Като бях малка си мечтаех да стана космонавт и да се омъжа за Люк Скайуокър.  Гледах с вълнение всички репортажи за изстрелване на ракети, четях цялата фантастика, която ми попаднеше и бях научила съзвездията и планетите като същински астроном. Единственото колебание, което се прокрадваше в мен, беше за храната.  Какво ще ям в космоса? Обичах да си хапвам и не можех да заменя храната на баба с гадни хапчета и каши.  Един ден тате сложи край на терзанията ми.  Домъкна отнякъде два пакета космическа храна – таратор и ягоди. Леле какво вълнение настана!  Отворихме ги внимателно, все едно бяха пълни с диаманти. Съръдържанието им на вид си беше ягоди и таратор, но на консистенция приличаше на шпертплат – сухо и ронливо.  Заляхме ги с вода и хоп – истински аромат и вкус, все едно ей сега си ги набрал и забъркал.

През 1979 България става третата страна в света след САЩ и СССР, която започва да произвежда космическа храна.  Нашите учени искали първият български космонавт Георги Иванов да хапва здравословно домашни манджи, за да има сили да изплънява сложните си задачи.  Гладен космонавт хоро не играе!  Но да готвиш за космонавти не е като да пуснеш котлона, да сложиш едно тиганче и да чукнеш две яйца.  За тази цел бил създаден специален Институт по криобиология и хранителни технологии.  Космическият мастършеф се казва академик Цветан Цветков.

Какъв научен фокус направил академикът? Нарича се лиофилизация. Първо замразяваш храната до -80°C.  След това я слагаш във вакуум и ледените кристалчета на водата се изпаряват. После я изсушаваш още малко, за да се махне и последната остатъчна влага и готово! Какво по-лесно от това!  Е, не съвсем. Има три неприятни предизвикателства.  Първо, храната трябва да запази ценните си съставки и да не е с вкус на джапанка.  А замразяването и вакуума, ако не внимаваш, могат да предизвикат такъв ефект.  Второ, вкусовите рецептори на космонавтите са притъпени заради ниското налягане и микрогравитацията.  В условията на микрогравитация течностите се преместват от долната част на тялото към горната – включително към главата и лицето. Космонавтите наричат това „лунно лице“. Синусите и носа им са задръстени като при грип, а това намалява обонянието и вкуса им.  Значи се налага звездния мастършеф да сложи много повече подправки, за да запази пикантното усещане на българската кухня.  И трето, в Космосът има радиация, така че храната трябва да е в опаковка, която я предпазва. 

„Абе ти как ни заби в тая технология“, ще кажете. „Я по-добре ни дай менюто!“ Заповядайте!  За закуска има кисело мляко с боровинки. За обяд предлагаме таратор, супа топчета, боб в доматен сос, мусака и сарми.  За вечеря – чушки със сирене, свинско със зеле и ябълков сладкиш. Да донеса ли сметката? В брой или с карта? Ето, моля! Сметката ви е $90,000. Без бакшиша.  Ама защо се чудите? През 1979 изстрелването на един килограм в космоса е струвало $90,000 на днешни цени. Днес, ако летите със Space X храната ще ви струва значително по-евтино – към $2,700, благодарение на многократното използване на ракетите и техническия напредък.    

След като лицензира над 100 български космически ястия, Институтът прекъсва своята работа през 1989, заради политическите и икономически промени в България.  Но космическата храна върви на пазара.  Затова от 2000 година Институтът възобновява своята дейност.  Произвежда храна за алпинисти, полярници, военни, къмпингуващи и пътешественици.  Македонски алпинисти специално си поръчали да им лиофилизират наденица. То ще се окаже, че за македонецът наденицата на Еверест е по-ценна от бутилката с кислорода!  Използват я в хуманитарни и спасителни мисии и за държавен резерв.  Нищо чудно – космическата храна е с безупречни хранителни качества, лека, лесна за пренасяне и висококалорична. Изисква само гореща вода, няма нужда от хладилник и е с дълъг срок на годност.

България има още едно голямо постижение в областта на космическата храна, но за него ще ви разкажа друг път.  Ако посетите Политехническия музей, там има цяла витрина с пакетчета разнообразни космически манджи.     

Така и не станах космонавт, въпреки усилията на тате да разсее съмненията ми за храната.  Не за друго – много височка израснах и нямаше да им се побера в капсулите.  Често гледам небето нощем. И всеки път, когато над главата ми прелети сателит, кой знае защо ми замирисва на мешана скара. 

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Днес ще ви запозная с Йолай.  Той е висок и атлетичен красавец, едва на 18. Влюбена съм в това момче!

Представете си го в люспеста ризница с авангарден дизайн и усъвършенствана кройка с подвижна яка.  С къси шлицове отпред и дълги отзад, сякаш развети от вятъра.  Все едно ей сега е излязла от някое ателие на Версаче. Носи червена шапка от агнешка кожа. Върху нея е сложил шлем с три преплетени змии.  Изправен гордо на седлото на любимия си кон, Йолай размахва крива и остра махайра  с изящна дръжка.  През рамо е преметнал два колчана стрели.  Единият е пълен с къси злобарки, бързи като ужилване от пчела. Другият – с по-голям калибър за далекобойни изстрели.  Наметнат е с пурпурно наметало. Вижте!  Протяга към нас лявата си ръка! На кутрето му проблясва златен пръстен.  Обул е мокасини от фина кожа.  Левият му крак е защитен от великолепен наколенник.  Искате ли да се приближим още малко?  Изпипана работа!  Вместо ръце, богинята от наколенника има две отровни пепелянки – символ на мълниеносна бързина и смъртоносно ухапване, поразяващо всеки враг.  Взира се в нас със студен, втренчен поглед, сякаш иска да ни вкамени, също като Горгоната Медуза.    Добре де, не бъди толкова зла! Ето, отстъпваме!

Не й се сърдете, това й била работата – да пази момчето от врагове. За съжаление не успяла.

Йолай е живял в земите край Елхово преди 24 века.  През юли 2005 археоложката Даниела Агре и нейният екип започнали разкопки на Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница. Копаели вече повече от месец и нищо.  Тъкмо започнали да се отчайват, когато един ден се сринал голям къс земя и зейнала дупка.  Отначало помислили, че е леговище на някакво животно.  Постепенно, с напредване на разкритията, установили, че са попаднали на нещо епично – пищно погребение на знатен тракиец.

Според Даниела Агре най-вероятно момчето е Йолай – първородният син на царя на одрисите Керсеблепт.  Йолай Керсеблептов. Кажете го бързо три пъти без грешка и сте готови за водещ в радиото.  Бил истински благородник.  Баща му имал атинско гражданство и заедно със синовете си, според Декрета от Делфи, се ползвал със специални почести и привилегии – постоянно гостоприемство, правото да пререждат опашката пред оракула, място в ложите в театъра, предимство в съда, както и освобождаване от всякакви данъци. 

Йолай бил жилав и фин, обучен в най-добрите традиции на одрисите – в етикет и изискано поведение, да язди, да стреля с лък и да казва истината.

Имал си любимо куче – голямо и с гъста козина.  Заедно тичали из горите, къпели се в реките и ходели на лов.  Косматкото го посрещал всеки път с щастлив лай и подскоци.

Но един ден господарят му не можел повече да го повика.  През 347 година преди Христа Филип Македонски започнал масирано настъпление срещу разединените одриси.  Навярно в някоя от битките загинал Йолай.  Печална процесия го докарала от далечните бойни полета, посипан със сол като херинга, за да се предпази тялото по дългия път.  Смъртта му била толкова внезапна и непредвидена, че знатното му семейство нямало време да му построи гробница. Затова го положили в набързо скалъпен гроб.  За щастие на учените, гробът останал непокътнат в продължение на 24 века.

В отвъдното го последвали двата му коня.  В хълбока на единия имало бронзова стрела.  Явно бил с господаря си до последния му миг.  Убили кучето с голям камък в тила и го погребали редом.  Никога до този момент археолозите не са намирали куче в тракийско погребение. Може би най-трогателната находка е частта от нашийник на скелета му. Милото, явно наистине било най-добрия приятел на Йолай.   

В гробът на младежа имало многобройни скъпи вещи. Те са толкова ценни, че непрекъснато пътуват по света, за да представят тракийската култура. Една част са изложени в Националния исторически музей в София.  Сред тях е златен маслинов венец. Венец като венец, ще кажете вие. Виждали сме такива колкото щеш.  Да, но няма друг такъв открит цял и толкова запазен. Освен това е с централна плочка, на която е изобразена богинята Нике в целия й блясък. Такива венци са изключителна рядкост.  Но най-интересното за мен беше, че е бил носен често. Откъде знам ли?  Даниела Агре пише, че някои от листата и плодчетата са били монтирани обратно и поправяни, при това небрежно.  Златният пръстен на кутрето на лявата му ръка също е носен е много дълго време, дори се е полирал. Може би се е предавал по наследство и е служел за печат.

На главата на покойника сложили златната му диадема с 29 еднакви златни апликации.  За да си представите колко висок е рангът на момчето ще ви  кажа, че подобен венец и диадема има и в гроба на Филип Македонски.  А за да си представите как е изглеждала диадемата, ето снимка на един съд от Tell-el-Maskuhuta в Египет, който сега е в Британския музей.  Диадемата е досущ като тази, намерена в Златиница.

Момчето било погребано с многобройни оръжия, сребърни, бронзови, керамични съдове и апликации от конските сбруи на двата коня. Имаме уникален шанс, че заради осоляването са се запазили парчета кожа и текстил.  Според изследванията, тъканта е най-ранната коприна, внесена в Европа!

Близките на Йолай не го забравили дълги години.  Ходели често на гроба му и носели дарове и храна – вино, мед и мляко. Сигурно приживе наистина бил добър и уважаван млад мъж.

Миналото достига до нас основно чрез смъртта. Погребенията са едни от най-ценните носители на информация. Но ми се иска да запомним това храбро тракийско момче, дали е Йолай или не, живо и жизнено. Виждам го как тича, играе с кучето си и препуска през зелените гори на Странджа. Как се взира напред в бъдещето и ни маха приветливо, сякаш животът е безкраен и тепърва му предстои.

Хайде да изиграем една бърза игра!  Избройте десетте най-известни български оперни прими. Готови ли сте?  Обзалагам се, че Люба Велич не е една от тях! Поне не беше сред моите десет.  Но не защото съм блондинка. А защото вместо пищна оперна завеса с пискюли, между нас е стояла Желязната завеса. И защото е слязла от сцената много години преди да се родя. Когато директорът на музея в Попово посочи към блестяща рокля с пайети и каза гордо, че това е сценичен костюм на Люба Велич, аз лицемерно се усмихнах, все едно знам коя е и разсеяно казах а, да, да…

За каква звезда говорим? През 1956 Метрополитън опера била на път да наеме Мария Калас. Директорът Рудолф Бинг казал, че я иска само ако е по-добра от Люба Велич. Агентът му върнал телеграма, че не е. Рекордът на Велич от 34 биса в Метрополитън още не е подобрен.  Когато си отива от този свят през 1996, Щатсоперата за първи път спуска черни знамена. 

Казват, че Наполеон избирал генералите си не според бойните им умения, а според късмета.  Но дали освен талант, желязна дисциплина и трудолюбие, Люба Велич имала късмет?  Клетата й майка я родила на нивата в поповското село Славяново. Отрязва пъпната й връв със сърпа.  Жътва е. Кой има време за глезотии.  Измила бебето със сълзи. Мъжът й я напуснал бременна и с още две малки  деца. Но по-лошото е, че после се върнал в семейството. Бил тираничен и зъл.  Децата да си знаят мястото на полето и да шетат в къщата! А Люба пасяла овцете и пеела, копаела и пеела, дояла козите и пеела.  Не мисля, че била нещастна.  Но отрудената й майка за нищо на света не искала дъщеря й да сподели нейната бедняшка съдба.  Един ден й дала малкото пари, които била скътала, и я изпраила в столицата със заръката никога повече да не се връща към тая мизерия. А баща й до смъртта си отказал да приеме успехите й по световните сцени.  Според него тя била лека жена и позоряла семейството.   

В София Люба намерила своя ангел-хранител.  Композиторът и педагог Георги Златев-Черкин я чул при едно свое гостуване в Шумен, още докато била ученичка, и бил поразен от нейния глас.  Започнал да й дава безплатни уроци и й намерил работа в хора на операта.  Поощрил я да кандидатства във Виенската консерватория и й подарил билет за Виена.  Люба наела мизерна квартира. Всеки ден изминавала дългия път до консерваторията пеш. Един ден припаднала от глад по време на урок.  Професорът й започнал да й дава пари за храна. По-късно Люба ще каже в едно интервю пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“. Завъшила консерваторията за две години вместо за шест и тръгнала към световната сцена.

Гласът й е с диапазон повече от три октави!  Звънък и чист. Дебютирала през 1937 в ролята на Неда от „Палячи“ на Леонкавало. Веднага станала любимка на публиката. Пяла е във всички големи спектакли и на всички големи сцени. Само Вагнер отказвала да изпълнява.  Когато я питали защо, Люба отговаряла: „Аз не съм немска селянка, а секси българка.“

През 1944 Рихард Щраус я чул в ролята на Саломе в едноименната му опера.  Твърдят, че казал: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Ако Орфей е бил гениален певец, вие сте негова дъщеря.“  Саломе се превърнала в коронната й роля. Люба споделя, че тоналността и диапазона, в които е написана ролята, са все едно скроени точно по нейния глас. За съжаление в разгара на кариерата й звукозаписът не е бил все още толкова разпространен. Затова голяма част от нейните изпълнения не са достигнали до нас.

Малко след световният триумф на „Саломе“, войната свършила и Люба останала от другата страна на Желязната завеса.  И потънала в забрава в родната си страна.  Невъзвръщенците не ги хвалим и не ги рекламираме.  А тя винаги и навсякъде гордо заявявала, че е българка.  Секси при това, както разбрахме.

Шумната, екстравагантна примадона никога не оставала сама, но до края на живота си била самотна.  Първият й мъж бил известен актьор, по-голяма примадона от жена си. Искал Люба да напусне сцената, за да му угажда.  Издържали заедно само година.  Един ден певицата се върнала по-рано от гастрол. Имала извинителна причина – започнала била Втората световна война. И заварила Фред в леглото с …мъж. А тя била бременна. Загубила бебето и никога повече не забременяла.

Вторият й съпруг, когото истински обичала, си отишъл рано. И както Люба Велич казвала с прочутото си чувство за хумор, може би затова той единствен й останал верен.

Виенският хайлайф така и не успял да й прости, че третият й съпруг бил с 14 години по-млад от нея и бил катаджия-регулировчик.  Типично в стила си на звезда тя заявила нахакано: „Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва!“ Бракът й завършил с трясък, когато един ден заварила регулировчика в леглото да управлява с умели движения голото тяло на прислужницата. Това никак не му попречило нагло да отмъкне каквото може от примата по време на кървавия им развод. 

През 1956 Люба се оттегля от сцената заради проблеми с гласа. Но не спряла да работи. Снимала се в повече от седемдесет филма, в един от които си партнирала със самия Луис Армстронг.

Звезда от световна класа, боготворена от публиката, почитана от световни лидери, триумфирала на всички големи сцени, в последното си интервю Люба Велич казва, че за нея любовта никога не е в минало време. „Тя не може да се улови, но аз ще я търся! Търсете я и вие!“.  Странно нещо е животът.  Понякога изсипва талант и слава, но ти отнема топлината.  Как мислите? Дали Люба Величкова щеше да бъде по-щастлива от Люба Велич?  Никога не знаем какво губим, когато печелим. Сигурно е едно – публиката и светът щяха да загубят един велик талант. А музеят в Попово щеше да има една увлекателна история по-малко за разказване.