на скелета и зъбите.  Между другото, има един кариес. Мийте си зъбите редовно!  Първо ще разберем дали е мъж или жена, като сравним тазовата кост с мъжката и женската проба. Правилно установихте, че е мъж. Сега измерете лъчевата и лакътната кост, а после големия и малкия пищял.  Да проверим резултатите по таблицата за изчисляване на ръста.  Бил е висок за времето си. Цели 180 сантиметра.  Ще установите, че десните кости са по-дълги от левите. Ако е с до сантиметър, това е нормално. Нарича се функционална асиметрия, породена от това, че едната ръка е по-активна от другата.  Нашият индивид бил десняк.  Разликата в дължината на костите на краката е голяма. Означава, че е бил куц.  Но това не е всичко, скъпи сътрудници от екипа на Шерлок Холмс.  Вижте гръбнака. Няма изкривяване, което да компенсира куцането. Това означава, че е носел висока обувка. А това, от своя страна, означава, че не е бил прост селянин с цървули.  Навярно е бил сред богатите дарители на манастира. 

От стотиците скелети на нашите предци, учените са установили, че преди 8000 години хората са били ниски –  мъжете на ръст едва 160 см. През бронзовата епоха по нашите земи се заселило ново население – пришълци, предимно мъже, които носели със себе си нов алел в гените – за разграждане на кравето мляко.  Менюто започнало да включва и млечни храни.  В резултат, средният ръст нараснал с цели 10 сантиметра! Храната прави борбата, ей!  И да знаете, всички, които имате лактозна непоносимост, не сте еволюирали много от 8000 години насам. 

Има и зловещи експонати. Преди години във Варненско археолозите открили масов гроб с над 70 безразборно нахвърляни трупа, датиран от 9 век.  От тях 28 били жени, 34 деца и юноши и трима старци.  След подробно изследване се оказало, че те не са умрели от естествена смърт. Повечето от черепите имали белези за изкуствено удължаване, което било типично за аристократичните среди от онова време. Учените предполагат, че това са избитите семейства на разбунтувалите се срещу покръстването боили през 865 година.

Освен кости, в музея се пазят  различни човешки отпечатъци по глинени повърхности.  Те са уловили хората в различни житейски сцени. На една от плочите има босо детско краче и кокоши крак. Можем да чуем как петелът пляска с крила и кукурига, а детето го гони със звънък смях. Частичка от миналото, достигнала до нас толкова жива, сякаш записана на видео.

Ще се запознаете с жреца от Варненския некропол с най-старото обработено злато в Европа. А също с тракийската принцеса от Могиланската могила във Враца.  Красиво, фино лице с остър нос, без джуки, скули и екстеншъни. Образите им са възстановени от проф. Йордан Йорданов по метода на Герасимов за възстановяване на меките тъкани по костите на черепа.  Той възстановил и образите на Захари Стоянов (носът му изненадва с дължината си), Георги Раковски, Любен Каравелов и цар Самуил. 

Е, голяма работа, ще кажете вие. Кой се интересува как е изглеждала някаква тракийска принцеса, живяла преди повече от 2400 години. Ами, погледнете на антропологията като на мост между мъртвите и живите, между историята и настоящето. Сещам се за църквата Св. Богородица на Капуцините в Рим, на Via Veneto, недалеч от площад „Барберини“. В костницата под нея в сложни орнаменти – цветя, розетки и кръстове, са подредени костите на около 4000 монаси капуцини.  Надписът на входа на криптата отговаря много точно на въпроса защо да ни пука за черепите и костите: „Quod sumus, vos eritis. Quod estis, nos fuimus.“ В превод: „Това, което сме ние, ще бъдете вие. Това, което сте вие, някога бяхме ние.“

Кое е любимото ви цигулково произведение?  Дали е тъжната мелодия от „Списъкът на Шиндлер“?  Или жизнерадостните трели от „Четирите годишни времена“? А може би сте почитатели на Чайковски?  Затворете очи и си представете, че сте в красивата зала на Военния клуб в София и сте унесени във виртуозно изпълнение.  Последните ноти отзвучават, поглеждате, и с изненада установявате, че свири малко момиче, облечено в бяла рокличка.  Мига стреснато от аплодисментите. Внезапно от публиката се надига белокос мъж с бели мустаци, вдига я на ръце и я целува по челото с думите „Да запомним! Тези малки ръчици затрогват не само нашите души, но те ще прославят България!“  Това е самият Иван Вазов, а думите му се оказват пророчески. 

Детето-чудо се казва Недялка Симеонова, а действието се развива през 1910, малко след като семейството ѝ се преселило от Хасково в София.  Тя е била на девет.  Животът ѝ бил бурен и пъстър, огласен от гръмки аплодисменти и изпълнен с тиха омраза, преминал по прави пътища и съпътстван от криви хора.  Талантливата цигуларка била първата българка, която свирила в Карнеги хол.  Преди да влезе в тийнейджърството, направила серия от концерти в САЩ, в най-големите зали, за да събере пари за възстановяването на България от войните.  Импресариото й предложил да я прекръстят на Нели Смит за по-лесно. „Аз съм българка и такава ще си остана! А те, ако харесват музиката ми, ще се научат да произнасят името ми!“, отсякла тя. Американската критика я обсипвала с комплименти и я поставила сред най-добрите музиканти в света през 20-те години на ХХ век. Богат меценат, възхитен от таланта ѝ, ѝ подарил уникална цигулка „Галиано“ от 1725 година, произведена от известния неаполитански лютиерски род.

Бащата на Недялка, самоук музикант, бил много разочарован, че не е момче.  По онова време не било прието жените да свирят на инструменти.  Те трябвало да са прилежни домакини, които да се грижат за къщата, да раждат и да възпитават децата. Момиче да ми се шматка по сцените – абсурд!  Това ми напомни за писмото на Римският воин Иларион до жена му Алис, написано две хиляди години преди Недялка да се роди – не цитирам дословно, който иска да провери в библиотеката на Оксфорд за пълния текст: „Ако родиш момче, нека живее, ако е момиче – изхвърли я.“  Е, Недялка, слава Богу, не я изхвърлили.   Тя грабвала цигулката при всеки удобен повод с такава страст и толкова бързо учела, че  баща ѝ се предал и започнал да ѝ преподава.

Талантът и професионалните й успехи вървяли ръка за ръка с нещастия в личния живот.  Четирите ѝ брака били пълен провал.  Едва на 23, млада и наивна, се омъжила за един индиец – красив и магнетичен шарлатанин, който се занимавал със спиритически сеанси.  Дали я е хипнотизирал, не знаем, но си загубила ума по него.  Той пък се оказал зъл и алчен.  Замъкнал я чак в Египет, заключвал я в стаята й, забранявал й да концертира и я принуждавал да свири само на неговите сбирки.  Един ден забравил вратата отворена и тя успяла да избяга със сина си, който тогава бил бебе на няколко месеца.  Детето умряло от дизинтерия години по-късно.  Вторият й брак бил с пианиста Жорж Хайдутов. Той пък бил страшен ревнивец – ревнувал я от кариерата й, от публиката ѝ и от славата ѝ.  От него се родил прекрасният български джазмен Димитър Симеонов.  Той не можел да понася майка си. И как няма, клетият – оставила го на родителите си да го гледат и до дванадесетата му година го видяла само два пъти за кратко.  На всичкото отгоре когато кандидатствал в Музикалната академия, майка му напуснала журито с думите „Аз не съм го готвила. Пишете му, колкото прецените.“ Приели го, завършил и станал прекрасен саксофонист, цигулар, композитор и диригент, останал в българската музикална памет като колосът на българския джаз.  Но нека да не я съдим прибързано. Та кой от нас е хем гений, хем добър родител, хем световна звезда, а?

Недялка Симеонова обиколила световните сцени – от САЩ до Япония и от Китай до Германия и навсякъде предизвиквала фурор.  Но какво се случило с цигулката й? През Втората световна война, когато напуснала Дрезден, музикантката оставила инструмента си на една приятелка. След края на войната двете загубили връзка.  Цигулката потънала в неизвестност цели 11 години!  Най-накрая опитите да издирят жената се увенчали с успех. Тя била запазила инструмента и го върнала непокътнат. 

През 1959 Недялка Симеонова се разболяла тежко и заминала за Париж да се лекува. В деня, в който починала, цигулката изчезнала.  Близките й вдигнали полицията на крак и седем часа по-късно ценният инструмент бил намерен. Синът й го продал на българското правителство, за да покрие дълговете по лечението на майка си.  А после Вълко Червенков, комунистическият лидер от онези времена, го дал на прочутата Дина Шнайдерман, омразна нейна конкурентка.    

Къде можете да видите вещи и снимки на тази прочута и позабравена българка?  Идете в Хасково, в Кирковото училище.  Историята му е не по-малко интересна, но ще ви я разкажа някой друг път.  Сега е музей, който ме развълнува повече, отколкото Регионалният исторически музей в града.  Когато ми казаха, че в нея има експозиция „Хасковски будители“, веднага си представих снимки на мустакати мъже и жени по стените и скучни избелели писма с неразбираем почерк в прашни витрини.  То пък се оказа, че Хасково е роден град на звезди и чешити с нашенска и световна слава. Като Недялка Симеонова. А какво се случило с нейния великолепен „Галиано“, никой не може да каже. Цигулката изчезнала, също както един по един изчезват спомените за тази талантлива българка, прославила страната ни по света.

Кой е най-шантавият музей, който сте посещавали? В света има всякакви откачени експозиции и изложби.  В Рейкявик, Исландия има музей на пенисите. Основан през 1997 от пенсиониран учител, музеят представя над 300 експоната.  Най-големият е 170 см и е от син кит, а  хамстерският се вижда само под микроскоп, защото е едва 2 мм. В случай че проявявате интерес, все още не са намерили добър човешки екземпляр.

Музеят на изгубените вещи в Париж показва предмети, забравени в метрото, из парковете и в обществения транспорт, които никой не е потърсил.  Чудя се как ли се е прибрал у дома еднокракият гражданин, забравил протезата си.  Добър ли е бил покойникът, чиято урна оставили в автобуса по път за гробището „Пер Лашез“.  И дали се е омъжила някога жената, зарязала чисто новата си булчинска рокля на пейката в някаква градинка. 

В България също си имаме необичайна колекция.  Това е сбирката от бъбречни камъни в Специализираната болница за рехабилитация в Хисаря.  В прашни витрини из коридорите на болницата са показани най-разнообразни екземпляри. Една част от тях са изхвърлени по естествен път – да не уточняваме подробностите. Други са отстранени с операция и са дарени от доц. Атанас Мурджев – един от водещите уролози в средата на 20 век. Той ни е завещал девиза си: „Добрият хирург трябва да има очи на орел, сърце на лъв и ръце на лейди“. Сред експонатите е и най-големият бъбречен камък в България, тежащ 560 грама!  Толкова тежи един голям грейпфрут, например.  Уникалната сбирка датира от 1981 година и съдържа 12 000 бъбречни камъни.

Отидох да го разгледам преди няколко години.  Баба ми по бащина линия всяко лято ходеше да се лекува там.  Имаше една изящна порцеланова каничка с ваденка на „Камилите“ и ръкописен надпис „Хисаря“. С нея си сипваше точната доза на чешмите в градската градина.  Едно лято ме изпратиха с нея.  Щях да умра от скука. Единственото ми забавление беше латернаджията в градската градина, който редеше безкрайни саги за Крали Марко, змейове и синджири роби – българското фентъзи от онези времена.  Маймунката му ми изтегли късметче.  Тогава късметчетата така се получаваха – от маймунки. Не от пиене на еспресо.  Падна ми се „Трендафилът мирише, бодилото боде, а любовта говори ‘Люби ме от сърце’“. Предпочитах нещо, свързано с бонбони или ново колело, но какво да се прави. 

На експонатите в експозицията не пише кои са пациентите. Може и някой камък от баба ми да има там.

Латернаджията отдавна изчезна в гънките на времето заедно с маймунката и късметите.  В някоя по-дълбока гънка е потънал и Диоклецианополис – един от трите големи балнеоложки центъра в Римската империя (заедно с Байе край Неапол и Aquae Sulis  край Бат в Британия).  В просторните терми се лекували римски военачалници, аристократи и дори членове на императорското семейство.  В парка „Момина сълза“ минералната вода все още тече по оригиналната римска водоснабдителна и канализационна система.  Водопроводчиците в Римската империя са били далеч по-добри от днешните.   

Бъбречните камъни са кристали. Но не са диаманти – едва ли пръстен с бъбречен камък би красил ръката на някоя лейди.  Чудех се какво ценно им е намерил доктор Мурджев, че да създаде тази колекция. Навярно е бил привърженик на  психоневроимунологията.  Сложна е думата, да, но пък и вие сте интелигентни хора.  Това е науката, която изследва взаимовръзката между ума, нервната и имунната система.  Според нея оптимизмът, надеждата и вярата в излекуването ускоряват оздравяването.  Може би точно това е искал да постигне с експозицията доктора – да донесе на пациентите си послание за чудото на изцелението.

Гледали ли сте „Ледена епоха“ – гениалната анимация на Blue Sky Studios, която излезе в началото на века?  В един от филмите птици додо се бият за някаква диня.  Когато динята пада в пропастта, след нея по инерция пропадат всички шумни и крякащи додовци.  Тогава един от кибиците отстрани казва „Опа, отиде и последната женска!“ 

Сцената е смешна, но не е исторически достоверна.  Птиците додо не са изчезнали преди 20,000 години, а много по-късно.  За първи път ги споменали писмено холандските моряци, акостирали на Мавриций в края на 16 век.  Нарекли ги “Dood-ars” — което на старохоландски означава нещо като „тромав задник“.  Всъщност за произхода на името има още няколко додоподобни версии – от холандски – подут, трътлест, мързелив или от португалски- луд и глупак.  Имиджът, който човекът изградил на додото и който до ден днешен се разпространява, е на тъп и дебел смотаняк.

Всъщност тези птици били мили, доверчиви и спокойни.  Живеели безгрижно, хранели се с плодове, снасяли си по едно яйчице годишно и не пречели на никого.   Братовчеди на гълъбите и гугутките, те еволюирали по свой си начин. Понеже на острова нямали врагове, в течение на хиляди години додо се отказали от летенето и се превърнали в тромави симпатяги.   Не се страхували от хората, а това се оказало най-голямата им грешка.  Холандците бързо ги подпукали въпреки жилавото им месо – нямало нужда да си дават много зор, за да си хванат вечерята. 

Остров Мавриций се образувал след изригването на вулкан преди около 8 милиона години и в началото бил необитаем.  Постепенно вятърът, океанските течения и птиците пренесли първите живинки.  Отдалечен от сушата, островът се превърнал  в естествен експеримент на еволюцията, подобно на Галапагос. Благодарение на изолацията много видове се развили самостоятелно и не се срещат никъде другаде по света. Сред тях била птицата додо.

Равновесието на острова, което съществувало от милиони години, било нарушено за по-малко от десетилетие.  Хората довели със себе си маймуни, прасета, кучета и плъхове, които ядяли яйцата на птиците.  Изсекли горите за дървен материал, за да си построят къщи, и унищожили естествените местообитания на животните. Заедно с гигантските костенурки, моряците хващали клетите додо с голи ръце, толкова доверчиви пилета били, и ги товарели на корабите. Всяка костенурка и додо си били двайсет кила живо месо! Колели ги по път, за да имат прясна храна.

Европейците научили за додо през 1605, когато император Рудолф II получил за подарък препарирана птица.  Той бил известен с огромния си интерес към естествените науки. Създал „Камера на чудесата“ в замъка си във Виена и там събирал екзотични животни, минерали и анатомични образци от целия свят.  За него работел фламандският художник Рьолант Савери, на когото дължим чудесни изображения на птицата додо. И добре че бил той и още няколко художници като него. Иначе така и нямаше да разберем как е изглеждал тромчото.

България си нямала хал хабер за съществуването на додо до 40-те години на миналия век, когато Николай Боев публикувал своята статия „Прокълнати птици“, в която говорел за изтребените от човечеството видове. 

Няколко десетилетия след като човекът я зърнал за първи път, птицата додо била изтребена до крак.  Останките ѝ били пръснати във всички посоки на света – черепче в Лондон, кости – във Виена, цял скелет – в Москва. Перце-тук, човчица-там. Превърнала се в първият унищожен от човека вид.  Печална слава, не мислите ли? 

Додо е нов експонат в Националния природонаучен музей при БАН в София и може би затова гледа малко объркано. Тъжен експонат. Заедно с каролинското папагалче, унищожено напълно през 1916 и тънкоклюният свирец, който последно е забелязан през ноември 2024, той попълва в музея дупките, които човечеството оставя в природата. В сътрудничество с проф. Златозар Боев (син на Николай Боев, за когото ви споменах и който отваря очите на българите за птицата додо преди 80 години), екипът на Торнадо студио е направил блестящ 3D модел в естествен ръст.  Никак не им е било лесно, защото, както се досещате, не са имали истински модел, който да сканират. Милото додо изглежда много смотано, с къси крака и дебело туловище, със смешна опашка и глупаво изражение. Докато го гледам, погледът ми се спира на отражението ми във витрината.  И внезапно проумявам, че всъщност задниците, лудите и глупаците сме от моята страна на стъклото.

Хайде да разкажем заедно история за съкровище!  Никак не е трудно.  Като да измислиш приказка е. Със сигурност сте съчинявали приказка я за дете, я за внуче, я за някой случаен махленски малчуган.  Началото винаги се свежда до три-четири варианта: „Имало едно време“, „Живял някога“, „Преди много, много години“ и „В едно далечно царство“.  След това избирате героите: принц и бедно момиче, принцеса и грахово зърно, ламя, трима братя, зла вещица или в по-съвременните версии, чувствителен робот с объркана душевност.  След известен безоблачен период, вкарвате участниците в страшни и непреодолими трудности.  Една, че втора, че трета.  Те се борят с тях – първият път не успяват, вторият пак и чак на третия път всичко се оправя.  Накрая лепвате един розов хепи енд, където три дни всички яли, пили и се веселили. 

И с историите за съкровища е така.  Началото в повечето случаи е: „Риголвал си бай Едикойси нивата, да засади ново лозе“ или „Един тракторист както си орял, ралото се закачило в нещо“, или „Значи копаели си Мара и Пешо канал за вода, когато кирката ударила в метал“.  Героите са земеделци, селяни, багеристи, тетки и чичаци от затънтени села и махали.  По-нататък в историята се замесва я някой златар, я богат търговец, а ако идните поколения имат късмет – кмет или даскал – по-така образовани, по-интелигентни хора. Те спасяват, каквото могат, а после от големия град пристигат археолози, за да проучат и доизровят, ако има нещо за доизравяне.

Ето, за да се убедите, чуйте какво се случило с Букьовското съкровище – част от наследството на трибалите – най-войнствено тракийско племе, населявало днешните земи на Северозападна България.   Но да започнем както си трябва.  Риголвал си Александър Йончев (по-нататък за краткост ще му викам бай Сандо) нивата в „Гладно поле“ край някогашното село Букьовци, днес град Мизия, да засади ново лозе.  Това се случило преди много, много години, цели сто, през 1925.   Кирката му чукнала нещо метално. Поразровил и извадил чуден сребърен накит и два сребърни съда.  Били на плитко – има-няма 40-тина сантиметра дълбочина.  Веднага ги занесъл в Народния музей за откупуване.  Музеят изпратил младия археолог Васил Миков, едва 25 годишен, да проучи мястото. Това му била първата мисия, първите му теренни проучвания.  Миков не намерил следи нито от селище, нито от гроб. Решил, че съкровището е заровено от някого набързо, докато е бягал от беда.  

И сега следва най-интересната част. Минали десет години.  Бай Сандо все човъркал нещо на лозето.  Един ден решил да си направи колиба.  Започнал да копае за основите и …  намерил другата част на съкровището,  на същата дълбочина, близодо мястото, където преди десет години открил първата част.  Като го прочетох това, веднага си направих прибързани заключения – че младият археолог Миков не е действал професионално, че направил голям пропуск, сляп ли е бил, къде е зяпал, ама то нали младо момче, без опит… И после се замислих.   През 1925 г. условията за археологически проучвания били доста скромни в сравнение с днес. Нямало ни металотърсачи, ни георадари.  Обичайният метод бил повърхностен оглед и ограничени сондажи. Явно Васил Миков просто нямал късмет, за разлика от бай Сандо, и втората част от съкровището останала извън сондажите му. Не зная дали Народният музей предложил на селянина да стане щатен археолог. Аз бих, ако по онова време му бях директор. Такъв късметлия!

Та от основите за колибата бай Сандо изровил сребърна чаша с позлата, няколко кани, куп фиали и апликации за конска сбруя, също сребърни. Очевидно разочарован от цената, която Народния музей му платил за първите находки, бай Сандо предприел друга тактика.  Говори се, че укрил част от съдовете в дома си.  Другата част продал на софийския златар Армениан Сааниан. Не знаем защо Армениан решил да препродаде някои от предметите на Народния музей, а част да остави за себе си. Какво се случило по-нататък с артефактите, останали извън музея, не знаем. Те останали завинаги изгубени за българската наука.

Да обобщим: днес в трезора на Археологическия музей в София се пазят общо 13 предмета, които преди повече от 2400 години принадлежали на знатен тракийски благородник. А в залата „Врачански съкровища“ на Регионалния исторически музей – Враца има копие, експонирано и разказано доста по-добре от оригинала.

На мен, нали съм суетна блондинка, най-интересен ми е накитът.  Той бил закрепван върху дрехата в средата на гърдите с фибули – тракийските безопасни игли.  Вижте им безопасните, пък смятайте какви са им другите неща – то е пищност, то са детайли!  На плетените верижки висят плодове и цветя, макови и човешки глави, мъниста като бадеми и филигранни розети.  Накитът бил носен дълго време и поправян – има следи от ремонтиране. Навярно е бил семейна ценност, предавана от поколение на поколение.   Като го гледаш не остава никакво съмнение, че траките знаели как да добиват и обработват сребро. 

Съдовете от Букьовското съкровище поразително приличат на тези от Рогозенското.  Дори има предположение, че находките от Букьовци и от Рогозен са отделни части от общо съкровище. Двете съкровища  си приличат и по още нещо – заровени са при някаква опасност.  Може би при една и съща опасност – вероятно нападение на племена от север.  Букьовци и Рогозен са на разстояние само 28 километра едно от друго. Разстояние, което човек би могъл да измине пеш в светлата част на деня.  Вечер заравя, през деня продължава да бяга. Като в приказката за Хензел и Гретел, но вместо трохички, ръсел съкровища. 

Богати хора били трибалите.  Имали – заравяли.  Ако вие тръгнете да бягате, какво бихте заровили?  Джантите на опела?  Козметиката на жена ви?  Или колекцията от магнити за хладилник? Аз лично бих заровила сервизът ми от сватбата за дванадесет души със супник и сосиера.  Който го намери, да го поизмие, да покани хора, да си пуснат Елениното хоро на Дико Илиев, който живял и творил цели 16 години в Букьовци и три дни да ядат, да пият и да се веселят!