Хайде да изиграем една бърза игра!  Избройте десетте най-известни български оперни прими. Готови ли сте?  Обзалагам се, че Люба Велич не е една от тях! Поне не беше сред моите десет.  Но не защото съм блондинка. А защото вместо пищна оперна завеса с пискюли, между нас е стояла Желязната завеса. И защото е слязла от сцената много години преди да се родя. Когато директорът на музея в Попово посочи към блестяща рокля с пайети и каза гордо, че това е сценичен костюм на Люба Велич, аз лицемерно се усмихнах, все едно знам коя е и разсеяно казах а, да, да…

За каква звезда говорим? През 1956 Метрополитън опера била на път да наеме Мария Калас. Директорът Рудолф Бинг казал, че я иска само ако е по-добра от Люба Велич. Агентът му върнал телеграма, че не е. Рекордът на Велич от 34 биса в Метрополитън още не е подобрен.  Когато си отива от този свят през 1996, Щатсоперата за първи път спуска черни знамена. 

Казват, че Наполеон избирал генералите си не според бойните им умения, а според късмета.  Но дали освен талант, желязна дисциплина и трудолюбие, Люба Велич имала късмет?  Клетата й майка я родила на нивата в поповското село Славяново. Отрязва пъпната й връв със сърпа.  Жътва е. Кой има време за глезотии.  Измила бебето със сълзи. Мъжът й я напуснал бременна и с още две малки  деца. Но по-лошото е, че после се върнал в семейството. Бил тираничен и зъл.  Децата да си знаят мястото на полето и да шетат в къщата! А Люба пасяла овцете и пеела, копаела и пеела, дояла козите и пеела.  Не мисля, че била нещастна.  Но отрудената й майка за нищо на света не искала дъщеря й да сподели нейната бедняшка съдба.  Един ден й дала малкото пари, които била скътала, и я изпраила в столицата със заръката никога повече да не се връща към тая мизерия. А баща й до смъртта си отказал да приеме успехите й по световните сцени.  Според него тя била лека жена и позоряла семейството.   

В София Люба намерила своя ангел-хранител.  Композиторът и педагог Георги Златев-Черкин я чул при едно свое гостуване в Шумен, още докато била ученичка, и бил поразен от нейния глас.  Започнал да й дава безплатни уроци и й намерил работа в хора на операта.  Поощрил я да кандидатства във Виенската консерватория и й подарил билет за Виена.  Люба наела мизерна квартира. Всеки ден изминавала дългия път до консерваторията пеш. Един ден припаднала от глад по време на урок.  Професорът й започнал да й дава пари за храна. По-късно Люба ще каже в едно интервю пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“. Завъшила консерваторията за две години вместо за шест и тръгнала към световната сцена.

Гласът й е с диапазон повече от три октави!  Звънък и чист. Дебютирала през 1937 в ролята на Неда от „Палячи“ на Леонкавало. Веднага станала любимка на публиката. Пяла е във всички големи спектакли и на всички големи сцени. Само Вагнер отказвала да изпълнява.  Когато я питали защо, Люба отговаряла: „Аз не съм немска селянка, а секси българка.“

През 1944 Рихард Щраус я чул в ролята на Саломе в едноименната му опера.  Твърдят, че казал: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Ако Орфей е бил гениален певец, вие сте негова дъщеря.“  Саломе се превърнала в коронната й роля. Люба споделя, че тоналността и диапазона, в които е написана ролята, са все едно скроени точно по нейния глас. За съжаление в разгара на кариерата й звукозаписът не е бил все още толкова разпространен. Затова голяма част от нейните изпълнения не са достигнали до нас.

Малко след световният триумф на „Саломе“, войната свършила и Люба останала от другата страна на Желязната завеса.  И потънала в забрава в родната си страна.  Невъзвръщенците не ги хвалим и не ги рекламираме.  А тя винаги и навсякъде гордо заявявала, че е българка.  Секси при това, както разбрахме.

Шумната, екстравагантна примадона никога не оставала сама, но до края на живота си била самотна.  Първият й мъж бил известен актьор, по-голяма примадона от жена си. Искал Люба да напусне сцената, за да му угажда.  Издържали заедно само година.  Един ден певицата се върнала по-рано от гастрол. Имала извинителна причина – започнала била Втората световна война. И заварила Фред в леглото с …мъж. А тя била бременна. Загубила бебето и никога повече не забременяла.

Вторият й съпруг, когото истински обичала, си отишъл рано. И както Люба Велич казвала с прочутото си чувство за хумор, може би затова той единствен й останал верен.

Виенският хайлайф така и не успял да й прости, че третият й съпруг бил с 14 години по-млад от нея и бил катаджия-регулировчик.  Типично в стила си на звезда тя заявила нахакано: „Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва!“ Бракът й завършил с трясък, когато един ден заварила регулировчика в леглото да управлява с умели движения голото тяло на прислужницата. Това никак не му попречило нагло да отмъкне каквото може от примата по време на кървавия им развод. 

През 1956 Люба се оттегля от сцената заради проблеми с гласа. Но не спряла да работи. Снимала се в повече от седемдесет филма, в един от които си партнирала със самия Луис Армстронг.

Звезда от световна класа, боготворена от публиката, почитана от световни лидери, триумфирала на всички големи сцени, в последното си интервю Люба Велич казва, че за нея любовта никога не е в минало време. „Тя не може да се улови, но аз ще я търся! Търсете я и вие!“.  Странно нещо е животът.  Понякога изсипва талант и слава, но ти отнема топлината.  Как мислите? Дали Люба Величкова щеше да бъде по-щастлива от Люба Велич?  Никога не знаем какво губим, когато печелим. Сигурно е едно – публиката и светът щяха да загубят един велик талант. А музеят в Попово щеше да има една увлекателна история по-малко за разказване.

Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот.