Тази история  е отпреди повече от 120 години, когато село Мезек било още на турска територия.  Пасял си, значи, Ангел Чобана овцетe, човъркал си нещо около Мал-тепе („Иманярската могила“) и що да види – глиган.  Звяр 177 кила, разчленен на части – на една страна туловището, на друга – краката.  Добре де, не бил истински, а от бронз – статуя сиреч.  Бай Ангел не искал находката да попада в турски ръце. Затова завлякъл, якичък ще да е бил, животното у тях и го закопал в двора.  Споделил със съселяните си и започнали да кроят план как да пренесат глигана в България.  Ама първо изпратили единия крак в Пловдивския музей, да видят дали няма да получат някой лев.  Статуята тежка, не било лесно да я прекарат през границата, и докато се почесват минали четири години.  Колко дълго може да се опази една тайна?  Турците, в края на краищата, научили, изкопали находката и я отнесли в Отоманския музей в Цариград.  Добре де, ама кракът си останал в Пловдив.  През 1931, пловдивчани успели да го трампят за гипсова отливка от цялата статуя.  Кон за кокошка, но поне днес имаме копие на глигана в цял ръст в Археологическия музей в София.  Ръстът цял, но глиганът – не.

Не стига, че бил осакатен в краката, клетият, ами и зурлата му била отрязана. Така си бил още при намирането.  Археолозите не открили липсващата част. Разбирам да не се е побирал в тавата, да му отрежат краката. Ами зурлата защо? И изобщо, цялата работа по разфасоването не е никак ясна. Бронз е това, не е кашкавал.  Сам ли е бил глиганът, или част от някакъв по-голям паметник? Къде са другите фигури? Каква е връзката му с могилата?

Древният скулптор се постарал в детайлите, доколкото може.  Гривата му е по конец, като брада на арабски ерген.  Богдан Филов пише, че върху лявата плешка, зад ухото, има рана от копие, от която капят три капки кръв.  Аз не можах да видя раната. Или е мое дясно, на Филов ляво, или е откъм стената. А ме досрамя да се пъхна от другата страна.  Какво като съм блондинка, какво като не е оригинал.  Ще писне оная ми ти аларма и после иди обяснявай, че Богдан Филов така ти казал.  Ще стане Блондинка в ареста, а не Блондинка в музея.

Откак бай Ангел намерил глигана, хората непрекъснато тършували наоколо.  През 1921 друг жител на селото, бай Георги, намерил близо до могилата дълъг бронзов прът. По-късно се оказало, че това е част от луксозен свещник, канделабър, разпарчетосан и той като глигана, на една страна сатир, на друга лампи, на трета прът, на четвърта триножник. То изобщо цялата работа около Мезешката гробница не е за хора, вманиачени в реда, като Девите, например.  Всичко е един гигантски хаос. Разхвърляни, натрошени, разглобени предмети и липсващи кости.

Тършуването приключило през януяри 1931, когато трима мезекчани, начело със селския пъдар, най-после попаднали на входа за гробницата.  Ама така се изненадали! И се уплашили, че било тъмно и нямали фенер. Единият отишъл до селото за светлина и се върнал с кмета и даскала (без попа, незнайно защо).  Добре че бил даскала де, да разкаже подробно след това на археолозите кое как е било намерено, защото храбрите индианаджоунсовци прибрали всичко и го отнесли в кметството, без да си играят да описват кое къде е и как е поставено.  Е, почти всичко отнесли.  След време някои дребни златни предмети от гробницата ги намерили при златарите в Хасково.  Откривателите си ги били взели „за спомен“.

Пет дни след отварянето на гробницата, в Мезек със свои колеги пристигнал самият Богдан Филов, основател и директор на Археологическия музей в София.  Бързо разбрал, че става дума за епохално откритие, смесица на микенска с тракийска архитектура, на гръцка с тракийска култура.  Месец по-късно изнесъл сказка, на която присъствал цар Борис.  Негово величество толкова се впечатлил, че веднага разпоредил да се дадат средства за разкопки.  Тогава започнало истинското научно изследване на откритието.

Аз съм като сврака – не можеш да ме плениш с каманяци, дори това да е най-дългия коридор на гробница в света и да е толкова майсторски иззидан, че да не можеш да си мушнеш нокътя между камъните. А и защо, по дяволите, да си троша маникюра.  Падам си по лъскавкото – бижута, обзавеждане, посуда всякаква.  Като красивия нагръдник от сребро с позлата, открит в главното помещение. На гърба му има отпечатък от плат. След време, когато техниката се подобри, ще могат учените да възстановят десена. И някой световен моделиер да направи колекция “Мезешки откутюр“.  Но хайде стига глупости.  Тежък и неудобен, нагръдникът не служел за защита на тялото в битка. Преди 2400 години тракийците украсявали с такива нагръдници труповете на мъртвите.  Направен е от гръцки майстор, обаче не съвсем по правилата. Явно е трябвало да се съобрази с вкуса на клиента си, който бил малко варварски, защото принудил майсторът да изчатка редица от човешки глави, вместо безобидни бръшлянчета и вълнички.  От Мезек досега в България са открити общо около 50 нагръдника, но пищните като този се броят на пръстите на едната ръка.  Ясно е, че погребаните в гробницата са били от сой.    

Канделабърът също не е от IKEA.  Има подобни в музеите по света – гръцки и етруски, но с такъв грациозен сатир с изящно цвете в ръката, няма.  В цветето са поставяли свещи, а в лявата ръка, опъната надолу и свита на тръбичка, сигурно са окачвали лампа.  Момчето балансира на пръсти на ръба на капител.  Представете си, че отдолу тече ручей и то пробва с палец студена ли е водата.  Затрогващо реалистична фигура.  Археолозите трябвало да го сглобят, защото бил натрошен и разхвърлян вътре и вън от могилата. 

Кой и защо е трошил и разхвърлял?  Ако са били древни грабители, защо не са взели цялото злато и бронзовите предмети, които по онова време били ценни? И защо старателно запечатали гробницата и засипали входа? 

Навремето, докато учех край Дунава, реката замръзна на кокал и един глиган цъфна в центъра на Русе.  Местната ловна дружинка храбро го отстреля.  Не зная дали са го сготвили, поне да не става зян.  Моята рецепта не се получи. Много от подправките липсват, много от въпросите нямат отговор. Но поне сега ще знаете откъде са трите капки кръв по пода на Археологическия музей в София.