Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опостушително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.

Виждали ли сте някъде по света музей на чудото?  E, в България има.  Може би сте попадали на официалното му име: Литературно-художествен музей „Чудомир“ в Казанлък.   В сравнение с колоритното творчество на Димитър Чорбаджийски, когото многобройните приятели наричали “Чудото”, откритата през далечната 1979 година постоянна експозиция е консервативна и скучна наглед.  Докато не се взрете по-внимателно.  Елате с мен и ще ви покажа.

Първата ни спирка е витрината, където е изложено свидетелството му за завършен пети клас в село Турия. От горе до долу само двойки и единствено по рисуване и гимнастика съответно отличенъ и много добъръ. Използвам свидетелството му за предметно поучение, когато истерични приятелки ми се оплакват, че децата им не четат достатъчно.  Ето, казвам им,  светът не е произлязъл от отличниците. И другото, което им казвам – правете деца, бе!  Чудомир е седмото от осем, Бах бил осмото, Моцарт – седмото.  Постигането на съвършенство изисква труд и многократни опити.  Ама те моите дружки до една начетени и много умни.  Не можеш току тъй ги излъга.  Леонардо да Винчи и Леонардо ди Каприо, викат ми, са единствени деца, пък им се е получило.  Ей, надприказване нямат тези кикимори!

А Чудомир си е чудо.  Всеки път, когато ми е криво, сядам и си го чета.  Като казах „предметно поучение“ та се сетих какво е написал той за предметното обучение в един от разказите си:  „Работа ли ми е мене кокошката предмет ли е, или обучение, ама домъкнал даскал Минко една голяма черна кокошка…Главният учител му рекъл: — Минко — рекъл, — изпадаш в абсурд — рекъл, — дето носиш такъв популярен предмет да го гледат децата. Друг е въпросът — рекъл, — ако им донесеш носорог, бизон или хипопотам, да речем, ама кокошките се ползуват с известност и твоите рошльовци до един са им скубали перата и са гледали майките си, като ги пипат за яйца изотзад.“

Добре че не станал офицер или търговец, какъвто искал да го направи баща му. Горкият, отишъл си твърде млад с твърдото убеждение, че от сина му човек няма да стане.  Виж, майка му си знаела стоката, а и очевидно обърнала внимание на оценките му в пети клас, и го подкрепила да се занимава с рисуване.

Докле е младост златно слънце грей.  Митарствал Чудомир по света – от Париж до Виена и Рим, организирал  безкрайни гуляи за чудо и приказ със своите приятели –  „пияниците и пройдохите“, както състудентката му Мара Нонова наричала безгрижните писатели, художници и артисти от кръга им – Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Константин Щъркелов.  Следването в Художествената академия  и веселите години били прекъснати от Балканската и след това от Първата световна война.  Когато се върнал от фронта, оженил се за Мара и се установили в Казанлък.   Освен че размахвал и четката, и перото, Чудомир се занимавал с какво ли не – рисувал декори, дегизирал актьорите, бил експерт в съда и директор на музея. По едно време даже и народен представител станал. С други думи – въобщественик. 

Построил си малка къща по свой проект, така че бюрото в кабинета му да гледа към улицата, та да може животът в малкия да минава край него на парад и да не изпуска от очи любимата  си творческа тема – хората.  Направил ателие на жена си на тавана, май просто за да я държи по-далеч от себе си.  Мара била талантлива художничка – ученичка на Мърквичка. Още преди да завърши през 1919, уредила първата си самостоятелна изложба. След нея последвали още много. Публиката я харесвала, колегите я обичали.  Но според Чудомир тя била прекалено амбициозна и непрекъснато мрънкала и му натяквала.    Не спирал да се шегува с нея. Веднъж написал по повод на нейна изложба „тръгнала жена ми пак да се излага“.  Понякога бил и по-краен: „Както предвиждах, казвах й и я молих да не ги праща, картините за Общата изложба, изпратени от жена ми не са одобрени.  Как не си знае силите тази одъртяла вече жена!“

На мен нейното творчество ми харесва. Мисля, че Казанлък й се е виждал тесен и провинциален. Искало й се е известният й съпруг да й даде едно рамо, вместо вечно да тича по обществени дела.  Когато посетите музея, качете се до ателието й. То носи топлина и уют, също като картините й, и се различава по дух от иначе мрачната мъжка атмосфера на останалата част от къщата.  Разгледайте творбите й в музея и в интернет.  Сами преценете дали Чудомир е имал право.

Двамата нямали деца, но били грижовни към племенниците си. Ще започна малко по-отдалеч, за да усетите времето.  Ето какво пише в дневника си Чудомир: „Ние сме много бедна страна.  Аз например, който сравнително имам повече приходи, съм със скъсани чорапи, скъсани обуща, кърпени галоши, кърпен панталон и оръфано зимно палто, останало отпреди осем години.“   В антрето на къщата има един негов балтон.  Той тъкмо си го бил купил, чисто нов, когато срещнал в града братовото си дете да зъзне. Избягал бил от училище, за да изкара някой лев на пазара.  Чудомир свалил новия балтон от гърба си, облякъл племенника си и го изпратил обратно в училището.

Когато понапреднал с възрастта, станал хаплив и критичен не само към жена си. Говорел право куме в очи. Докато сте в Казанлът, идете и в родната къща на художника Ненко Балкански. Хем ще видите картините му, хем ще се убедите в острия език на Чудомир: „Ненко Балкански. Брутален, зле възпитан, интригант и…даровит. “ И още: „Ненко е един способен шмекер, какъвто рядко се среща…Само с евреин може да се сравни по своята безскрупулност, нахалство и двуличие.“ Както виждате, изобщо не си поплювал.

Целият му живот бил смях през сълзи и сълзи през смях.  Както сам казвал: „Роден съм в едно малко балканско селце в долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата им, а повече тръните им.“  Е, все пак имал голям късмет.  В крайна сметка Вселената се стиска и не раздава талант току тъй, а на него, бедното селско момче с двойки от горе до долу, му дала цели два – на писател и на художник.  Живял в интересни времена и не пропуснал да осмее всеки миг от тях.  Наблюдавал внимателно хората, изтърбушвал с хастара навън противоречивата им душевност и ги подреждал с фина ирония – добри, зли, вятърничави, оптимисти или съвсем безнадеждни. Над хилядата му  карикатури, портрети и скици, а също и разказите и фейлетоните му, издадени в пет сборника, преиздадени над 60 пъти и преведени на десетки езици,  продължават да разсмиват света.

На 26 декември 1967 година Чудомир скочил от прозореца на третия етаж на Правителствена болница.  Повече не можел да търпи умора на тумора, който убил хумора. Но преди това, с типичното си чувство за самоирония, написал в дневника си: „Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш.“ И се сетих за края на неговия разказ „На погребение“, когато пияният и в отлично настроение председател на контролната комисия се прибира при вбесената си жена: „Споминал се наш член подофицер… Ама… ядене падна, Василке, ама пиене, ти казвам! Що не дойде и ти бе!… Много весело беше!“

Чудомир дарил дома си и къщата в Турия на общината, ведно с книгите и вещите си. А на нас, читателите, дари възможността да преживяваме със смях дребните си страсти, радости и несгоди, докато се гледаме отстрани, изтипосани в целия ни блясък!  Така че, граждани, посетете Литературно-художествения музей „Чудомир“, сложете едно цвете на гроба на този чуден българин в двора и се засмейте от сърце!  Мисля, че би му станало приятно.

Опашката от коли се вие в летния прахоляк. Обед е. Сменят служителите сигурно. Затова не мърдаме.  Над нас прелита ято птици и каца по минаретата на джамията отатък границата.  „За тях граници няма!  Как ми се иска и аз да съм птица, дори гарга да е“, казва дъщеря ми. 

Ще ви разкажа за едно съкровище, разделено на три в продължение на сто и няколко години и как, макар и за кратко, то премахна границите между България, Сърбия и Македония.

Не зная дали сте чували за Требенище – малко селце в Македония, близо до Охридското езеро. Името му идва от глагола „требя“, тоест разчиствам. Иронично, тази история започва точно с разчистване.  На камара камъни.  

Бил топъл майски ден няколко месеца преди края на Първата световна война.  Българските войници поправяли пътя между Охрид и Кичево, много важен, защото свързвал два фронта.  Наблизо нямало каменна кариера, затова започнали да тършуват наоколо, за да намерят материал, с който да запълнят дупките.  За щастие се натъкнали на няколко купчини речни камъни, кой знае как попаднали там.  Работата течала бързо, когато внезапно под една от камарите се показали някакви предмети.  Войниците удвоили усърдието си и отдолу започнали да извират бронзови съдове, оръжия, златни и сребърни накити и други ценни неща. Усетили се, че тази работа не е току тъй и се обадили на началството.  Не знаем в суматохата кой какво успял да поприбере. 

По щастливо стечение на обстоятелствата, началник щаб на тази дивизия бил полковник Димитър Мустаков, виден български офицер, сражавал се рамо до рамо с генерал Вазов.  В студентските си години освен военно дело, той изучавал по свое желание и археология в  Имперския археологически институт в Санкт Петербург.  Мустаков веднага разбрал, че става дума за ценна древна находка.  Подходил изключително професионално превид обстоятелствата.  Описал предметите, снимал ги и на гърба на снимките посочил кое на какво ниво било намерено. Човекът пипал като археолог – по стратиграфски пластове и позиции. Предприел всички необходими мерки след пристигането му нищо да не бъде разграбено, унищожено и изгубено. Едно малко и тъжно отклонение за нерадостната съдба на този забележителен българин: през 1925 бил ранен в атентата в църквата „Света Неделя“. През 1944 го осъдил Народния съд и до 1954, когато вече бил на 80, лежал в Пазарджишкия затвор.   Починал на 99 години, на 24 декември 1973 година, забравен и огорчен.

Но да се върнем в Требенище.  На място, за да продължат проучванията, дошли Карел Шкорпил от Варненски археологически музей и Богдан Филов от Народния археологически музей.  Ето как, с помощта на българската армия, били намерени и разчистени общо седем гроба.  Някои достигали три метра дълбочина и цели пет метра дължина. В тях открили останките на воини, погребани с богато въоръжение и предмети: копия, щитове, мечове, шлемове, бронзови съдове, сребърни, златни и кехлибарени украшения, златни погребални маски, златни пластини за ръцете, златен нагръдник. 

Четири месеца по-късно войната приключила и България била сполетяна от Втората национална катастрофа.  Никой нямал време и ресурси да се занимава с Требенище. Все пак, през 1927 година Богдан Филов публикувал монографията за находките и забутаното селце се превърнало в европейска сензация.  Районът край Требенище получил гръмкото прозвище „Долината на златото“.

Минали няколко години и през 1930 сръбски археолози под ръководството на проф. Никола Вулич подновили проучванията.  Подредбата на гробовете им се сторила странна – един самотен в първата редица и шест един до друг във втората редица.  Може би некрополът бил по-голям?  Прави били.  Открили още шест гроба.  В средата на ХХ век пък македонски учени предприели поредни разкопки в други части от некропола. В целия период на разкопките в Требенище били изследвани 56 гроба с над 600 артефакта.  Но седемте най-богати били открити още в самото начало – пет от българите и два от сърбите.

Некрополът край Требенище е обвит в мистерия.  Всеки път когато учените отговорят на някой въпрос, излизат още десет.  На кого са тези гробове?  Шкорпил предположил, че това били чуждестранни воини, загинали в битка и погребани на място.  Дали не са били гръцки наемници?  Няколко десетилетия по-късно намерили такива некрополи на Халкидики и край Солун със сходни предмети в тях.  Или пък може би били представители на местен елит, както мислел Филов? 

Едно е ясно – покойниците не били случайни. Случаен човек не го изпращат в отвъдното, заобиколен с вносни предмети на лукса.  Бронзовите съдове и оръжията били от Южна Италия и Пелопонес. Стъклото и фаянсът – внос от Близкия Изток и от Египет, рисуваната керамика – от Атина и Коринт, кехлибарът – от Балтийско море.  Били погребани на тихо, но много комуникативно място – в близост минавал един от основните пътища, предшестващ римския Виа Игнация.  На север водели още два пътя, също изключително важни. Този, който контролирал кръстовището сигурно е можел да се облагодетелства от всеки преминаващ.

За съжаление археолозите от онова време не разполагали с методите на науката днес. Затова не запазили кости, които да бъдат изследвани. То и без това скелетите на покойниците не били в добро състояние при намирането, заради влажното място.  Малката част, съхранявана в музея в Белград била унищожена по време на бомбардировките.  

Датирането обаче не било проблем– VI – V век преди новата ера. Извършили го на базата на многобройните предмети.  Най-интересни сред находките са четирите златни маски. Те са направени от тънък златен лист. Устата и очите са затворени. На челото на едната има пчела.  В древността пчелата символизирала безсмъртие и душа – вярвало се е, че пчелите въплъщават душите на мъртвите. Били също знак за царска власт и чистота – особено при гърците. Ако питате мен, не са ги носили по приеми.  Това са си посмъртни маски. А кой уважаващ себе си воин ходи по битки с посмъртната си маска под ръка?

Друг интересен артефакт е пластината с формата на ръка с пръстен.  Каква била нейната функция изобщо не е ясно.  Впечатляващ е и златния нагръдник, който си има съвсем парадно и практично предназначение. В краищата му има отвори за пришиване. Украсен е с кръгъл медалион с фигурите на два лъва. Така че аз клоня повече към теорията на Богдан Филов, че притежателите на тези символи на престижа са били представители на местния елит.

Днес можете да видите българската част от съкровището – артефактите от първите седем погребения, в зала „Трезор“ на Националния археологически музей. Иначе общата изложба мина и замина от България през 2024 без много шум.  Малко хора разбраха за какъв безпрецедентен акт на доброжелателство и културна дипломация става въпрос.  Аплодисменти за всички учени, археолози, реставратори и историци от България, Сърбия и Северна Македония, които в продължение на повече от пет години неуморно са бутали този проект да се случи.  Всички те доказаха, че за знанието и науката граници няма.

Ужасена съм! Че кой не би бил при такива обстоятелства. Лежа, завързана с ремъци и омотана в системи.  В ореола на прожекторната хирургична лампа над мен се надвесва възрастен лекар с космати уши и мила усмивка.  „Сега ще заспиш.  Хвани ме за ръката и брой от десет до едно.“ Десет, девет, осем… Светът се стопява в златна мъгла.

Хирургия от гръцки означава ръчен труд.  Имахме такъв предмет в училище. Учеха ни да шием и да поправяме счупени неща.  Хирурзите не правят ли същото още от праисторията насам? В Дуранкулак са намерили черепи, по които има следи от трепанации и зарастнали мозъчни операции.  А преди години  археолозите, докато разкопавали терен край село Караново близо до Нова Загора, се натъкнали на некропол с 26 надгробни могили. В една от тях преди повече от 1900 години бил погребан лекар. Приживе имал голяма и престижна практика, защото до него намерили комплект от 18 хирургически инструменти, изработени от бронз и инкрустирани със сребро и злато. Интересното е, че те съвсем малко се различават от съвременните инструменти. Единият е много подобен давиеловата лъжичка, с която доскоро оперираха пердето на очите.  А уж за първи път такъв инструмент използвал Жак Давиел – личен лекар на крал Людовик XV.  Да не би прадедите му да са били тракийци?  Откритите пинсети също са точно като тези, които се използват днес. 

Лекарят от Караново живеел във времената, когато в Римската империя работели двама от най-влиятелните медици в историята – Целз и Гален. В труда си De Medicina Целз описал основните признаци на възпалението – зачервяване, подуване, топлина и болка – които и днес са част от медицинската диагностика. Гален пък създал цялостна медицинска система, основана на теорията за четирите „хумора“ (кръв, жълта и черна жлъчка и слуз). Най-важното му заключение било, че мозъкът, а не сърцето, е основният център, който управлява тялото и движенията му.

Изглежда тракийските доктори били в крак със световните тенденции в медицината.  И нищо чудно.   Августа Траяна, основан в началото на II век, бил един от най-важните градове в вътрешността на римската провинция Тракия.  Заедно с големия централен площад, баните, храмовете и обществените сгради, градът си имал и добри практикуващи лекари.  А Караново си е на хвърлей място.  Комплектът от хирургични инструменти и разнообразното им предназначение – очни, гинекологични, урологични, кара учените да предполагат, че докторите са можели да правят сложни операции. 

Предизвикателствата за здравето в миналото били толкова големи, че хората рядко живеели повече от 35 години.  Епидемии от чума, шарка и морбили убивали милиони – от бедняка до императора.  Хората мрели също от туберкулоза, дизентерия, тиф, малария и гнойни инфекции.  Без антибиотици дори малка рана често водела до сепсис и смърт.  На някои места половината от децата умирали преди да стигнат зряла възраст. Младите жени си отивали от усложнения при раждането, а мъжете  – в битки. 

Болестите се възприемали като наказание от боговете или от злите сили. В Тракия лечението било смес от религиозни вярвания и практична медицина. В селата и сред обикновените хора по-влиятелни били жреците, които лекували чрез ритуали, билки, жертвоприношения и тълкуване на сънища.  В по-големите градове и в армията работели обучени лекари, наследили гръко-римската медицинска традиция. Подозирам, че тракийското здравеопазване е работело много по-добре от Здравната каса днес. 

Разбира се, това е в кръга на шегата.  Все пак живеем три пъти по-дълго от хората отпреди две хилядолетия. Научихме се да присаждаме органи, да използваме роботи и лазери, да предотвратяваме епидемии с  ваксини. Медицината вече не разчита на ритуали и тълкуване на сънища, а на научни изследвания, лабораторни анализи и прецизни технологии, които позволяват да виждаме вътре в човешкото тяло чрез скенери и ядрено-магнитен резонанс. Но за да направим тази гигантска крачка, сме стъпили върху натрупаното знание от хората преди нас, като лекаря от Караново. Инструментите му може да видите в Историческия музей в Нова Загора.

Най-благодарна съм за анестезията!  Десет, девет, осем… полека изплувам от златната мъгла.  Тролският доктор с косматите уши ме щипе по бузите: „Браво! Справихме се страхотно! Честита дъщеря!“