Етикет: Първа световна война

Съкровище на три държави

Съкровище на три държави

от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

Опашката от коли се вие в летния прахоляк. Обед е. Сменят служителите сигурно. Затова не мърдаме.  Над нас прелита ято птици и каца по минаретата на джамията отатък границата.  „За тях граници няма!  Как ми се иска и аз да съм птица, дори гарга да е“, казва дъщеря ми. 

Ще ви разкажа за едно съкровище, разделено на три в продължение на сто и няколко години и как, макар и за кратко, то премахна границите между България, Сърбия и Македония.

Не зная дали сте чували за Требенище – малко селце в Македония, близо до Охридското езеро. Името му идва от глагола „требя“, тоест разчиствам. Иронично, тази история започва точно с разчистване.  На камара камъни.  

Бил топъл майски ден няколко месеца преди края на Първата световна война.  Българските войници поправяли пътя между Охрид и Кичево, много важен, защото свързвал два фронта.  Наблизо нямало каменна кариера, затова започнали да тършуват наоколо, за да намерят материал, с който да запълнят дупките.  За щастие се натъкнали на няколко купчини речни камъни, кой знае как попаднали там.  Работата течала бързо, когато внезапно под една от камарите се показали някакви предмети.  Войниците удвоили усърдието си и отдолу започнали да извират бронзови съдове, оръжия, златни и сребърни накити и други ценни неща. Усетили се, че тази работа не е току тъй и се обадили на началството.  Не знаем в суматохата кой какво успял да поприбере. 

По щастливо стечение на обстоятелствата, началник щаб на тази дивизия бил полковник Димитър Мустаков, виден български офицер, сражавал се рамо до рамо с генерал Вазов.  В студентските си години освен военно дело, той изучавал по свое желание и археология в  Имперския археологически институт в Санкт Петербург.  Мустаков веднага разбрал, че става дума за ценна древна находка.  Подходил изключително професионално превид обстоятелствата.  Описал предметите, снимал ги и на гърба на снимките посочил кое на какво ниво било намерено. Човекът пипал като археолог – по стратиграфски пластове и позиции. Предприел всички необходими мерки след пристигането му нищо да не бъде разграбено, унищожено и изгубено. Едно малко и тъжно отклонение за нерадостната съдба на този забележителен българин: през 1925 бил ранен в атентата в църквата „Света Неделя“. През 1944 го осъдил Народния съд и до 1954, когато вече бил на 80, лежал в Пазарджишкия затвор.   Починал на 99 години, на 24 декември 1973 година, забравен и огорчен.

Но да се върнем в Требенище.  На място, за да продължат проучванията, дошли Карел Шкорпил от Варненски археологически музей и Богдан Филов от Народния археологически музей.  Ето как, с помощта на българската армия, били намерени и разчистени общо седем гроба.  Някои достигали три метра дълбочина и цели пет метра дължина. В тях открили останките на воини, погребани с богато въоръжение и предмети: копия, щитове, мечове, шлемове, бронзови съдове, сребърни, златни и кехлибарени украшения, златни погребални маски, златни пластини за ръцете, златен нагръдник. 

Четири месеца по-късно войната приключила и България била сполетяна от Втората национална катастрофа.  Никой нямал време и ресурси да се занимава с Требенище. Все пак, през 1927 година Богдан Филов публикувал монографията за находките и забутаното селце се превърнало в европейска сензация.  Районът край Требенище получил гръмкото прозвище „Долината на златото“.

Минали няколко години и през 1930 сръбски археолози под ръководството на проф. Никола Вулич подновили проучванията.  Подредбата на гробовете им се сторила странна – един самотен в първата редица и шест един до друг във втората редица.  Може би некрополът бил по-голям?  Прави били.  Открили още шест гроба.  В средата на ХХ век пък македонски учени предприели поредни разкопки в други части от некропола. В целия период на разкопките в Требенище били изследвани 56 гроба с над 600 артефакта.  Но седемте най-богати били открити още в самото начало – пет от българите и два от сърбите.

Некрополът край Требенище е обвит в мистерия.  Всеки път когато учените отговорят на някой въпрос, излизат още десет.  На кого са тези гробове?  Шкорпил предположил, че това били чуждестранни воини, загинали в битка и погребани на място.  Дали не са били гръцки наемници?  Няколко десетилетия по-късно намерили такива некрополи на Халкидики и край Солун със сходни предмети в тях.  Или пък може би били представители на местен елит, както мислел Филов? 

Едно е ясно – покойниците не били случайни. Случаен човек не го изпращат в отвъдното, заобиколен с вносни предмети на лукса.  Бронзовите съдове и оръжията били от Южна Италия и Пелопонес. Стъклото и фаянсът – внос от Близкия Изток и от Египет, рисуваната керамика – от Атина и Коринт, кехлибарът – от Балтийско море.  Били погребани на тихо, но много комуникативно място – в близост минавал един от основните пътища, предшестващ римския Виа Игнация.  На север водели още два пътя, също изключително важни. Този, който контролирал кръстовището сигурно е можел да се облагодетелства от всеки преминаващ.

За съжаление археолозите от онова време не разполагали с методите на науката днес. Затова не запазили кости, които да бъдат изследвани. То и без това скелетите на покойниците не били в добро състояние при намирането, заради влажното място.  Малката част, съхранявана в музея в Белград била унищожена по време на бомбардировките.  

Датирането обаче не било проблем– VI – V век преди новата ера. Извършили го на базата на многобройните предмети.  Най-интересни сред находките са четирите златни маски. Те са направени от тънък златен лист. Устата и очите са затворени. На челото на едната има пчела.  В древността пчелата символизирала безсмъртие и душа – вярвало се е, че пчелите въплъщават душите на мъртвите. Били също знак за царска власт и чистота – особено при гърците. Ако питате мен, не са ги носили по приеми.  Това са си посмъртни маски. А кой уважаващ себе си воин ходи по битки с посмъртната си маска под ръка?

Друг интересен артефакт е пластината с формата на ръка с пръстен.  Каква била нейната функция изобщо не е ясно.  Впечатляващ е и златния нагръдник, който си има съвсем парадно и практично предназначение. В краищата му има отвори за пришиване. Украсен е с кръгъл медалион с фигурите на два лъва. Така че аз клоня повече към теорията на Богдан Филов, че притежателите на тези символи на престижа са били представители на местния елит.

Днес можете да видите българската част от съкровището – артефактите от първите седем погребения, в зала „Трезор“ на Националния археологически музей. Иначе общата изложба мина и замина от България през 2024 без много шум.  Малко хора разбраха за какъв безпрецедентен акт на доброжелателство и културна дипломация става въпрос.  Аплодисменти за всички учени, археолози, реставратори и историци от България, Сърбия и Северна Македония, които в продължение на повече от пет години неуморно са бутали този проект да се случи.  Всички те доказаха, че за знанието и науката граници няма.

Теменужки и куршуми

Теменужки и куршуми

от Blonde in the museum ♥ 0 Leave a Comment

Кой е този интелигентен мъж, който ни гледа замислено от портрета?  Военната униформа му стои някак странно, сякаш я е сложил, защото е нямало какво друго да облече.  И колко военни офицери сте виждали да стискат в ръцете си едновременно меч и букетче теменужки?

Добре, ще ви подскажа малко. Автор на картината е Иван Мърквичка.  Едва ли има българин, който да не е чувал за него.  Наричат го българският чех. Първи директор на Рисувалното училище в София. Основал първото списание за изкуство, илюстрирал първото издание на „Под игото“ и участвал в изографисването на катедралата „Александър Невски“.  От десетките му картини, пресъздаващи битието на българите, най-известна е „Ръченица“, която нарисувал в селската кръчма в Бистрица.   Знаете я от учебниците.

Отплеснах се, нали? Да се върнем към снажния поручик.  Запознайте се с Иван Мърквичка-младши – синът на художника.  Бил не по-малко образован и начетен от известния си баща.  Родил се в Пловдив и изкарал гимназиалните си години в София, Мърквичка Младши завършил индустриална химия в Пражката политехника. Получил степен доктор по химия и постъпил на работа във фабрика за изкуствени торове в Чехия. Ботаниката била негово хоби и страст.  Описвал и хербаризирал всякакви растения.  Можел е да си остане в Чехия, да си работи в завода, в топлите неделни дни да се разхожда из полята и да събира треви и цветя. Изобщо –  да си живее безоблачно. Но по време на Балканската война решил да се върне в родината си и да се запише доброволец в амията.  Не познавам много хора, които днес биха направили такъв избор.

След края на войната, д-р Иван Мърквичка отишъл в Садово.  Че какво пък ще търси там, ще се запитате вие.  Ами отдал се на истинската си страст – ботаниката.  След Франция, Англия, Швеция и Германия, България е петата страна в света, която се захванала с агрономически изследвания.  Направила си Земеделска опитна станция в Садово. Именно от Садовското опитно поле, по българските ниви цъфнали нови култури – памук, фъстъци, цвекло, хмел, люцерна и детелина.

Когато избухнала Първата световна война, утвърденият и известен учен-химик и ботаник отново заминал за фронта. Бил командир на рота от Ямболския пехотен полк.  Ето какво пише участник в сражението, в което загива д-р Мърквичка: „Вече няколко часа две наши роти водеха отчаяна борба със силно укрепилия се противник. Жертвите бързо се увеличаваха.  Поручик Мърквичка прецени правилно положението и нареди решителна атака. Противникът беше обезвреден. Но поручикът падна, пронизан в сърцето.“  Бил само на 32, с блестяща научна кариера пред себе си.  Възрастните му родители били съкрушени. Художникът Иван Мърквичка заминал за фронта, за да види гроба на сина си в село Градешница.    Под грохота на оръдията той плачел и ровел с ръце в пръстта. 

Щом се посъвзел, художникът подарил на Природонаучния музей в София над 10 000 хербарийни листа от колекцията на сина си.  А на директора на музея подарил този портрет, който сам бил нарисувал.  За тези сто години що директори са се сменили, но никой от тях не е посегнал да махне картината.  Жалко само, че обикновените посетители на музея нямат възможност да срещнат д-р Мърквичка. Може би все пак ще успеете да си издействате покана от проф. Павел Стоев, сегашният директор на Националния природонаучен музей.  Той не е ботаник.  Подсказвам ви няколко теми за разговор с него – таксономия на Myriapoda (Chilopoda, Diplopoda), биоспелеология или в краен случай херпетология.

Теменужките имат над 700 разновидности в света. В България те са 38. Тези, които Мърквичка-младши държи в ръцете си, носят неговото име – Viola mrkvičkana. Кръстил ги известният чешки ботаник Йозеф Веленовски, за да почете своя колега.

Когато се изправиш пред д-р Иван Мърквичка, изпитваш странно съчетание от преклонение и нежност.  За момент забравяш ежедневната суета и си припомняш кои са истинските стойности в живота, простички като букетче теменужки.

Когато Ямбол беше част от света на дирижаблите

Когато Ямбол беше част от света на дирижаблите

от Blonde in the museum ♥ 2 коментара

Знаете ли, че България присъства в световната история на въздухоплаването с един невероятен рекорд?  Той превръща в реалност мечтата на хората да пътуват сред облаците и да прелитат далечни разстояния, над океани и неизследвани територии.

На 21 ноември 1917, немският дирижабъл L59 излетял от базата край Ямбол и се отправил към Танзания. На борда си носел 14 тона боеприпаси, 25 тона гориво и екипаж от 23 души. И каса вино за отпразнуване на пристигането.

Сега, за да разберете за какво чудовище става въпрос, ще ви кажа, че за вдигането на 1 килограм във въздуха е необходим 1 кубик хелий или водород.   Балонът на L59 имал обем 68 000 кубика.  Бил дълъг колкото две футболни игрища и развивал скорост от 100 километра в час.  Оборудван бил с пет двигателя Майбах със сумарна мощност 1200 коня. 

Мисията на L59 била да помогне на войската на генерал фон Летов-Форбек да задържи позициите си в полите на Килиманджаро, на границата с Кения, като й достави оръжие. Със своята полу-партизанска армия от около 3,000 войници, фон Летов-Форбек от години блокирал стохилядна английска сила и създавал големи проблеми на Антантата.   

Англичаните обаче научили за полета (то може ли да се скрие такова огромно нещо) и започнали мащабна кампания за дезинформация. Разгласили в пресата, че германският командващ е капитулирал в Мозамбик. Много мръсен номер, на който се вързал началник-щаба на германската армия и изпратил радиограма дирижабълът да се прибере.  L59 изхвърлил товара си и след 6 700 километра и 95 часа във въздуха кацнал обратно в Ямбол. Останали му били 10 тона гориво, които щели да стигнат за още едно отиване и връщане! Световен рекорд, ненадминат през всичките 40 години на съществуването на дирижаблите! Все се надявам касата вино да е оцеляла и да са отпразнували рекорда с нея.

В историята на България има още едно знаменателно събитие, свързано с въздушните гиганти.  През октомври 1929, знаменитият „Граф Цепелин“ прелита над София. Зрелището прекъсва дори заседанието на Министерския съвет.  Министрите се накачулват по балконите да наблюдават полета.  Години след това софиянци си подпяват песничката „Ах цепелина оттука мина. Какъв голям е, о, боже мой!“ на Стоян Миленков.

Също както и ерата на динозаврите, ерата на дирижаблите приключва с голям взрив.  Вечерта на 6 май 1937, Хинденбург избухва в  пламъци над Ню Джърси и само за 30 секунди се превръща в купчина овъглени останки, с 36 жертви и много ранени.   Години по-късно, Джими Пейдж ще кръсти групата си Led Zeppelin – комбинация между тежко и леко, запалимост и изящество. И ще сложи снимка от катастрофата на Хинденбург на корицата на първия им албум.

Непременно посетете впечатляващата интерактивна изложба „Когато Ямбол беше част от света на дирижаблите“.  Тя ще е в Регионалния исторически музей – Ямбол до 28 февруари 2025.  Ще научите интересни факти и истории, ще видите макет на прочутия L59 и ще си направите един виртуален полет.   

Екзюпери е казал, че ако искаш да построиш кораб, не трябва да караш хората да събират дъски и да им даваш заповеди. Вместо това е по-добре да ги научиш да копнеят за огромното и безкрайно море. Точно този копнеж са ни донесли на своите леки плещи изчезналите въздушни чудовища. Ако отидете до Ямбол, вдигайте поглед към небето. Може облаците да не са това, което изглеждат!