Ритуално убийство на автомагистрала „Хемус“

Ритуално убийство на автомагистрала „Хемус“

Предаваме директно от село Бохот, Плевенско. В гроб, покрит с камъни, е намерен скелет на млада жена. Черепът обаче не е неин, а на мъж.  Изглежда главата му е била старателно увита в плат, закопчан с шест безопасни игли и поставена до женското тяло.  В друг гроб в съседство са открили още една млада жена, този път със собствената й глава. В краката й има останки от изгорени мъж и детенце. 

Каква трагедия се е  разиграла тук?  Кои са тези хора? Къде е липсващата глава?

Случаят е поет не от плевенските криминалисти, а от археолозите, тъй като погребенията са отпреди 2400 години. Открити са при спасителни археологически разкопки, преди да нахлуят багерите и магистралата да погълне всичко.

Знаем, че траките са убивали конете, кучетата и най-любимата жена, за да придружат мъртвия в отвъдното. Дали мъжът е загинал в битка и са донесли само главата му?  Може би бащата и детето са отишли на лов и са били надвити от някой звяр. Според обичя са ги изгорили на клада, а майката са убили, за да си е с тях. Каква е вашата версия? Две масивни сребърни гривни са красяли ръцете й, изящна златна огърлица е висяла на врата й, носела е също пръстени и гривни с мъниста от стъкло и смола. Не ще да е била случайна.  Такива накити са можели да си позволят само хора от сой. 

Снимка: М. Райковска, каталог на Национален археологически музей, том XXVII

Находките от Бохот не са уникални – такива бижута и предмети са намирани и на други места. Какво тогава им е толкова специалното?  Да вземем например сребърните гривни.  Освен тях, досега има открити още 12 подобни. Но само тези двете са от недокоснат гроб, както навремето са ги оставили древните хора. Останалите са случайни находки без ясен произход – или са били част от скрито някъде съкровище, или изобщо не се знае от къде са били изровени (в колекцията на Васил Божков). 

Снимка: М. Райковска, каталог на Национален археологически музей, том XXVII

Всички артефакти от гробовете образуват заедно единен контекст и позволяват на учените да датират точно цялата находка.  Все едно след 2400 години да попаднат на стая с обзавеждане и предмети от днес. Ааа, ще си кажат археолозите от бъдещето, щом са на едно място, явно мобилният телефон е от епохата на плазмения телевизор, а не от епохата на черно-белите „Опери“ от онзи обект на стар завод край Велико Търново.

Археологията е призвание. Тежка професия, която няма нищо общо с Индиана Джоунс.  Машината на времето често е паркирана сред дива природа и красиви гледки. И ята комари. И оси. И страшен пек. И прахоляк.  Но все пак, хората от екипа  първи виждат съкровища, скрити от хорските очи в продължение на хиляди години.  И се случва понякога да пътуват към София с някоя тракийска принцеса в скута.  Вярно, под формата на кости в кашон, но все пак принцеса в скута. 

Снимка: Каталог на Национален археологически музей, том XXVII

За съжаление не можете да видите находките от Бохот. Те се намират в хранилището на Археологическия музей в София.  Понякога ги изваждат, за да ги покажат на посетителите, но никой не знае кога това ще се случи отново. Искате ли, докато чакаме със затаен дъх, да напишем заедно сценария на сериала „Принцесата без глава“?

Гердан на 4200 години краси продавачка на пазара

Гердан на 4200 години краси продавачка на пазара

През 2004 археолози от Националния исторически музей правили разкопки край Карлово. Проучвали пътна станция от римско време. Един ден проф. Иван Христов и колегата му Мартин Христов отишли на пазар и забелязали продавачка със златeн наниз от древни мъниста.  „От къде бе, госпожа, имате това красиво герданче?“, я попитали. От дума на дума станало ясно, че мъжът й Иван Димитров е тракторист и изорал мънистата край село Дъбене.  Човекът завел археолозите на мястото.

Илюстрация: Станка Желева от книгата „Невероятните истории на съкровищата на България“

Така започва историята за едно от най-загадъчните съкровища в България.  Какво му е загадъчното ли? Няколко неща. Първо, че е намерено в странни малки могилки.  Не са гробове. В нито една от тях няма човешки кости.  На всичкото отгоре, хората са идвали на това място не една, не десет, не сто, а поне хиляда години.  Ритуалът е оставал същия. Само предметите са се сменяли.  Копаели плитки дупки, слагали в тях съдове, обеци, огърлици, фиби за коса, гривни, амулети и какви ли не други неща, разкъсвали и разпилявали върху тях нанизи с мъниста.  Отгоре нареждали речни камъни.

Каква ли е била тази традиция, която трае толкова дълго без да се промени?  Някакъв виртуален храм под небето ли е било това място, та е привличало хората векове наред?

Фотография: Тодор Димитров от брошурата на Мартин Христов „Съкровищата от Дъбене“

За четири години разкопки, археолозите изследват двайсет и две могилки и една от петте по-големи могили.  Намират над 21,000 златни предмета.  И още много незлатни, но не по-малко ценни.  Като 22 стъклени мъниста, прозрачни и синички, два милиметра в диаметър. Хич няма да им обърнете внимание в сянката на пищното злато.  А и сега можем да си напазаруваме стотици такива от интернет.  Но в древността стъклото е било изключителна рядкост.  Особено пък толкова деликанто.  Археолозите предполагат, че това е едно от най-ранните стъкла в Европа.  Кой ли ги е измайсторил? Как ли са попаднали в Дъбене?

Ще подминете и невзрачната сребърна кутийка с капаче. А тя е уникална – в сцелия свят не е намирана такава от това време.  Археолозите смятат, че тя е доказателство за близки бизнес отношения с Анадола.  Златният кинжал също е единствения по рода си от Бронзовата епоха в света. След толкова хилядолетия е още остър и в перфектно състояние.

Но все пак да поговорим и за бляскавите звезди на Дъбенското съкровище – златните мъниста.  Както казах, древните са късали огърлиците и са ги разпилявали. Така че дизайнът на колиетата е на музея – низани са и са сглобявани там. Мънистата са местно производство, със злато от наносите в местните реки.  Явно хората от Дъбене са били големи спецове и виртуозни златари.  Мънистата са миниатюрни, милиметър и нещо.  Изключително са фини и са толкова еднакви, че сякаш са печатани с лазерен принтер. Някои археолози предполагат, че древните златари са ги обработвали във вода, за да я използват като лупа. Сред мънистата има и такива с по-сложна форма, които нямат аналог в други находки. Все технологични иновации на хората от дъбенско.

Е, добре де, какво толкова, ще кажете вие. Злато колкото щеш, а ти тука с някакви мъниста и кутийки ни занимаваш. Защо да ни интересува това? Ами защото хората, които са оставили тези предмети са пра-прадедите на траките. Съкровището от Дъбене е важно, тъй като е липсващата брънка в историческата верига между златото във Варненския халколитен некропол отпреди 7000 години, и златото на траките отпреди 3000 години.

Какво е имало в Дъбене преди 4200 години? Светилище на Богинята майка? Или пък в околностите е имало производствен център за златни изделия?  Археологът Мартин Христов и колегите му нямат отговор. Поне засега. Отидете в Националния исторически музей, за да видите това чудо на живо и да научите повече. Но преди това наемете трактор и пратете половинката си да оре. Може пък и вие да се нагиздите с нещо по-така.