Представете си, че утре правителството забрани организациите с чуждестранно финансиране. А после обяви за незаконни нестопанските сдружения. Не, не е въображаем сценарий. Едва преди година парламентът ни беше на косъм да гласува подобен закон. Същото се случило и през 1940 година, когато бил приет Законът за защита на нацията. Той поставил евреите под смъртна заплаха само заради техния произход. Но в сравнение с другите европейски страни, България не била никак антисемитски настроена. Евреин бил съседът, учителката по френски на децата и собственикът на киносалона. „Израснал заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“ Така германският посланик Бекерле изразил разочарованието си от българския народ. В защита на евреите се надигнало цялото общество, начело с царя, църквата, депутати, професионални гилдии и обикновени граждани. Депортацията толкова се проточила – ама трябват ни за работна ръка, ама нямаме организационна готовност, ама трето, ама пето, че Бекерле вдигнал ръце и написал на началниците си: „Не може да се оказва натиск върху българите да изпращат евреите на изток. С оглед на българския манталитет експулсирането трябва да бъде желание на самите българи.“
А самите българи никак не желаели. Те спасили 48 398 човешки живота! При това като съюзници на Германия! Изпитвам дълбока благодарност и преклонение пред всички хора, въвлечени в този процес, че са ни оставили човечността като безценно морално наследство.
Това ще почувствате и вие, когато посетите новата постоянна изложба във Видинската синагога. От руини и разруха, общината я преобрази в културен център „Жул Паскин“.


А знаете ли кой е Жул Паскин? Световноизвестен художник от началото на двадесети век. Родил се във Видин, в семейството на сефарадски евреи. Кръстили го Юлиус Мордекай Пинкас. Едва осемгодишен, той напуснал завинаги града заедно със семейството си, но никога не престанал да казва, че е българин.

„С една лекота рисуваше с молив разни животни, особено кончета, които щедро раздаваше на съучениците. Беше много красиво дете, мургаво, с огнени очи и сладостна усмивка.“ Това пише в спомените си за Жул Паскин Соломон Аладжем, който по-късно отворил първото кино в града. Той бил съученик с Паскин във Видинското еврейско училище до второ отделение.
Паскин бил космополит. Живял и творил на три континента. Да се пренесем в студената февруарска вечер през 1913, сред хилядите гости, които се тълпят пред сградата на оръжейната на 69-ти полк. Открива се Международното изложение за модерно изкуство. Първото по рода си в Америка. Останало в историята като Армъри шоу, изложението пожънало феноменален успех и завинаги променило хода на американското изкуство. То било трамплин за Паскин, който покорил американската художествена сцена.
Точният брой на произведенията му не е известен. Често, докато рисувал света около себе си, той изпускал скицата на земята и не си правел труда да я вдигне. Но днес оригинални принтове на десет негови рисунки са част от изложбата, дарени от заможен столичен адвокат.
В Париж Паскин бил известен като принцът на Монпарнас – бохем по природа и щедър по душа. Приятели му били Ърнест Хемингуей, Пабло Пикасо, Анри Матис, Жорж Папазов, Марк Шагал и Амедео Модиляни. Каква знаменита компания! Всъщност изложбата ви кани да седнете на една маса с тях в любимото им парижко кафене. Чувате ли глъчта и звъна на чаши? Ако затворите очи, ще видите как със сведена глава Паскин съсредоточено рисува където му попадне – върху всяко налично парче хартия, по полетата на вестниците и менютата, дори по масите. И с каквото му попадне – молив, химикал или четка, с капка мастило в газираната вода и с барутния край на мокра кибритена клечка. После бръква в чашата с кафето и оцветява рисунката си с пръст.

Навярно ви звучи несериозно. Скицира по салфетки и оцветява с кафе?! Що за художник?! Направила го известен човечността. Неговите модели са проститутки и просяци, улични музиканти и аристократи, обикновени минувачи и хора в гетата. Паскин ни предава техните настроения. Можем да прочетем мислите им. Човечността е суперсилата му: да общува с всички хора без предразсъдъци.
От къде започнах и докъде я докарах! Исках да ви кажа непременно да посетите Синагогата във Видин. Експозицията наистина е направена майсторски! Увлекателно и на ухо, тя ви разказва малки и големи истории за човечност. Вие сами избирате кои да изслушате. Можете да спасите хора от голямото наводнение през 1942, да седнете заедно с Видинските евреи на маса на техен празник, да влезете в ролята на куратор за някоя от изложбите на Паскин и да погледате ретро кино в салона на Мони Аладжем. Докато го правите, запитайте се – в днешното несигурно време бихте ли се застъпили за някой, който е различен? Бихте ли го приели в дома си и на трапезата си? Бихте ли го спасили от сигурна смърт? Защото човечността, която ни е дадена в наследство, е ценен дар. Наша отговорност е да го опазим и да го предадем на децата и внуците си.

