Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Хайде да разкажем заедно история за съкровище!  Никак не е трудно.  Като да измислиш приказка е. Със сигурност сте съчинявали приказка я за дете, я за внуче, я за някой случаен махленски малчуган.  Началото винаги се свежда до три-четири варианта: „Имало едно време“, „Живял някога“, „Преди много, много години“ и „В едно далечно царство“.  След това избирате героите: принц и бедно момиче, принцеса и грахово зърно, ламя, трима братя, зла вещица или в по-съвременните версии, чувствителен робот с объркана душевност.  След известен безоблачен период, вкарвате участниците в страшни и непреодолими трудности.  Една, че втора, че трета.  Те се борят с тях – първият път не успяват, вторият пак и чак на третия път всичко се оправя.  Накрая лепвате един розов хепи енд, където три дни всички яли, пили и се веселили. 

И с историите за съкровища е така.  Началото в повечето случаи е: „Риголвал си бай Едикойси нивата, да засади ново лозе“ или „Един тракторист както си орял, ралото се закачило в нещо“, или „Значи копаели си Мара и Пешо канал за вода, когато кирката ударила в метал“.  Героите са земеделци, селяни, багеристи, тетки и чичаци от затънтени села и махали.  По-нататък в историята се замесва я някой златар, я богат търговец, а ако идните поколения имат късмет – кмет или даскал – по-така образовани, по-интелигентни хора. Те спасяват, каквото могат, а после от големия град пристигат археолози, за да проучат и доизровят, ако има нещо за доизравяне.

Ето, за да се убедите, чуйте какво се случило с Букьовското съкровище – част от наследството на трибалите – най-войнствено тракийско племе, населявало днешните земи на Северозападна България.   Но да започнем както си трябва.  Риголвал си Александър Йончев (по-нататък за краткост ще му викам бай Сандо) нивата в „Гладно поле“ край някогашното село Букьовци, днес град Мизия, да засади ново лозе.  Това се случило преди много, много години, цели сто, през 1925.   Кирката му чукнала нещо метално. Поразровил и извадил чуден сребърен накит и два сребърни съда.  Били на плитко – има-няма 40-тина сантиметра дълбочина.  Веднага ги занесъл в Народния музей за откупуване.  Музеят изпратил младия археолог Васил Миков, едва 25 годишен, да проучи мястото. Това му била първата мисия, първите му теренни проучвания.  Миков не намерил следи нито от селище, нито от гроб. Решил, че съкровището е заровено от някого набързо, докато е бягал от беда.  

И сега следва най-интересната част. Минали десет години.  Бай Сандо все човъркал нещо на лозето.  Един ден решил да си направи колиба.  Започнал да копае за основите и …  намерил другата част на съкровището,  на същата дълбочина, близодо мястото, където преди десет години открил първата част.  Като го прочетох това, веднага си направих прибързани заключения – че младият археолог Миков не е действал професионално, че направил голям пропуск, сляп ли е бил, къде е зяпал, ама то нали младо момче, без опит… И после се замислих.   През 1925 г. условията за археологически проучвания били доста скромни в сравнение с днес. Нямало ни металотърсачи, ни георадари.  Обичайният метод бил повърхностен оглед и ограничени сондажи. Явно Васил Миков просто нямал късмет, за разлика от бай Сандо, и втората част от съкровището останала извън сондажите му. Не зная дали Народният музей предложил на селянина да стане щатен археолог. Аз бих, ако по онова време му бях директор. Такъв късметлия!

Та от основите за колибата бай Сандо изровил сребърна чаша с позлата, няколко кани, куп фиали и апликации за конска сбруя, също сребърни. Очевидно разочарован от цената, която Народния музей му платил за първите находки, бай Сандо предприел друга тактика.  Говори се, че укрил част от съдовете в дома си.  Другата част продал на софийския златар Армениан Сааниан. Не знаем защо Армениан решил да препродаде някои от предметите на Народния музей, а част да остави за себе си. Какво се случило по-нататък с артефактите, останали извън музея, не знаем. Те останали завинаги изгубени за българската наука.

Да обобщим: днес в трезора на Археологическия музей в София се пазят общо 13 предмета, които преди повече от 2400 години принадлежали на знатен тракийски благородник. А в залата „Врачански съкровища“ на Регионалния исторически музей – Враца има копие, експонирано и разказано доста по-добре от оригинала.

На мен, нали съм суетна блондинка, най-интересен ми е накитът.  Той бил закрепван върху дрехата в средата на гърдите с фибули – тракийските безопасни игли.  Вижте им безопасните, пък смятайте какви са им другите неща – то е пищност, то са детайли!  На плетените верижки висят плодове и цветя, макови и човешки глави, мъниста като бадеми и филигранни розети.  Накитът бил носен дълго време и поправян – има следи от ремонтиране. Навярно е бил семейна ценност, предавана от поколение на поколение.   Като го гледаш не остава никакво съмнение, че траките знаели как да добиват и обработват сребро. 

Съдовете от Букьовското съкровище поразително приличат на тези от Рогозенското.  Дори има предположение, че находките от Букьовци и от Рогозен са отделни части от общо съкровище. Двете съкровища  си приличат и по още нещо – заровени са при някаква опасност.  Може би при една и съща опасност – вероятно нападение на племена от север.  Букьовци и Рогозен са на разстояние само 28 километра едно от друго. Разстояние, което човек би могъл да измине пеш в светлата част на деня.  Вечер заравя, през деня продължава да бяга. Като в приказката за Хензел и Гретел, но вместо трохички, ръсел съкровища. 

Богати хора били трибалите.  Имали – заравяли.  Ако вие тръгнете да бягате, какво бихте заровили?  Джантите на опела?  Козметиката на жена ви?  Или колекцията от магнити за хладилник? Аз лично бих заровила сервизът ми от сватбата за дванадесет души със супник и сосиера.  Който го намери, да го поизмие, да покани хора, да си пуснат Елениното хоро на Дико Илиев, който живял и творил цели 16 години в Букьовци и три дни да ядат, да пият и да се веселят!