Градовете са като хората.  Всеки си има свой характер, свой специфичен речник и колорит.  Живяла съм къде ли не и съм си отнесла отвсякъде по нещо.  В сладкарницата на централния площад в Русе, близо до “Лайното“, продаваха най-вкусните негърчета.  Изяждах по едно всеки път, когато се прибирах от училище.  Не, не съм някакъв политически некоректен канибал! Така се казваше десертът –  бишкоти, слепени с крем и обилно поляти с шоколад.  А защо има лайно в центъра на този красив град, може да потърсите в нета. Преди много години в Благоевград пък всяка вечер точно в 6 хората обличаха новите си дрехи и тръгваха по Движението.  Правеха тегели нагоре-надолу по централната улица, от киното до банята и обратно, спираха се и се заговаряха. Движението беше всички днешни социални медии взети заедно. То ни държеше в течение на последните новини и клюки, модните тенденции, политическата ситуация у нас и в света. Сигурна съм, че всеки от вас веднага ще изброи чешитите, местата за срещи, местните забележителности и жаргона на града, в който живеете.

Но дали точно вашият град е сред най-самобитните в България? Или си имате друг фаворит? За мен това е Пловдив.  Или както казва в едно свое интервю Айляка Bitch, една от музите на Майна Town: „Що, има ли друго място?“  Освен нея още шест музи инспирират майните – Мелпомайна, Пулпудива, Тримона Лиза, Капана Каренина, Фили Бейби и Зума Търман. В Пловдив хората непрекъснато бичат айляк и по тази причина имат много време да общуват с тези музи, да се вдъхновяват и да творят.

И какво толкова са сътворили, ще попитате.  Ами много неща. Но сега ще ви разкажа за най-новия писък на айляшкия дух. Това е Fantasy Не-музеят.  Той е всичко, което един музей не е.  Вместо прашни витрини има истории.  Вместо мрачни пазачи по ъглите, които отегчено следят да не пипнеш нещо, те следи огнедишащо драконче с тъжни очи.  Вместо от табелки със ситни, неразбираеми текстове, научаваш за градската история, като се катериш по стълби, махаш с ръце, въртиш педали и раздаваш остри крошета, наденал боксови ръкавици.

Ако никога не сте се подписвали в тетрадката на Стефчо Автографа, ако не сте си купували чорапи от Митко Чорапа или не сте били кодошени от Клоунът Кени, ако не сте отмествали гащите и блузите на партера на H&M, за да надникнете към оригиналните седалки на Римския стадион в мазето, ако не сте сърбали турско кафе на Джумаята, докато край вас минава половината град, значи е добре да посетите Не-музея, за да преживеете Пловдив както никога досега.

Знаете ли какво е айляк?  Айлякът е като тишината – назовеш ли го, изчезва. Айляк е, когато не го осъзнаваш. Всеки, който и за миг си е повярвал: “Т‘ва е, най-накрая го бича тоя айляк!“, вече не притежава айляка. Айлякът му изтича!  Затова създаването на Не-музея отнело години творчески труд на екипа от платформата за локална култура Майна Town, който се занимава с издаване на уникални комикс книги и списание, и прави най-различни събития и проекти, вдъхновени от градския живот. Включили се също десетки съвременни артисти, илюстратори, архитекти и дизайнери.  Всички те просто не са искали айлякът им да изтече и затова са действали бавно и предпазливо.

Повечето музеи у нас и по света приличат на стари, гнусливи аристократи, които предпочитат да пият чая си сами, вместо да ги връхлитат тълпи от плебеи.  Те са място за мълчаливо съзерцание на неща във витрини и взиране в неразбираеми табели.  Там рядко ти разказват вълнуващи истории.  Трябва сам да се ровиш или да слушаш беседата на екскурзовода – може да ти се падне някой, който си обича работата, но това е шанс едно на милион.  Ако не си някакъв жаден за знания нърд, или не са те завлекли насила от училище, няма да влезеш в музей по своя воля.  Затова креативни хора запълват нишата с места които хем образоват, хем забавляват.

Както е казал Джон Ленън, „Айляк е това, което ти се случва, докато НЕ си правиш други планове“.  Така че не планирайте много-много.  Просто се отбийте. Няма как да го подминете. Не-музеят е на Копчетата, до фонтана, от който по едно време течеше Кока-Кола. Всеки кореняк-айляк ще ви упъти.