Заповядайте в шоурума на Античния керамичен център в Павликени! Ще ви покажем богатия асортимент на нашето производство и се надяваме да си тръгнете като предоволни клиенти!  Вижте тези сервизи за храна! Украсени са с листа и цветя – перфектната посуда, която няма да ви посрами пред никакви гости.  Ако искате да направите хубав подарък на детето си, изберете каруцата с кончето от нашата колекция играчки.  Или може би ви се иска да освежите сексуалния си живот? Разбира се, предлагаме и такива артикули.  Керамичните ни вибратори и плъгове са покрити с кафяв лак и изработени от най-качествена глина.  Фалосите ни завършват с изтъняване на формата, силно извита като дръжка и са много удобни за ползване.  По-добри са от старите гръцки „олисбос“, изработвани от дърво или камък, защото керамиката придава допълнителна топлина на преживяването ви, а и се поддържа по-лесно.  Освен за удоволствие, можете да ги използвате за дефлорация или при обреди за плодовитост. Произвеждаме също големи фалоси като архитектурни елементи за украса на домове ви.  Колкото по-голям е пенисът, толкова по-голям ще е късметът в къщата ви. 

Ако пък имате собствено серийно керамично производство, купете си печат от еротичната ни серия.  С такава визуална идентичност никой няма да обърка изделията ви.  Предлагаме матриците в различни модели: „Ерос и Психея“ – олицетворява първичната сила на сексуалното желание, „Дионис“ – символ на оплодителната сила, и „Венера“ – представена е гола, лявата ръка е повдигната и докосва косите, истинско въплащение на съблазънта. Най-популярен е този с натуралистичната еротична сцена. Размерът му е около 6 см в диаметър.   Както виждате, сцената представя момент от интензивните любовни занимания на двама млади.

Собственикът на производството е Гай Урсидий Сенецион.  Преди около 1800 години той се заселил в колония на ветерани в земите около днешно Павликени, след като се пенсионирал от легиона в Нове.  Избрал плодородната долина на река Росица, защото през нея минавали важни пътища, които свързвали Мизия с другите краища на огромната Римска империя.  Оженил се за красивата Юлия Валентина, родили си деца. Гай служил на Рим толкова вярно, че с обезщетението, което получил, вдигнал огромна вила на площ от четири декара и половина!  Днес от нея са останали само основите и човек трудно може да придобие представа за мащаба и красотата й.  Ние ще се изхитрим и ще я обиколим мислено.  Първо ще влезем в пищния вътрешен двор, потънал в зеленина и обрамчен с бели мраморни колони.  Ще пийнем студена сладка вода от двата кладенеца.  Вижте банята!  Огромна е, с два басейна, облицовани с мраморни плочи, и с подово отопление.  Стаите са украсени с цветна мазилка и рисунки.   Все едно сме в райска градина. 

Гай Урсидий Сенецион бил предприемчив човек.  Изследвал земите в имението си и установил, че има големи залежи на хубава глина. Наел хора, купил си роби, иззидал пещи и захванал серийно производство на всичко керамично, за което може да се сетите – посуда, лампи, играчки, строителни материали и разни други неща, за които ще стане дума след малко.  Производството процъфтявало. През 1976, докато проучвали вилата, археолозите се натъкнали на съкровище – гърне, затворено с купа и заровено в пода на една от стопанските сгради от имението, с 3727 сребърни денара – около половин милион лева днешни пари.  Дали това е била касата на завода?

Никога нямаше да разберем кой бил човекът, създал цялото това богатство, ако през 2016 година трактористът Валентин Савов от Павликени не беше закачил с плуга си надгробната плоча на Гай, Юлия и децата им.  Сега тя е изложена пред музейната зала на Античния  керамичен център.  Семейството е изобразено застинало едно такова. Не, не като селяни от миналия век пред фотообектива, дето седят вдървено и гледат стреснато. По-скоро като патриции, извисени над плебса.  В буквалния смисъл.  Плочата е висока цели три метра и трийсет и пет сантиметра и все едно си роб в краката на владетеля.  Надписът гласи: „На подземните богове. Гай Урсидий Сенецион живя 40 години. Юлия Велентина, негова съпруга, издигна този паметник. Добре заслужи.“ Представям си пък колко щеше да заслужи, ако беше доживял до 80!  Наистина, колцина от нас за 40 години са оцеляли след битки, вдигнали са имот и са направили фабрика, която е снабдявала с керамика всичко живо от Нове и Никополис ад Иструм, та чак до Кримския полуостров.  Дори след смъртта си Гай останал свързан с глината.  Паметната плоча и гробът са намерени в стара глинена кариера.  Както се казва, „от глина дошъл и на глина станал“.  

Археологът Богдан Султов възстановил последователността на керамичното производство и мечтаел центърът да стане научно-практическа база за обучение по римска керамика. Ценните находки, които открил, обаче заминали за музея във Велико Търново. Ако решите да го посетите, Античният керамичен център може да ви се стори скучен: Музейната сбирка е скромна, керамичните пещи са камари тухли под стъклени покрития, от вилата, както вече стана дума, са останали само основите. Красивият парк и малките стопански постройки представляват изящен комплекс с приятно фън-шуй излъчване, но не дават почти никакви съдържателни сведения.

Е, дотук с нашата разходка из античното семейно предприятие на Гай Урсидий Сенецион – войник, предприемач и баща, който знаел, че животът трябва да се живее пълнокръвно, защо не с малко еротика в глината.  Сред тухлите, фрагментите и старите пещи в Павликени може да ви се стори, че нищо живо не е останало. Но погледнете на Античния керамичен център като на фабрика за удовлетворяване на човешките желания – от най-обикновените до най-интимните.  И ако си тръгнете оттам с усмивка и с мисълта, че древните римляни са били много по-близки до нас, отколкото сме си представяли – значи сте избрали правилния артикул от техния древен шоурум.

Никога не бях ходила в Павликени. Обикновено хората преминават през това градче транзит и спират за малко на гарата, на път от София за Варна.  Какво да търси там човек,  ако не му е родно място или не е по някаква работа?  Например да си закупи креват от Привилегированата креватна фабрика на Дечев и Сие.  Насам народе! Най-здравите железни кревати въ Царството! Всеки нашъ креватъ служи дълги години — безъ скърцане, безъ огъване, безъ разводъ – здравъ сънъ за здравъ народъ! Художникът на фабриката – Владимир Егер, бил на особена почит в града, тъй като освен картините по металните рамки на леглата, рисувал портрети на своите съграждани.

Или пък може да натовари каруца любеници от огромния пазар на мегдана всеки вторник през лятото.  За да добие вид на истински пазар, в първите години павликенци изкарвали добитъка си и собствените си запаси от храна, под предлог че ще ги продават.  Умна стратегия, не мислите ли?  Предприемчиви хора отворили дневно кино с намалени цени в пазарните дни.  Отделете един час и се пренесете в други места и светове! За вторник този месец ще бъде представен „Циркът“ с най-великия филмов комик Чарли Чаплин. Посетители на пазаря, съединете полезното с приятното! Ох, увлякох се! Всичко това е можело да направите в началото на XX век.  Днес креватите са в музея, а от динения пазар са останали няколко снимки, все едно правени от НАСА на някоя далечна динена галактика.

Преди 130 години районът обиколил италианският публицист Жорж Нурижан и написал следното: “… Павликени. Макар да се смята за паланка, това е градец, който крие голямо и завидно бъдеще. Той се развива почти шеметно, за отлика от много други градове.  Оттук се изнасят големи количества грозде, вина, яйца, птици, добитък, кожи, соя, пшеница и други селскостопански произведения.“

За съжаление май не познал за голямото и завидно бъдеще. Но затова пък музеят в града е много хубав – специално проектиран за музей, с прилежно поддържан парк и обновена експозиция. Може да пипнете, да помиришете и да послушате какви ли не истории.

Представяте ли си на 21 години да ви изпратят съвсем сам да управлявате няколко села и 4000 декара имоти?  Това се случило с Атанас Хаджиславчев, който се оказал на правилното място в правилното време.  Той бил от стар търновски род на известни майстори кожухари. Баща му Славчо бил добър приятел на Етем бей, последният османски владетел на селата около днешно Павликени.  Когато руските войски минали Дунава, Етем бей дал пълномощно на Славчо да управлява имотите му и заминал за Шумен с файтона си. По пътя катастрофирал – возилото се обърнало, беят бил тежко ранен и по-късно починал.  Атанас бил седмото дете в семейството. Братята му отдавна били подхванали бизнес – търговия, страноприемници в Търново, така че баща му го изритал да се оправя с имотите в павликенско.  И тогава настъпил символичният момент, в който османският феодализъм отстъпил място на новото българско управление. Младият Хаджиславчев изградил чифлик, модернизирал стопанството, развил земеделието и търговията, и превърнал Павликени в процъфтяващо селище. Дарил земя за построяване на църквата, земеделското училище, основното училище, опитното поле, казармата, централния площад и ловния дом.  Вдигнал голям и модерен театрален салон.  Друго си е да си момче от сой! В признателната памет на поколенията е останал като Старейшината. 

Друг познат герой, за когото ще научите неочаквани неща, е  Моно Сеизмонов. Кой е той, ще се зачудите. Знаете го като Отец Матей Преображенски – Миткалото – една от най-необикновените фигури на Българското възраждане.  Освен революционер, близък съратник на Левски и книжовник – написал е цели  шест книги, Миткалото бил изобретател, човек с енциклопедични знания и неизчерпаемо любопитство.   Едва деветгодишен изгубил цялото си семейство – чумата ги тръшнала в буквалния смисъл.  Израснал из манастирите и се самообразовал в манастирските библиотеки.  Увлякъл се по механиката и науката. Непрекъснато нещо измислял и проектирал – нови машини, пясъчни и морски мелници, многоцевни оръжия и най-различни селскостопански рационализации. Търсил начин да сътвори вечен двигател. Бил нещо като българския еквивалент на Леонардо Да Винчи, но без рисуването. 

През 1870 Матей основал взаимно училище в село Михалци до Павликени, където по негов проект и под негов надзор тревненският зограф Венко Венков изрисувал върху стената на училището Вечен календар – сложна система от кръгове, дати, планети, празници и житейски цикли. Голяма работа, ще кажете вие от позицията на разглезени от глобалната мрежа и дигиталните технологии хора. Но преди 150 години календарите и часовниците не се валяли под път и над пот. Освен това календарът на Миткалото не просто показвал дните, месеците и годините. Той учел учениците на ред, дисциплина, морал и ценности – как да живеят според законите на природата и трудовия ритъм. В центъра му са изобразени двете полукълба на Земята с континентите, паралелите и меридианите. Нещо като стенен атлас за децата.  Сцените от селския живот в различните сезони имат символично значение – детството, младостта, зрелостта и старостта в човешкия живот. Най-симпатичното нещо в календара са старите имена на месеците – Сечко, Лют, Брезен, Цветен, Тревен, Червен, Сърп, Зарник, Руен, Листопад, Груден и Студен.  Зарник!  Сечко!  Преди години го свалили от стената на училището, защото щял да се съсипе. Реставрирали го и днес е звездата на музея в Павликени – доказателство за размаха на мисленето на един възрожденски шемет.

Друг шемет, роден в Павликени и станал световна звезда е Факира Мити.  Не се задържал много в родния си град – семейството му все пътувало и всичките им деца били родени на различно място. Но музеят му отрежда специално място. Димитър се изучил за маг в Букурещ, при мадам дьо Теп. Тя му показала как да забива игли в тялoтo cи и да допира с език нaжeжeнo жeлязo. От малък го интересували окултните науки – магията, телепатията и хипнозата. Ha cцeнaтa влaдeeл публиката и xopaтa ce тълпяли дa гo глeдaт. Превърнал се в един от най-големите български шоумени.  В сеансите си безпогрешно избирал от публиката нaй-чувствителния мeдиyм и четял мислите му като вчерашен вестник. Това предизвиквало фурор.  Бил първият вентрилоквист в България – говорел с корема си и „озвучавал“ куклите Иванчо и Ганчо.  Като Капитана и куклата му Бай Тъньо, които са много популярни днес.  

През 1930 читалището в Павликени решило да не изостава от световните новости и закупило „магически фенер“ – днес му казваме проектор, с който да онагледява беседите си. Той предизвикал шеметна сензация сред местното население. Селските глашатаи се изхитрявали да обявяват лекциите в читалището като кино без пари. Народът се трупал и слушал с внимание, и искал всичко да се повтаря и потретва.

Животът се върти като колелата на влака, минаващ през Павликени и като Вечният календар на Миткалото.  Историите за чешити, шемети и големи хора се усукват и преплитат в музея на този малък град.  Някои от тях са живели там за кратко, други – за по-дълго.  Като тухли в градежа на хубава къща, те спояват здраво миналото с бъдещето.  Листопад след Листопад, година след година и век след век. Така че следващият път слезте на гара Павликени и отделете един безгрижен следобед на прекрасния им музей!

„Мила ми Янге, пиша ти от фронта. Добре ли сте? Проходи ли Михалчо?“.  Това са последните думи на прадядо ми Смилен до семейството му.  Изчезнал безследно някъде около Кукуш през лятото на 1913 по време на Балканската война.  Макар че родната му Горна Джумая вече била освободена, заедно с хиляди други мъже от Македония и Тракия се записал доброволец.  За него войната била лична кауза – битка за земите на дедите му.  Тръгнал с такъв възторг, сякаш отивал на сватба.  Оставил младата си жена самичка с три момчета, най-малкото от които, дядо ми – въпросният Михалчо, едва на няколко месеца.

„Толкова го обичах, че бях готова да целувам земята, по която стъпва“, споделяла прабаба ми с внуците си. Войната свършила, но той не се прибрал.  Не бил и в списъците със загиналите. Взводният му казал на прабаба ми, че останал в окопа да си оправи партенките, защото обувките му били скъсани и краката му били разранени.  Така и не се разбрало какво се случило с него.  Тя ходела всеки ден на края на града да го чака. Никога през дългия си и тъжен живот не се разделила с писмото.  Когато го сложили в ковчега й, било станало на парцали, покрито с петна от сълзи.

Сигурна съм, че и във вашата родова памет се пази подобна история.  Ако не е прадядо, ще е чичо или братовчед.  Тях няма да ги видим в музеите.  За да попадне някой в музей, трябва да е голям герой, висш военен или политик.  Но то пък и да попаднеш в музея хич не е оферта.  Залите за войните са пълни с прашни витрини с прашни пушки и прашни униформи. И гигантска скука.  Нещо, което нито един участник – било то редови войник, изявен офицер или прославен генерал, не заслужават. 

И ето ти събитие!  Регионалният исторически музей в Плевен ви кани да се запишете доброволец в Девета пехотна Плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918).  Да се превърнете в редник, който пред страшното лице на войната е принуден да оцелява и да защитава семейството, родината и идеалите си.  Изключително интересен и много емоционален прочит на тази част от българската история!  Ще си поплачете. Дори да сте от камък. 

Първо ще чуете звъна на камбаната, която ще ви извести, че мобилизацията започва.  След това ще получите униформа, въоръжение и противогаз и ще се снишите в укритието, където ще усетите взривовете и ще чуете оръжейната канонада.   В тази част от експозицията има две малки снимки на полковник Георги Панев – едната в началото на войната – красив мъж с ясен поглед, а другата – в края – изтерзан старец. В учебниците по медицина по този начин илюстрират посттравматичния стрес.  Да помълчим!

Битките не са били единственото изпитание.  В много български части по фронтовата линия войниците били голи или облечени в дрипи. Много от тях умирали от измръзване.  В някои части били боси. Нямало достатъчно обувки, а как се водят битки с боси крака?!  Фуражът свършвал и добитъкът измирал.  Хората гладували.  Затова в моментите на затишие войниците се занимавали със земеделие – отглеждали жито, царевица, ечемик, бостани и лозя, зеленчукови и овощни градини.  

В сърцето на изложбата е землянката. Там, на импровизирания нар, в затишията между боевете войниците пишели писма на близките си.  Също като моя прадядо Смилен. Четяли кореспонденцията от дома.  Извиквали в съзнанието си спомени за мирните и спокойни дни, за жените и децата си. Мечтаели да се приберат живи и здрави, да варосат къщата, да окопаят градината и да излязат с кучето из полето.  Да преминат през кошмара и отново да заживеят нормално, с всички дребни радости и ядове на ежедневието.   Постойте вътре и послушайте простичките думи на една съпруга, която копнее войната да свърши и мъжът й да се завърне.

Историите, разказани в експозицията, се фокусират върху човека — върху това какво са преживявали войниците и техните семейства, през какви изпитания на психиката и физиката са преминали. Тя говори на езика на младите хора — на езика на днешния ден. Подвигът на полковник Шишков, спасил знамето, е представен във великолепен комикс. Но нека не издавам всички тайни — открийте сами своята вълнуваща версия.

„Войникът в униформата на човек“ не е просто изложба. Това е бурно емоционално пътешествие из онези страшни години. Вече е част от постоянната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен – домът, в който се е помещавала Девета пехотна Плевенска дивизия.  Непременно я посетете.  Ще ми бъде интересно да разбера дали след като видите и научите всичко, бихте се записали доброволци днес?  Бихте ли дали живота си за някакъв идеал – за свобода или обединение?  Ако трябва да напишете прощално писмо, до кого бихте го адресирали?  Какво ще му кажете?  Тези въпроси не са лесни, но е хубаво да си ги задаваме. Защото истинската битка не е за земи, нито е за граници, а е за това да останем хора – дори когато това изглежда напълно невъзможно.