В един мрачен ден през октомври 1583 венецианският кораб „Галиана Гроса“ поел към Константинопол, тежко натоварен със стока.  В трюмовете си носел 5,000 стъкла за прозорците на изгорелия харем на султан Мурад III, топове фина коприна за майката на султана, товар изящни сервизи от тънко муранско стъкло, ковано желязо, произведено в Германия и мистериозна метална кутия.  Тя била предадена в ръцете на капитана от влиятелен търговец, с кодирано писмо и инструкции да я връчи лично на посочения в писмото човек. Защо „Галиана Гроса“ се забавила толкова в пристанището на Венеция и потеглила точно преди началото на зимния сезон, не е известно.  Корабоплаването през зимата е кошмарно и днес, а в онази фатална година, морето било толкова бурно, че осем кораба намерили гибелта си на дъното на Адриатика. Сред тях бил и „Галиана Гроса“. 

Повечето от екипажа се спасили.  Посочили мястото на корабокрушението – край едно от миниатюрните островчета в Далмация (днес наречено Гналич).  Венецианските търговци нямали навика да си оставят магарето в калта, скузи, стоката на дъното на морето. Веднага наели Маноли, кипърец, истинска звезда сред гмуркачите, да спаси каквото може от товара.  Колко безразсъден и издръжлив трябва да е човек, за да се гмурка в продължение на седмица на 30 метра дълбочина през декември, в ледените води на бурното море. И разбира се, понеже говорим за 16 век, без неопрен, без водолазно оборудване, маска, бутилки с кислород, прожектори и други глезотии.  Заради тежките условия и риска гмуркачите, ако оцелеят, вземали една трета от стойността на възстановените стоки.  Маноли неслучайно имал славата на най-добрия в бранша.  Освен всички товари, които измъкнал от потъналия кораб, той успял да проникне в капитанската кабина и да извади металната кутия. Какво, мислите, имало в нея?  Бижута и скъпоценности на стойност 7,243 дуката. За тази сума по онова време можело да построиш цяло палацо.  Кръв му капела от сърцето на търговеца, но платил на Маноли, къде ще ходи. 

Какво се случило по-нататък с храбрия кипърец и с останалите участници в тази история, не знаем.  „Галиана Гроса“ била забравена и останала тихо да лежи на дъното край Хърватския бряг, докато през 70-те години на 20 век подводни археолози попаднали на останките и подновили изваждането и консервацията на 8,767 артефакта, този път без помощта на храбрия Маноли. 

Понякога в археологията по-ценни са човешките истории и съдби, отколкото петдесет топа подгизнала коприна.  Можем да проследим живота на хората, свързани с „Галиана Гроса“ благодарение на това, че грижовните венецианци прилежно запазили всички документи от онова време.  Знаем кои са били, както сега е модерно да се казва, фаундърите на стартапа, построил кораба. Знаем къде е плавал през десетгодишния си живот, на кого е бил продаден. Известни са списъците с каргото, застрахователните полици, отчетите на оценителите за стойността на товарите, пристанищните книжа и дипломатическите писма, които венецианският сенат си разменил със султана. 

Защо ви разказвам тази история и с какво тя е свързана с България? Връзката е крехка като стъкло.

През 1997 г. в Националния исторически музей цъфва Стойчо Стойчев, водолаз от Бургас, с 88 стъклени съда. Намерил ги бил на морското дъно край остров Св. Анастасия.  Музеят ги откупил и специалистите ги определили като венецианско производство, най-вероятно от остров Мурано.  Датирали ги около времето, в което „Галиана Гроса“ потънал, да има още 50-тина години след това.  Археолозите дълго претърсвали около указаното от Стойчев място, но нищо не намерили.  Докато през 2020 г. съвсем случайно, по време на подводни археологически издирвания, в камениста плитчина в залива Ченгене скеле, на дълбочина едва около два метра, Марин Стоянов се натъкнал на същите стъклени съдове, застлали цели 15 декара от дъното на морето.   

В продължение на четири години, подводните археолози изследвали и картографирали мястото.  Явно товарът бил много голям, защото дори след опоскването от иманяри, успели да извадят над 400 съда.  Някои от тях се намират в археологическия музей в Бургас, други – в Националния исторически в София. Тези на снимките в публикацията са извадени през археологическия сезон на 2024 г.

Не намерили обаче никаква следа от кораба.  Какво ли се е случило?  Възможно е екипажът да е изхвърлил част от товара, за да олекоти съда в бурята. Сандъците, в които било опаковано стъклото, доплавали до брега и потънали в зоната на рифа. А по-навътре в морето галеонът бил сполетян от същата съдба като „Галиана Гроса“?   Но и от сандъци следа няма.  А около стъклените съдове от „Галиана Гроса“ са намерени останки от дървените каси, в които са били поставени, и дори от тревата, с която са били опаковани. 

Преди десетина години международната експедиция „МАП Черно море“ сканира 1000 квадратни километра от дъното край Варна. Откри 65 потънали кораба. „Ню Йорк таймс“ определя находките като „един от най-големите удари на археологията“. Сред находките има почти непокътнат старогръцки кораб с товара си, римска галера и средновековен италиански галеон. Дали това не е мистериозният кораб, изхвърлил товара си край Ченгене скеле и потънал в бурята по-нататък, край Варна?

Стъклените съдове от Ченгене скеле нямат аналог.  Шестте вида чаши – с високо и ниско столче, разлати и дълбоки, малки като за кафе, каните, капаците за купи, чиниите и бутилките – са доста по-семпли, не са тънкостенни, нямат гравюри, нито украса, освен малко червен цвят по дръжките на капаците.  Напразно нашите археолози търсили еквивалент години наред, но не успeли да намерят. Все попадали на на сходни, като тези от „Галиана Роса“, но не същите.

Постепенно археолозите започнали да променят мнението си.  В късното Средновековие Мурано бил водещ център за производство на стъкло, но през 16 век изникнали като гъби други стъкларски центрове, включително в Испания, Франция, Англия и Бохемия.   Тяхната продукция имитирала муранската, но била по-семпла.  Може би стъклото от Ченгене скеле било произведено някъде в Западна Европа? За датировката нямало грешка.  Изследвали го с рентген и установили, че има манган, използван през 16 и 17 век за обезцветяване.  Не открили олово, навлязло в стъкларството след 70-те години на 17 век, когато този нов метод за обезцветяване се разпространил бързо от Англия в цяла Европа. 

Другата голяма гатанка е откъде и закъде е пътувал кораба.  Ако е идвал от Венеция, защо е подминал най-големия търговски център – Константинопол? Дали сервизите не били поръчани от единствените властни богаташи по Черноморието по онова време – влашките или молдовските владетели?  На приемите, които князете организирали, се събирали по няколкостотин души, което може да обясни количествата и разнообразието на стоката. Или пък е дошъл по Дунава и продукцията да била за тук или за Константинопол. Но пазарите по крайбрежието на Черно море по това време били доста непретенциозни, дори в по-богатите градове като Варна.  Едва ли някой се нуждаел от изящни стъклени чаши за вино.  А и досега няма писмени сведения за превозване на стоки по Дунава по онова време.   Понякога археологията ни поставя повече въпроси, отколкото да ни дава отговори. 

Имах фобия от гмуркане. Но един ден децата ми надянаха маска и буквално ме натиснаха под водата. Попаднах в приказен свят!  Оттогава често навестявам морските твари в техните скалисти къщи, обзаведени с миди и водорасли.  Те ревниво пазят тайните си. Никога не са ме удостоявали с честта да извадят красивия стъклен сервиз, да разстелят покривката от фина коприна и да си бъбрим за потънали кораби, алчни търговци, храбри гмуркачи и за съкровищата, които крие нашето море. 

Може спокойно да зададете този въпрос пред витрината с метеоритите в Музея по минералогия, петрология и полезни изкопаеми в Софийския университет.  Експонатите едва ли ще ви отговорят, но ако никога не сте виждали истински метеорит, там е най-старата и най-голяма колекция в България.  Цели 43 късчета от необятния космос, озовали се тук при нас, на Земята. Е, какво пък толкова, ще кажете вие. Много шум за някакви си камъни.

Метеоритите не са просто камъни.  Те са интересни не само защото шансът някой ден един такъв да ви свирне край ухото е 1 към 700,000. Ако се прицелят добре и имат тонаж, могат направо да ни затрият от лицето на Вселената.  Интересни са и защото пренасят ценна информация.  Някои учени твърдят, че преди милиони години животът на Земята е пристигнал  „на стоп“, яхнал метеорит. Археолозите пък предполагат, че във времената, когато древните хора не са знаели как да добиват и обработват желязо, са го вземали наготово от паднали късове от небето. Като от Хоба, например.  Той ударил Земята преди около 800 века.  Открил го един намибийски фермер през 1920 г.,  докато орял с вола си.  Ралото застъргало като вилица по стъкло. Оказало се, че това е 66-тонно извънземно желязо с дължина 2,5 метра. Въпреки размерите си, Хоба не образувал гигантски кратер, защото паднал под малък ъгъл, а и тогава тази част от Земята била покрита с ледници и кратерът просто се стопил.  Хоба е най-големия метеорит, откриван досега, и най-големия къс необработено желязо. Не се знае дали праисторическият човек го е човъркал, но би могъл. След откриването му, хората късче по късче отмъкнали 2 тона от метеорита, докато през 1955 властите в Намибия го обявили за национален паметник, за да го запазят. Значи това, ако беше паднало на Балканите, за 380 лева на тон скрап хич нямаше да си играят, ами бързо-бързо щяха да му вземат едни 25,000 лева!

Чакайте, че така се разпалвам, като стане дума за космоса, че забравям накъде бях тръгнала.  Музеят е току под покрива в Южното крило на Софийския университет, в гълъбарника, както се казва.  Изглежда като декор от филмите за Хари Потър. Все едно си попаднал в някой от магазините за чудати неща на улица „Диагонали“ – стари витрини, прашни артефакти, избелели етикети, писани с мастило и паркет, който скърца тайнствено. 

Основан в далечната 1892, колекцията му са попълвали учени и ентусиасти.  Като проф. Наум Николов.  По време на Междусъюзническата война, полкът му бил в в Селечката планина в Македония. Той извадил от раницата си всички продоволствия и я напълнил с камъни. Изхвърля храната си, за да събира камъни! И това ако не е ентусиаст! 

Но да се върнем към метеоритите. В България има известни шест.  Парчета от два от тях са в музея – коньовският, който през 1931 г.  с гръм и трясък паднал в градината на Панайот Севков пред смаяните му очи, на него и на съседа му, че после пък съседа придобил паранормални способности и станал лечител, и павелският, който през 1966 се приземил край Полски Тръмбеш, и по който учените намерили органични съставки.  Дали наистина така е възникнал живота на Земята?

От чуждестранните експонати най-интересна е историята за суданския метеорит, наречен Алмахта Сита – Шеста станция. На 6 октомври 2008 г. в обсерваторията в Аризона, астрономът Ричард Ковалски си ровичкал из небето за  астероиди, които биха могли да пресекат орбитата на Земята. Изненадващо се натъкнал на един, който на пръв поглед изглеждал безобиден, но след някои изчисления се оказало, че това 80-тонно чудовище ще удари Земята след по-малко от двадесет часа. Световната астрономическа общност била вдигната на крак.  Астрономите изчислили, че астероидът ще падне в Судан. Взривил се на 37 км височина и се разбил на над 600 парчета. Някои попаднали на влаковите релси между Египет и Судан, край Шеста станция. Едно от тях посланичката на Судан подарила на музея през 2014.

Ако щете вярвайте, но метеоритите са предмет на издирване от частни колекционери, тъй като цената на едно парче може да стигне 70 хил. долара. Най-скъпи са марсианските. Така че във витрината на музея сигурно има едни 3 милиона долара!

Парченца от космоса има също в Природонаучния музей в София и в музея „Земята и хората“, но за тях ще ви разкажа друг път. 

Най-новите попълнения на музея в Софийския университет са скали и минерали от Антарктида, донесени от проф. Пимпирев.  Предполагам, че и той с радост би извадил консервите от раницата си, за да я напълни с камъни и скали.  За разлика от метеоритите, лудите и ентусиастите не идват от космоса, те родени са тук, както се казва в стихотворението за хвърчащите хора на Валери Петров.  И точно като метеоритите, те са редки и ценни, защото в големите си сърца и малките си раници ни донасят знанието за живота, Вселената и всичко останало.

Днес ще ви отведа до едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето, което със дискретност всеотдайна опазваше прекрасната си тайна, както се пееше в популярен шлагер от соца.

През Втората световна война, великолепно златно тракийско съкровище без малко не попаднало в ръцете на нацистите.  Германците разкопавали  могила край града, за да си направят скривалище.  Изкопът им стигнал на сантиметри от кладата, върху която били изгорени тленните останки на знатна тракийка. Още един удар с кирката, и днес нямаше да можем да се насладим на блясъка и красотата му в Бургаския музей. 

Съкровището открили години по-късно, когато през 1975 г. от местното ТКЗС разоравали полето.  Трактористът закачил насипа на могилата, видял, че има нещо и се обадил, където трябва.  Пред смаяните очи на археолозите започнали да извират зашеметяващи златни накити – два чифта обеци, огърлица, листа от венец и дребни мъниста, част от разпаднал се наниз.  Намерили също над двайсет бронзови и керамични съда, тоалетни принадлежности, ритуална купичка, магически предмети и луксозна керамика отпреди 2000 години. Всичко това лежало под пепелището на кладата.

Тогава златото не се намирало под път и над път.  Не е като да отскочиш до магазина за бижута в мола и да си избереш каквото ти скимне.  Коя ли била влиятелната дама, заобиколена от такъв лукс в отвъдното?  Върху единия чифт обици, древен майстор-златар с голям финес е изваял сфинкс и е поставил надпис.  Някои изследователи го разчитат като непознатото женско тракийско име „Лесескепра“, а други мислят, че надписа гласи „Лесес направи или купи на Кепра“.   Няма да споря, не съм експерт.  Ясно е едно – или Лесес много обичал Кепра, или Лесескепра била много кипра. А може би и двете.

Навярно била потомствена жрица.  Жрица добре – нали има ритуална купичка и магически неща край нея. Но защо потомствена?  Ами защото предметите, с които била изгорена, са от различни епохи.  Керамиката е датирана от І в. пр. Хр., а колието с висулките е с цели 300 години по-старо. Представяте ли си през колко ръце, или по-точно през колко шии, от майка на дъщеря или от жрица на жрица, е достигнало до лесескеприната шия. 

По онова време, преди 2000 години, Анхиало бил голям търговски център със стени високи, както ще стане ясно ей сега, по-голям от Аполония (Созопол) и Месембрия (Несебър), взети заедно. От тук минавала голяма част от търговията на Константинопол. В града имало дори храм на египетските богове Озирис и Изида. Мистерия е как египетските култове са стигнали до Анхиало. 

Могилата с погребението на Лесескепра е в непосредствена близост до куполна гробница – най-голямата, откривана някога в България,  единствена по рода си на Балканите.  Тя спира дъха на всеки, който прекрачи входа й. Построили са я преди 1800 години.  Изследователите са на мнение, че това е мавзолей, светилище на някой герой. За това говори фактът, че в гробницата не са открити кости, урни или саркофази. А и големината на залата, наличието на кухата колона в средата и олтарът-огнище в нея, говорят за езически ритуали, които най-вероятно са се извършвали в светилището. 

Малко след като догоряла кладата на Лесескепра, през Анхиалос преминал римският поет Овидий и името на града от периферната провинция на римска империя завинаги попаднало в поезията. Четем го в десетата елегия на сборника „Тъги”.  Ето цитат:

„Тинския залив да стигна, а после града Аполонов и под стените високи на Анхиалос преплавал в Месамбрийския порт да закотвя.

Да мина Одесос, след туй крепостта, получила име от Бакх-Дионис,

и невредим да пристигна в града на милетците, дето оскърбеният бог ме запрати…“

Да вметна, че оскърбеният бог го запратил в днешна Констанца, за което сме му много благодарни, защото пътьом Овидий описал най-важните спирки от Константинопол до Констанца по източното Черноморие.

Поетичната карма продължава да витае над града.  Столетия по-късно, един млад телеграфист, едва 21-годишен,  започва работа в пощата на Анхиало.  Пристига като обикновен телеграфист, а си тръгва като известен поет.  Това е Пейо Яворов. В Анхиало е истинският му поетически дебют с поемата “Калиопа” и още 35 стихотворения. Сега затворете очи и се пренесете мислено на брега на морето в Поморие.  Ще ви прочета малко от Яворов:

А сякаш птица, лекокрила,
ей кораб с опнати платна –
стрела не би го опредила.

Току се кораба затули
и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът – море… И нявга що ли
след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

Не зная дали Лесескепра е преживяла неволи, дали е ронила огън-сълзи, или е била щастлива. Какъв ли е бил животът й в Анхиало?  Но в днешния свят-море от нея ни е останал споменът за една любов, изразен не в стихове, а изкован от злато.

Ако нямате средства и време да пътувате до далечен Ню Йорк, можете да посетите Статуята на свободата тук, в България. Добре де, не е 93 метра висока като американската.  Голяма е колкото пощенска картичка.  И е от бронз, а не от мед. Но e произведена далеч преди 1886. И приликата е удивителна, не мислите ли?  Намира се в музея „Абритус“ в Разград.  Археолозите я идентифицират като малоазийската богиня Ма. Преди 1900 години пощенски картички е нямало. Хората са използвали такива матрици, за да отпечатват образите на любимите си божества върху тънки метални листове или кожа. 

Ма била служителка на Кибела, но постепенно започнали да я обожествяват.  Век преди раждането на Христос се сдобила със собствен култ.  Поради войнствения й характер я отъждествяват с римската богиня на войната Белона, сестрата на Марс. Какъв контраст с богинята на свободата Либертас, която е прототип на американската статуя! Външно са същите, а по характер са различни като ин и ян.

Намерени случайно през 1922, докато разградско семейство си прекопавало лозето, днес шестнадесетте бронзови плочки-матрици са сред най-ценните находки, изложени в музея. Ма е в пъстрата компания на още 15 божества от всякакъв произход – гръцки, римски, тракийски, близкоизточни.  Херкулес в борба с Немейския лъв, Артемида в минижуп и с високи тракийски обувки, Тракийския бог-конник, досущ като Мадарския, и пищни източни богини, окичени със звънчета, с изящни бижута на шиите и ушите, и кошници на главите. 

Около 3,000 души живеели в крепостта по време на разцвета й.  Абритус бил построен стратегически, точно на пътя между Сексагинта Приста (Русе) и Месембрия (Несебър), между Дунав и морето.  Имал четири порти, 35 кули и крепостни стени, дебели по три метра. Не бил голям, но бил спретнат – прави, широки улици, форум, просторни къщи със стройни колонади от бял варовик, с красиви капители и многоцветни фрески, акведукт и храмове. Хора от различни етноси и с различна вяра съжителствали мирно.  Всяка етническа група почитала своите божества.  Затова и по матриците е такова стълпотворение от идоли.  Като стаята на тийнейджър, окичена с какви ли не плакати на любими групи и герои. 

Сякаш изборът не бил достатъчен, та векове по-късно религиозното разнообразие в музея “Абритус” се попълнило с още една находка – бронзова джайнистка статуетка, част от преносим олтар от ХV в., намерена край Завет, на 30 км. от Разград. Джайнистите са секта в Индия. Центърът им е в Ранакпур, на 6000 километра от Делиормана.  Най-големият грях за тях е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества и премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Сектата съществува и до днес. Сега си представете следната странна картина. Хиляда четиристотин и не знам коя година е. По междуселския път, в облак прах, се носи нереална процесия. Джайнистки монаси мъкнат олтар, един върви пред тях и мете като луд. Вече аха да стигнат Завет, ги връхлитат разбойници. Избиват ги и им вземат метлата, а олтара пада по лице в полето, да чака шест века по-късно бай Генчо Станев да си прекопае лозето, и да измъкне Махавира Джина от забравата. Това е единственият подобен артефакт в Европа!

Още една космополитна връзка – пръв на останките от крепостта в далечната 1869 г. се натъква Анание Явашов, дядото на Кристо, световноизвестният художник.  Последните години от живота си Кристо изживя в Америка и си отиде в Ню Йорк през 2020 г. Но да се върнем на дядо му – академик, създател на археологическото дружество в Разград. По онова време той нямал възможност за мащабни разкопки, нито успял да идентифицира това, което е открил.  През 1953, когато започва строежът на Завода за антибиотици, от земята наизлизали колони, капители, оръжия и артефакти. Околийският на Разград звъннал тревожно в София и съобщил за откритието.  От там му казали да продължи да гради завода. „Най-важното е да се погрижим за здравето на хората. За историята ще мислим после“, казало началството. Но все пак пратили археолози от София за спасителни разкопки.  Спасили, колкото спасили – половината Абритус си останал погребан под основите на завода.

Както американците си имат Форт Нокс, така и Абритус си има своят златен резерв.  В крепостта живеели богати хора – собственици на големи участъци обработваема земя и търговци.  На 3 май 1971 г., при проучване на една от крепостните стени, археолозите открили съкровище от 835 златни монети – солиди с общо тегло около 4 килограма!  Предполагат, че монетите били в торба, скрита в едно от жилищата и останала затрупана в разрушения дом след нападението на готите. Това е най-голямото съкровище от златни монети в България.  Няма да можете да го видите в музея. Съхраняват го в специален трезор, заедно със златния пегас, символ на града, за който ще ви разкажа в някоя от следващите ми публикации.

Ако Индиана Джоунс знаеше какви неща има из делиорманските полета, веднага щеше да си купи нива или лозе в Лудогорието и щеше да се захване да копае.  Може пък точно той да открие златната колесница на император Траян Деций.  През 250 година готите, предвождани от Книва, преминали Дунава, стигнали до Берое, превзели и оплячкосали Филипопол, и тръгнали да се връщат.  Натоварени със скъпи трофеи, повели със себе си множество военопленници и добитък, варварите се отправили към Дунав, за да се приберат по родните си места.  Опитали да преговарят с Траян Деций да ги пусне, но той бил уверен, че ще ги разгроми.  Пресякъл им пътя точно при Абритус.  В едно горещо лято преди 18 века се разгоряла кървава битка.  Готите  разгромили римляните и убили Херений, синът на императора.  Самият Траян Деций пък потънал безславно в някакво блато.  Той е първият римски император, загинал в битка с външни врагове – едно от най-тежките поражения в историята на Рим. Началото на края за империята.

Мисля си, че Разград просто е център на Вселената.  И да ви кажа, нашата Статуя на свободата ми харесва повече. С жезъл в ръка, ябълка в скута, куче в нозете и орел над раменете, тя умело подръпва невидимите нишки, които свързват малкия град със света – с Рим и Раджастан, с Мала Азия и Америка. 

Дали е плод на дизайнерска грешка, или нарочно търсен ефект, очевидното си е очевидно.  Впечатляващият му чучур подпира една от витрините на Етнографския музей в София.  От Белоградчик е родом момчето.  Нарича се крондир.  Прякорите му са бардук и ракийник.  Чучурът му също си има прякор. Казва се шопка. И е със специална функция – да пази нито грам от скъпоценната ракия да не се разлее. На много места в България канели кума с направен специално за него ракиен крондир. Украсявали го с чемширово венче, а на устието слагали червена захаросана ябълка, да е сладък животът на младоженците. Ако питате мен, ябълката е била излишна. С такъв чучур всеки живот би бил сладък. 

Навремето хората си правели шеги един с друг. Дяволската стомна има пет шопки, но само едната е отпушена.  На сватбата давали на булката да отпие. Ако улучи правилния чучур, на късмет е. Ако не, цялата се оливала с вода, за смях и радост на сватбарите. Голям майтап, няма що. Но без телевизия и интернет, с какво да се развличат хората?

Помня как в училище един съученик дойде с рекламна найлонова торба на „Малборо“ и предизвика фурор.  Млякото беше в стъклени буркани – връщаш празните, за да вземеш пълни. А олиото го наливаха в единствената семейна стъклена бутилка. Продавачката гребеше с черпак от огромен мазен варел.  Казвам ви го, за да си припомните, или ако сте  от поколенията след Y, да си представите, какъв е светът без пластмаса.  От древни времена, та чак допреди стотина години, керамиката била единственият възможен амбалаж.  Хората правели от глина всичко за домакинството и индустрията: бъчви за туршия, резервоари за вода, водопроводни тръби, керемиди, буркани, вази, тенджери. Дори музикални инструменти и бебешки люлки, ако щете вярвайте.

Една от най-известните керамични школи в България е бусинската.  Понеже Бусинци се е кукнало върху гигантско находище на фина глина, преди 400 години имало грънчарско колело във всяка от 300-та къщи.  Бусинските съдове се славели със своята здравина и практичност в целия Близък и Далечен Изток.  Самият султан в дворецът Топкапъ вечерял в бусински съдове. Забутаното трънско село било световна звезда!

В Бусинци предимство е имала функционалността.  Продуктовият дизайн бил по-важен от украсата. Някои стомни били сплескани отстрани. Така било по-лесно да ги возят на дълги разстояния – при товаренето  грънците в каруца заставали по-плътно и не се трошали по пътя. Нещо като квадратните дини, отглеждани от китайците, за уплътняване на каргото.  Стомната, която се използвала за вода на нивата, се нарича решетарка.  На чучура има керамична пластина с дупчици, като я оставиш на синора, да не влизат животинки и буболечки.  Къркавчето пък има пробита дупчица, за да не се образува вакуум. Докато човек пие, водата къркори.  Глинените съдове запазват почти равномерна температура. Освен това не са гледжосани отвътре и попиват.  Затова киселото мляко, съхранявано в глинен съд, трае повече и е по-гъстичко. 

Етнографският музей „Бусинска керамика“ е основан през 1983 от един от най-изявените потомствени бусински майстори Петър Гигов. Бялата соц сграда стои на селото като копринена кръпка на абяни гащи. Навремето са правели летни школи, за да поддържат традицията жива.  Днес в музея ви посреща кисела лелка, която ви иска 30 лева за снимане и минава през експозицията с равен тон на школувана досада.  Не бях впечатлена никак от отношението и разказа.

Грънчарството е тежък занаят – не можеш да се оставиш днешната работа за утре. Хамалогията е голяма. Копаели глината една-две години по-рано, вкарвали я в мазето на тъмно и хладно, където непрекъснато я мокрели и тъпчели с крака, за махнат камъчета и сламки.  Да нямат шупли грънците и да не текат. Майсторите смилали глазурите ръчно, с каменни мелници. До колко градуса да е загрята пещта, какви дърва се слагат в огъня – всеки детайл имал значение. Едно мокро дърво можело да изпотроши цялата партида.

Последното грънчарско колело в Бусинци спряло да се върти преди няколко години, когато си отишъл единственият останал майстор. На кого му е притрябвала керамика и без това? Всичко е за еднократна употреба, не мъкнеш тежки грънци нагоре-надолу, пиеш си кафето в пластмасова чашка. Но пък на Коледа опекох най-вкусната капама в глинен гювеч, подарък от свекър ми. Сватбар бил в Бусинци преди много, много години. В годините, когато веселбите траели по цяла седмица, а крондирите били с ей такива шопки.