Един ден тате се прибра в приповдигнато настроение, все едно беше спечелил от тотото. „Та-дааа!“, извика той и артистично набра с шаващи пръсти завесата на прозореца, като за представление.   „Имам подарък за теб, маце!“, каза той на мама.  Тя надникна навън с очакване и надежда.  В нашето семейство подаръците и изненадите си бяха чиста глезотия.  Погледна и се разрева с глас.  На паркинга пред блока беше паркиран чисто нов лимоненожълт „Москвич“.  Бяха чакали за кола десетина години.  „Да я махаш тая грозна бричка!“, занарежда тя през сълзи.  „Селяните с такива си возят зарзавата на пазара! Да я върнеш откъдето си я взел!“ – реве и хълца и сополи бърше. Разбира се, после скъса бричката от каране. С нея взехме книжки аз и брат ми. С нея отидох да раждам.  Накрая служеше за катерушка на децата ми. Историческа бричка се оказа. Грозна, но държелива.

Бричките на Мито Орозов също разплаквали хората, но от щастие.  В края на 19 и началото на 20 век, това били най-елегантните и здрави возила не само в България, ами и в цяла Европа. 

След Освобождението по прашните пътища скърцали предимно волски каруци.  Хората се нуждаели от по-бърз и удобен превоз – брички, кабриолети и файтони.  Орозов се заел да запълни пазарното търсене на модерни коли.  Роден в бедно семейство и учил само до втори клас, простият  врачански чирак се превърнал в един от най-големите предприемачи в България.  Влагал само качествени материали – добре изсушена и лека дървесина, устойчиви и трайни бои, най-доброто желязо.  Изработвал по 50-100 коли годишно,  включително и катафалки, боядисани с искрящо черен лак, с резба и сърмени пискюли. Хората умирали да се возят на тях! 

Назначил опитни чужди специалисти.  Главен майстор-дърводелец му бил сърбинът Йован, а за бояджия и тапицер взел ненадминатия унгарец Едуард. Надницата им била 5 златни лева (при стандартна 1 лев за майстор). Авангардни специалисти с авангардна заплата за авангардно производство.

Днес Орозов би повел класацията „Мениджър на годината“ и би красял корицата на списание „Форбс“, със син костюм и важно скръстени на гърдите ръце, заради иновативния си подход в управлението.  Уважавал работниците си. От ранни зори до късен мрак се трудел заедно с тях.  През 1907 г. пръв в страната въвел 9-часов работен ден при обичайното тогава работно време от 10 до 12 часа дневно. Това разгневило занаятчиите в града, но той не отстъпил.  „От преуморения работник ползата е малка!“, отсякъл.  Пръв в България въвел стандартизирани цени и каталог на продуктите си, години преди това да се превърне в практика.  Бързо схванал, че за да те забележат трябва да се показваш. Ходел по всички изложения – Пловдив ’92 (1892, да не се объркате), Плевен’95, Русе ’97. Излязал и на международна сцена в Лондон през 1907.  Отвсякъде неминуемо се връщал с най-високите отличия – златни медали и грамоти.  

Две от изложенията променили живота му: пловдивското и лондонското.  В Пловдив, колите му привлекли вниманието на българския княз Фердинанд I.  Князът лично си купил каляска за 1300 лева – огромна сума за онова време и направил врачанеца придворен доставчик – голямо признание за провинциален български занаятчия.  В Лондон пък кабриолетите на Орозов спечелили сърцето не на кого да е, а на Хенри Форд.  Четири години по-рано, американецът бил вече основал фабриката си за автомобили в Детройт.  Форд предложил Мито Орозов да му произвежда купетата на прочутия „Форд Т“.  След срещата, двамата започнали активна кореспонденция.   Днес всеки стартъп би убил човек, за да се пласира като подизпълнител на някоя от мегакорпорациите.  Мито обаче бил предпазлив реалист.  Претеглил внимателно плюсовете и минусите и преценил, че неговата фабрика не била пригодена за серийно производство.  Освен това го спряла липсата на достатъчно квалифицирани работници, недоразвития пазар и ненадеждните доставчици. Отказал съдружието на известния американец.  Щял да да развива фабриката си със собствени сили и средства и в по-късен етап отново да преговаря с Форд.  Така и не успял, заради трагичната си кончина.

На 19 децата ни завършват гимназия и се записват в  университет. На 19 Мито Орозов поел сам занаята на майстора, при когото чиракувал и го издигнал до производство на световно ниво.  С образование първи и втори клас!  И много труд и постоянство. Обаче животът се върти като фурнаджийска лопата. Днес си горе, а утре не се знае на какъв огън ще се печеш. В нашия случай, както ще разберете, дори буквално. 

Войните спрели устрема на Мито.  Работниците му били мобилизирани на фронта, вносът спрял, клиентите намаляли.  Но истинската трагедия дошла ненадейно през септември 1923. Метежници запалили гарнизонните складове във Враца и предизвикали истинска катастрофа.  Бомбите и снарядите подпалили и разрушили половината град. Ето какво пише Врачанският митрополит Климент: „Грозна стихия потопи всички ни в горчиви сълзи. Изгубиха живота и здравето си повече от стотина граждани: едни изгореха живи и умреха от тежки рани, други ослепяха и осакатяха завинаги.  Опожарени и разорени са около 500 къщи в най-хубавата и най-новата част на града, разрушена е голяма част от чаршията, унищожени са няколко склада на стока, изгорели са много еснафски работилници, търговски магазини и дюкяни.“

Него ден бай Мито отишъл във фабриката, както винаги, рано призори.  Когато започнали взривовете, сградата се подпалила.  Той тръгнал да гаси, но бил разкъсан от  снаряд.  Намерили го над кофа с вода – килнал се и не мръднал.

Така завършила историята на този буден, трудолюбив и предприемчив българин.  После синовете му възстановили производството, но през 1944 фабриката била национализирана и всичко приключило. Други заводи в братски страни започнали да произвеждат други лимоненожълти брички, които карали хората да плачат.

Когато имате възможност, идете да видите модерните коли на Мито Орозов в Етнографския музей във Враца. Сложете си лачените чепици, врътнете чадърчето и си представете, че тържествено минавате по улиците на града, по времето когато е можел да се побратими с Детройт.