Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?