„Мила ми Янге, пиша ти от фронта. Добре ли сте? Проходи ли Михалчо?“.  Това са последните думи на прадядо ми Смилен до семейството му.  Изчезнал безследно някъде около Кукуш през лятото на 1913 по време на Балканската война.  Макар че родната му Горна Джумая вече била освободена, заедно с хиляди други мъже от Македония и Тракия се записал доброволец.  За него войната била лична кауза – битка за земите на дедите му.  Тръгнал с такъв възторг, сякаш отивал на сватба.  Оставил младата си жена самичка с три момчета, най-малкото от които, дядо ми – въпросният Михалчо, едва на няколко месеца.

„Толкова го обичах, че бях готова да целувам земята, по която стъпва“, споделяла прабаба ми с внуците си. Войната свършила, но той не се прибрал.  Не бил и в списъците със загиналите. Взводният му казал на прабаба ми, че останал в окопа да си оправи партенките, защото обувките му били скъсани и краката му били разранени.  Така и не се разбрало какво се случило с него.  Тя ходела всеки ден на края на града да го чака. Никога през дългия си и тъжен живот не се разделила с писмото.  Когато го сложили в ковчега й, било станало на парцали, покрито с петна от сълзи.

Сигурна съм, че и във вашата родова памет се пази подобна история.  Ако не е прадядо, ще е чичо или братовчед.  Тях няма да ги видим в музеите.  За да попадне някой в музей, трябва да е голям герой, висш военен или политик.  Но то пък и да попаднеш в музея хич не е оферта.  Залите за войните са пълни с прашни витрини с прашни пушки и прашни униформи. И гигантска скука.  Нещо, което нито един участник – било то редови войник, изявен офицер или прославен генерал, не заслужават. 

И ето ти събитие!  Регионалният исторически музей в Плевен ви кани да се запишете доброволец в Девета пехотна Плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918).  Да се превърнете в редник, който пред страшното лице на войната е принуден да оцелява и да защитава семейството, родината и идеалите си.  Изключително интересен и много емоционален прочит на тази част от българската история!  Ще си поплачете. Дори да сте от камък. 

Първо ще чуете звъна на камбаната, която ще ви извести, че мобилизацията започва.  След това ще получите униформа, въоръжение и противогаз и ще се снишите в укритието, където ще усетите взривовете и ще чуете оръжейната канонада.   В тази част от експозицията има две малки снимки на полковник Георги Панев – едната в началото на войната – красив мъж с ясен поглед, а другата – в края – изтерзан старец. В учебниците по медицина по този начин илюстрират посттравматичния стрес.  Да помълчим!

Битките не са били единственото изпитание.  В много български части по фронтовата линия войниците били голи или облечени в дрипи. Много от тях умирали от измръзване.  В някои части били боси. Нямало достатъчно обувки, а как се водят битки с боси крака?!  Фуражът свършвал и добитъкът измирал.  Хората гладували.  Затова в моментите на затишие войниците се занимавали със земеделие – отглеждали жито, царевица, ечемик, бостани и лозя, зеленчукови и овощни градини.  

В сърцето на изложбата е землянката. Там, на импровизирания нар, в затишията между боевете войниците пишели писма на близките си.  Също като моя прадядо Смилен. Четяли кореспонденцията от дома.  Извиквали в съзнанието си спомени за мирните и спокойни дни, за жените и децата си. Мечтаели да се приберат живи и здрави, да варосат къщата, да окопаят градината и да излязат с кучето из полето.  Да преминат през кошмара и отново да заживеят нормално, с всички дребни радости и ядове на ежедневието.   Постойте вътре и послушайте простичките думи на една съпруга, която копнее войната да свърши и мъжът й да се завърне.

Историите, разказани в експозицията, се фокусират върху човека — върху това какво са преживявали войниците и техните семейства, през какви изпитания на психиката и физиката са преминали. Тя говори на езика на младите хора — на езика на днешния ден. Подвигът на полковник Шишков, спасил знамето, е представен във великолепен комикс. Но нека не издавам всички тайни — открийте сами своята вълнуваща версия.

„Войникът в униформата на човек“ не е просто изложба. Това е бурно емоционално пътешествие из онези страшни години. Вече е част от постоянната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен – домът, в който се е помещавала Девета пехотна Плевенска дивизия.  Непременно я посетете.  Ще ми бъде интересно да разбера дали след като видите и научите всичко, бихте се записали доброволци днес?  Бихте ли дали живота си за някакъв идеал – за свобода или обединение?  Ако трябва да напишете прощално писмо, до кого бихте го адресирали?  Какво ще му кажете?  Тези въпроси не са лесни, но е хубаво да си ги задаваме. Защото истинската битка не е за земи, нито е за граници, а е за това да останем хора – дори когато това изглежда напълно невъзможно.