Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Виждали ли сте някога елен в природата, не в зоопарк?  На мен ми се случи преди няколко години, когато с едни приятели  празнувахме Трифон Зарезан в известно ловно стопанство в Лудогорието.  Единият, пишман ловец, си беше донесъл пушката да трепе фазани. От любопитство и келешлък отидохме с него в укритието рано сутринта.  Над хълмистата равнина, изорана за пролетниците и набодена с минзухари в синорите, се стелеше тънка мъгла.  И тъкмо слънцето се показа иззад баира, когато внезапно на хоризонта, тежко и грациозно, излезе елен.  Силуетът му в контражур затули изгрева.  Навири глава, постоя, подуши въздуха и плавно изчезна.  Остави ни занемели от възхита. 

Вторият път занемях пред елен преди няколко месеца в Археологическия музей в Пловдив.  Теракотеният красавец, намерен на парчета при разкопки край Пловдивското село Мулдава през 1967, е на повече от 8000 години!  Това никак не му личи – и шарките, и цветовете са реставрирани до съвършенство от опитни специалисти. На муцуната му има дупка за изливане на течността.  Тялото му е кухо, моделирано от добре пречистена глина и побира 12 литра. Наистина впечатляващ размер – представете си 10-литрова бутилка минерална вода и прибавете два литра отгоре за разкош.   

Конструкцията му е непрактична за пиене. Ако сте се опитвали да вдигнете 10-литрово шише, знаете колко тежи.  Но може би функцята му е била друга. Каква ли?

Реставрацията му разбулила факти, които може би дават отговор на този въпрос.  През 1967 археологът-проучвател събрал фрагментите на натрошената фигура, сглобил ги с гипс и лепило, оцветил пукнатините с пигмент, а от вътрешната страна направил пълнеж с вестници с туткал.  Не че си свършил работата лошо.  Просто такъв бил тертипът тогава.  Оригиналът получил „твърде неугледен вид“, както пише специалистът, при който еленът попаднал 15 години по-късно, когато технологиите напреднали.  Захванал се наново с основен ремонт на фигурата.  Разглобил съда на части, почистил го и преди да го залепи със съвременни материали и фенси-шменси лепила и да го обагри с фенси-шменси багрила, го изпратил за изследване в лабораторията към Института по криминалистика. Там го подложили на спектрален анализ.  Добре де, ама нас какво ни интересуват тези технически подробности, ще попитате. Не ви го казвам случайно. 

Винаги съм била скептична към твърденията на археолозите, че този или онзи предмет има култово предназначение.  То като погледнеш, кьорав съд от праисторията не остана, дето да не са го ползвали в разни церемонии. Защо пък еленът просто да не е бил луксозната дамаджана на вожда на селото? 

Да, но в този случай спектралният анализ показал нещо много странно – върху шията на елена има четирнадесет удара с остър предмет, при това не какъв да е, а халцедон, ахат или яспис. Това са полускъпоценни камъни.  Защо вождът ще седне да си убива дамаджаната, па ще си играе да си намери, кой знае откъде, специален полускъпоценен камък за тази цел.  Добре, този път успяха да ме убедят, че са го ползвали за ритуали. Но ще продължавам да съм бдителна и да следя дали не вадят сакралния коз под път и над път. 

Ето ви интересен паралел между ритуалните удари във врата на елена от Мулдава преди 8000 години и народните вярвания и обичаи от миналия век.  В коледарските песни се пее за млад юнак, който тръгва да лови сур елен: „на чело му ясно слънце, на гърди му месечина, на плешките му ситни звезди”.   Когато юнакът успее да го догони и убие, направо се отприщва рогът на изобилието:

Подгони го, настигна го,
удари го в сърцето.
Потекли са дор три реки:
първа река — бяло мляко,
втора река — руйно вино,
трета река — жълто жито.
Възможно ли е хората преди 8000 години да са вярвали, че жертването на елен води до плодородие и изобилие? И не е ли възхитително как едно такова вярване може да пропътува 8000 години, предавано през вековете и да стигне до нас почти незасегнато от смущенията на времето.

В Мулдава археолозите разкопали общо четири помещения от праисторическата могила.  Три от тях със сигурност били домове – с огнищата му, със зърнохранилищата му, с посудата му, със земеделските му сечива и с ръчните мелници за зърно.   В един от съдовете намерили даже обгоряло тесто. 

В четвъртото помещение открили елена, а покрай него намерили култова масичка с необичайна форма, без аналог в праисторическите находки досега.  „Ако се обърне е ваза“, казва в записките си археологът Петър Детев.  Намерили също изобилие от глинени съдове, нашарени с бяла боя с десен като на елена.  Може би това е бил храмът на хората от Мулдава. 

Елените са предизвиквали у хората възхищение и почит от много, много отдавна.  Имах щастието да видя с очите си древните рисунки в пещерите Шове и Ласко във Франция.  Тези в Шове са на 36 000 години, а в Ласко са по-млади – на 17 000 години.  И в двете пещери, сред всички изобразени животни, важно място се пада на елените.  Това е обяснимо. Във времената, когато хората все още не са били земеделци и скотовъди, ловът е бил основен източник за прехрана. 

Стада елени препускат из човешката история – през пещери и праисторически храмове, през тракийски гробници и народни песни.   Убиваме ги, принасяме ги в жертва, правим си амулети от рогата им, тъпчем се с месата им. А те носят слънцето на челото си, луната на гърдите си и ни посипват със ситните звезди на прошката си.

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Той не е красавец.  Над ниското му чело се вият дребни къдрици.  Очите му са полусвити, с набръчкани, подпухнали клепачи.  Има дълъг и дебел нос, от дясната страна поиздут.  Устните му са свити решително.  Това придава на физиономията му загрижен и съсредоточен вид.  Може би е бил храбър воин или мъдър владетел?  Не знаем.  Времето заличава всеки спомен, особено ако са минали 19 века!  Тогава за какво да му се впечатляваме толкова? Или?

В света има много маски и шлемове, но само още две са подобни на тази в Пловдив. Нищо чудно, че тя станала обект на зрелищен обир като в Холивудски филм.

В една прохладна неделя на април 1995, точно по обед, на вратата на Археологическия музей в Пловдив се позвънило.  В този ден на смяна бил пазачът Йордан Тихов.  Той отворил и видял насреща си двама мъже с насочени към него пистолети.  Зашеметили го с удар в главата и той рухнал в безсъзнание.  Хванали го за краката и го извлачили пред витрина, в която се пази византийско съкровище от 760 монети.  Но крадците не били дошли за тях.  Събули обувката на Тихов и с нея разбили витрината, в която се съхранявала маската-шлем.  Алармата запищяла и охранителите долетяли след три минути.  Открили пазачът по кървавата диря, но от маската и крадците нямало и следа.   Нищо друго от музея не липсвало.  Когато се съвзел, пазачът описал нападателите си, но това не довело до нищо.  Знатният тракиец потънал в неизвестност. 

Дали е съвпадение, че една година по-късно, през 1996, отново през пролетта, майсторски обир оставил музея в Разград без бронзовата римска шлем-маска от античният град Арбитус, с около 200 години по-стара от тази в Пловдив? Крадците проникнали във фондохранилището през вентилационните шахти на покрива. И тази маска потънала в неизвесност.  До 2001, пет години след обира, когато български учен отишъл на археологически конгрес в Германия.  Видял маската от Абритус рекламирана за продан в каталог на частен колекционер. Веднага алармирал българските власти. С намесата на Интерпол, макар и изтъргувана на черния пазар, антиката била открита, иззета от последния й купувач и върната на държавата ни.

Пловдивската глава юнашка също се завърнала у дома след цели 20 години изгнание.  От ГДБОП дълго време следяли някакъв иманяр. По едно време излязла информация, че мошеникът е на път да сключи голяма сделка. Полицаите направили светкавична акция и го заловили в крачка. Притиснат в ъгъла, мъжът решил да се откупи.  Сам предал на полицаите маската, скрита в специален тайник. Говори се, че кражбата била поръчана от швейцарски колекционер. Дали е така или не – кой знае?

Археологическото откритие на Борис Дякович през далечната 1905 също било в стил Индиана Джоунс.  Макар че говорим за музеен и библиотечен работник и много сериозен човек, основател на Археологическото дружество и музея в Пловдив, представете си го как в проливен дъжд и кал преследва крадци и спасява историята.  Могилата, където намерил маската, била отдавна известна на пловдивчани.  Какво ли не се било случвало по склоновете й. Била е турско гробище. По едно време я разрязали на две, за да прокарат нова улица. Изгребвали от склоновете й пясък и пръст за строежите си.  Отгоре си засаждали зеленчук.  Все ровичкали, все човъркали.  До един студен декември на 1905, когато „невежи и неблаговъзпитани пловдивски момчета“, както пише в книгата си Борис Дяковски,  строшили част от покрива и стените на гробницата. Втурнали се вътре да грабят злато и сребро, и да изхвърлят всичко, което им попадне под ръка.  Целият ред в гробницата бил унищожен.  Веднага, щом научил за този вандалски акт, Дякович се завтекъл да спасява, каквото останало.  Сред порой и кал той и помощникът му прибрали в пловдивската библиотека находките.  Измили ги и ги наредили в една витрина, където цяла зима им се любували любопитните граждани. 

През пролетта на следващата година, Дякович започнал разкопки.  Оказало се, че гробницата била пълна с предмети. Върху тях била изсипана жарта от погребална клада.  Най-ценната находка била железният шлем-маска.  Из пепелта и въглищата в гробницата, археологът намерил златен пръстен с кристален камък с оранжев цвят, с издълбан върху него разярен лъв, стъпил върху стрела.  Тъй като в древността право да носят такива пръстени имали само сенатори, магистрати, дипломати и висши военни, ясно било, че погребаният бил „човек герой, главатар на юнашка чета, водител на някое тракийско племе“, по описанието на Дякович.

Върху мъртвия бил положен златен венец, какъвто бил обичаят при погребването на големци.  Около въглищата край главата в пълна безредица били пръснати златни листа.  Броят им не бил определен, тъй като някои от тях археолозите намерили изпокрити из дрехите на злосторниците, които разрушили гробницата.  Сред останалите находки имало оръжия, глинени, метални, бронзови и сребърни съдове и стъклени шишета. Споменавам ги мимоходом, макар че и тези находки са изключително ценни. Вижте само каква прекрасна сцена е изобразена на една от сребърните купи! Морски бог се опива да укроти коня на млада ездачка. Изправил е мощното си тяло срещу разярения кон. Момичето е красавица, със стройна снага и буйни къдрици, с щит и мантия, като амазонка. Освен това купата е така направена, че декоративният слой се отделя, за да може основата да се мие, без да се поврежда изображението. Фина работа. Вносна. Сега на мястото на могилата е пивоварна „Каменица“.  Знатният тракиец едва ли би оценил това.  Траките обичали вино. Но според мен би се зарадвал, че парадната му маска днес е оценена на 2 милиона евро.

Един момент, че някой ми звъни. А, моят приятел Спилбърг се обажда. Искал да снима нова продукция „Маската на Жоро“. Извинете ме! Отивам да се запиша на езда, че ролята на стройна златокоса амазонка много ще ми прилегне.