Представете си, че утре правителството забрани организациите с чуждестранно финансиране.  А после обяви за незаконни нестопанските сдружения.  Не, не е въображаем сценарий. Едва преди година парламентът ни беше на косъм да гласува подобен закон.  Същото се случило и през 1940 година, когато бил приет Законът за защита на нацията. Той поставил евреите под смъртна заплаха само заради техния произход.  Но в сравнение с другите европейски страни, България не била никак антисемитски настроена. Евреин бил съседът, учителката по френски на децата и собственикът на киносалона.  „Израснал заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“ Така германският посланик Бекерле изразил разочарованието си от българския народ. В защита на евреите се надигнало цялото общество, начело с царя, църквата, депутати, професионални гилдии и обикновени граждани.  Депортацията толкова се проточила – ама трябват ни за работна ръка, ама нямаме организационна готовност, ама трето, ама пето, че Бекерле вдигнал ръце и написал на началниците си: „Не може да се оказва натиск върху българите да изпращат евреите на изток. С оглед на българския манталитет експулсирането трябва да бъде желание на самите българи.“

А самите българи никак не желаели. Те спасили 48 398 човешки живота!  При това като съюзници на Германия!  Изпитвам дълбока благодарност и преклонение пред всички хора, въвлечени в този процес, че са ни оставили човечността като безценно морално наследство. 

Това ще почувствате и вие, когато посетите новата постоянна изложба във Видинската синагога.  От руини и разруха, общината я преобрази в културен център „Жул Паскин“. 

А знаете ли кой е Жул Паскин?  Световноизвестен художник от началото на двадесети век. Родил се във Видин, в семейството на сефарадски евреи. Кръстили го Юлиус Мордекай Пинкас. Едва осемгодишен, той напуснал завинаги града заедно със семейството си, но никога не престанал да казва, че е българин.

„С една лекота рисуваше с молив разни животни, особено кончета, които щедро раздаваше на съучениците.  Беше много красиво дете, мургаво, с огнени очи и сладостна усмивка.“  Това пише в спомените си за Жул Паскин  Соломон Аладжем, който по-късно отворил първото кино в града. Той бил съученик с Паскин във Видинското еврейско училище до второ отделение.

Паскин бил космополит. Живял и творил на три континента. Да се пренесем в студената февруарска вечер през 1913, сред хилядите гости, които се тълпят пред сградата на оръжейната на 69-ти полк. Открива се Международното изложение за модерно изкуство. Първото по рода си в Америка. Останало в историята като Армъри шоу, изложението пожънало феноменален успех и завинаги променило хода на американското изкуство. То било трамплин за Паскин, който покорил американската художествена сцена.    

Точният брой на произведенията му не е известен.  Често, докато рисувал света около себе си, той изпускал скицата на земята и не си правел труда да я вдигне.  Но днес оригинални принтове на десет негови рисунки са част от изложбата, дарени от заможен столичен адвокат. 

В Париж Паскин бил известен като принцът на Монпарнас – бохем по природа и щедър по душа. Приятели му били Ърнест Хемингуей, Пабло Пикасо, Анри Матис, Жорж Папазов, Марк Шагал и Амедео Модиляни. Каква знаменита компания!  Всъщност изложбата ви кани да седнете на една маса с тях в любимото им парижко кафене.  Чувате ли глъчта и звъна на чаши? Ако затворите очи, ще видите как със сведена глава Паскин съсредоточено рисува където му попадне – върху всяко налично парче хартия, по полетата на вестниците и менютата, дори по масите. И с каквото му попадне –  молив, химикал или четка, с капка мастило в газираната вода и с барутния край на мокра кибритена клечка. После бръква в чашата с кафето и оцветява рисунката си с пръст.  

Навярно ви звучи несериозно. Скицира по салфетки и оцветява с кафе?! Що за художник?!  Направила го известен човечността.  Неговите модели са проститутки и просяци, улични музиканти и аристократи, обикновени минувачи и хора в гетата.  Паскин ни предава техните настроения. Можем да прочетем мислите им.  Човечността е суперсилата му: да общува с всички хора без предразсъдъци.

От къде започнах и докъде я докарах! Исках да ви кажа непременно да посетите Синагогата във Видин. Експозицията наистина е направена майсторски! Увлекателно и на ухо, тя ви разказва малки и големи истории за човечност.  Вие сами избирате кои да изслушате.  Можете да спасите хора от голямото наводнение през 1942, да седнете заедно с Видинските евреи на маса на техен празник, да влезете в ролята на куратор за някоя от изложбите на Паскин и да погледате ретро кино в салона на Мони Аладжем.  Докато го правите, запитайте се – в днешното несигурно време бихте ли се застъпили за някой, който е различен? Бихте ли го приели в дома си и на трапезата си?  Бихте ли го спасили от сигурна смърт?  Защото човечността, която ни е дадена в наследство, е ценен дар. Наша отговорност е да го опазим и да го предадем на децата и внуците си.