Дали е плод на дизайнерска грешка, или нарочно търсен ефект, очевидното си е очевидно.  Впечатляващият му чучур подпира една от витрините на Етнографския музей в София.  От Белоградчик е родом момчето.  Нарича се крондир.  Прякорите му са бардук и ракийник.  Чучурът му също си има прякор. Казва се шопка. И е със специална функция – да пази нито грам от скъпоценната ракия да не се разлее. На много места в България канели кума с направен специално за него ракиен крондир. Украсявали го с чемширово венче, а на устието слагали червена захаросана ябълка, да е сладък животът на младоженците. Ако питате мен, ябълката е била излишна. С такъв чучур всеки живот би бил сладък. 

Навремето хората си правели шеги един с друг. Дяволската стомна има пет шопки, но само едната е отпушена.  На сватбата давали на булката да отпие. Ако улучи правилния чучур, на късмет е. Ако не, цялата се оливала с вода, за смях и радост на сватбарите. Голям майтап, няма що. Но без телевизия и интернет, с какво да се развличат хората?

Помня как в училище един съученик дойде с рекламна найлонова торба на „Малборо“ и предизвика фурор.  Млякото беше в стъклени буркани – връщаш празните, за да вземеш пълни. А олиото го наливаха в единствената семейна стъклена бутилка. Продавачката гребеше с черпак от огромен мазен варел.  Казвам ви го, за да си припомните, или ако сте  от поколенията след Y, да си представите, какъв е светът без пластмаса.  От древни времена, та чак допреди стотина години, керамиката била единственият възможен амбалаж.  Хората правели от глина всичко за домакинството и индустрията: бъчви за туршия, резервоари за вода, водопроводни тръби, керемиди, буркани, вази, тенджери. Дори музикални инструменти и бебешки люлки, ако щете вярвайте.

Една от най-известните керамични школи в България е бусинската.  Понеже Бусинци се е кукнало върху гигантско находище на фина глина, преди 400 години имало грънчарско колело във всяка от 300-та къщи.  Бусинските съдове се славели със своята здравина и практичност в целия Близък и Далечен Изток.  Самият султан в дворецът Топкапъ вечерял в бусински съдове. Забутаното трънско село било световна звезда!

В Бусинци предимство е имала функционалността.  Продуктовият дизайн бил по-важен от украсата. Някои стомни били сплескани отстрани. Така било по-лесно да ги возят на дълги разстояния – при товаренето  грънците в каруца заставали по-плътно и не се трошали по пътя. Нещо като квадратните дини, отглеждани от китайците, за уплътняване на каргото.  Стомната, която се използвала за вода на нивата, се нарича решетарка.  На чучура има керамична пластина с дупчици, като я оставиш на синора, да не влизат животинки и буболечки.  Къркавчето пък има пробита дупчица, за да не се образува вакуум. Докато човек пие, водата къркори.  Глинените съдове запазват почти равномерна температура. Освен това не са гледжосани отвътре и попиват.  Затова киселото мляко, съхранявано в глинен съд, трае повече и е по-гъстичко. 

Етнографският музей „Бусинска керамика“ е основан през 1983 от един от най-изявените потомствени бусински майстори Петър Гигов. Бялата соц сграда стои на селото като копринена кръпка на абяни гащи. Навремето са правели летни школи, за да поддържат традицията жива.  Днес в музея ви посреща кисела лелка, която ви иска 30 лева за снимане и минава през експозицията с равен тон на школувана досада.  Не бях впечатлена никак от отношението и разказа.

Грънчарството е тежък занаят – не можеш да се оставиш днешната работа за утре. Хамалогията е голяма. Копаели глината една-две години по-рано, вкарвали я в мазето на тъмно и хладно, където непрекъснато я мокрели и тъпчели с крака, за махнат камъчета и сламки.  Да нямат шупли грънците и да не текат. Майсторите смилали глазурите ръчно, с каменни мелници. До колко градуса да е загрята пещта, какви дърва се слагат в огъня – всеки детайл имал значение. Едно мокро дърво можело да изпотроши цялата партида.

Последното грънчарско колело в Бусинци спряло да се върти преди няколко години, когато си отишъл единственият останал майстор. На кого му е притрябвала керамика и без това? Всичко е за еднократна употреба, не мъкнеш тежки грънци нагоре-надолу, пиеш си кафето в пластмасова чашка. Но пък на Коледа опекох най-вкусната капама в глинен гювеч, подарък от свекър ми. Сватбар бил в Бусинци преди много, много години. В годините, когато веселбите траели по цяла седмица, а крондирите били с ей такива шопки.