Кое е любимото ви цигулково произведение?  Дали е тъжната мелодия от „Списъкът на Шиндлер“?  Или жизнерадостните трели от „Четирите годишни времена“? А може би сте почитатели на Чайковски?  Затворете очи и си представете, че сте в красивата зала на Военния клуб в София и сте унесени във виртуозно изпълнение.  Последните ноти отзвучават, поглеждате, и с изненада установявате, че свири малко момиче, облечено в бяла рокличка.  Мига стреснато от аплодисментите. Внезапно от публиката се надига белокос мъж с бели мустаци, вдига я на ръце и я целува по челото с думите „Да запомним! Тези малки ръчици затрогват не само нашите души, но те ще прославят България!“  Това е самият Иван Вазов, а думите му се оказват пророчески. 

Детето-чудо се казва Недялка Симеонова, а действието се развива през 1910, малко след като семейството ѝ се преселило от Хасково в София.  Тя е била на девет.  Животът ѝ бил бурен и пъстър, огласен от гръмки аплодисменти и изпълнен с тиха омраза, преминал по прави пътища и съпътстван от криви хора.  Талантливата цигуларка била първата българка, която свирила в Карнеги хол.  Преди да влезе в тийнейджърството, направила серия от концерти в САЩ, в най-големите зали, за да събере пари за възстановяването на България от войните.  Импресариото й предложил да я прекръстят на Нели Смит за по-лесно. „Аз съм българка и такава ще си остана! А те, ако харесват музиката ми, ще се научат да произнасят името ми!“, отсякла тя. Американската критика я обсипвала с комплименти и я поставила сред най-добрите музиканти в света през 20-те години на ХХ век. Богат меценат, възхитен от таланта ѝ, ѝ подарил уникална цигулка „Галиано“ от 1725 година, произведена от известния неаполитански лютиерски род.

Бащата на Недялка, самоук музикант, бил много разочарован, че не е момче.  По онова време не било прието жените да свирят на инструменти.  Те трябвало да са прилежни домакини, които да се грижат за къщата, да раждат и да възпитават децата. Момиче да ми се шматка по сцените – абсурд!  Това ми напомни за писмото на Римският воин Иларион до жена му Алис, написано две хиляди години преди Недялка да се роди – не цитирам дословно, който иска да провери в библиотеката на Оксфорд за пълния текст: „Ако родиш момче, нека живее, ако е момиче – изхвърли я.“  Е, Недялка, слава Богу, не я изхвърлили.   Тя грабвала цигулката при всеки удобен повод с такава страст и толкова бързо учела, че  баща ѝ се предал и започнал да ѝ преподава.

Талантът и професионалните й успехи вървяли ръка за ръка с нещастия в личния живот.  Четирите ѝ брака били пълен провал.  Едва на 23, млада и наивна, се омъжила за един индиец – красив и магнетичен шарлатанин, който се занимавал със спиритически сеанси.  Дали я е хипнотизирал, не знаем, но си загубила ума по него.  Той пък се оказал зъл и алчен.  Замъкнал я чак в Египет, заключвал я в стаята й, забранявал й да концертира и я принуждавал да свири само на неговите сбирки.  Един ден забравил вратата отворена и тя успяла да избяга със сина си, който тогава бил бебе на няколко месеца.  Детето умряло от дизинтерия години по-късно.  Вторият й брак бил с пианиста Жорж Хайдутов. Той пък бил страшен ревнивец – ревнувал я от кариерата й, от публиката ѝ и от славата ѝ.  От него се родил прекрасният български джазмен Димитър Симеонов.  Той не можел да понася майка си. И как няма, клетият – оставила го на родителите си да го гледат и до дванадесетата му година го видяла само два пъти за кратко.  На всичкото отгоре когато кандидатствал в Музикалната академия, майка му напуснала журито с думите „Аз не съм го готвила. Пишете му, колкото прецените.“ Приели го, завършил и станал прекрасен саксофонист, цигулар, композитор и диригент, останал в българската музикална памет като колосът на българския джаз.  Но нека да не я съдим прибързано. Та кой от нас е хем гений, хем добър родител, хем световна звезда, а?

Недялка Симеонова обиколила световните сцени – от САЩ до Япония и от Китай до Германия и навсякъде предизвиквала фурор.  Но какво се случило с цигулката й? През Втората световна война, когато напуснала Дрезден, музикантката оставила инструмента си на една приятелка. След края на войната двете загубили връзка.  Цигулката потънала в неизвестност цели 11 години!  Най-накрая опитите да издирят жената се увенчали с успех. Тя била запазила инструмента и го върнала непокътнат. 

През 1959 Недялка Симеонова се разболяла тежко и заминала за Париж да се лекува. В деня, в който починала, цигулката изчезнала.  Близките й вдигнали полицията на крак и седем часа по-късно ценният инструмент бил намерен. Синът й го продал на българското правителство, за да покрие дълговете по лечението на майка си.  А после Вълко Червенков, комунистическият лидер от онези времена, го дал на прочутата Дина Шнайдерман, омразна нейна конкурентка.    

Къде можете да видите вещи и снимки на тази прочута и позабравена българка?  Идете в Хасково, в Кирковото училище.  Историята му е не по-малко интересна, но ще ви я разкажа някой друг път.  Сега е музей, който ме развълнува повече, отколкото Регионалният исторически музей в града.  Когато ми казаха, че в нея има експозиция „Хасковски будители“, веднага си представих снимки на мустакати мъже и жени по стените и скучни избелели писма с неразбираем почерк в прашни витрини.  То пък се оказа, че Хасково е роден град на звезди и чешити с нашенска и световна слава. Като Недялка Симеонова. А какво се случило с нейния великолепен „Галиано“, никой не може да каже. Цигулката изчезнала, също както един по един изчезват спомените за тази талантлива българка, прославила страната ни по света.

Навремето като ме хвана един съклет! Бях с две малки деца, с отговорна професия – от работа вкъщи, от къщи на работа. Чувствах се като хамстер, който по цял ден върти колелото, а стои на едно място. Щях да полудея.  Един ден срещам моя приятелка, а тя, като видя в какво тежко душевно състояние съм, ме хвана за ръката и ме заведе в читалището – на хор. Пеех и ревях, ревях и пеех – два пъти в седмицата, в продължение на десет години. Това направо ми спаси живота.  Хористките – повечето автентични певици от Шоплука – окаха, тресяха и бримчеха едни двугласи като разярени праисторически пчели. По сцените в чужбина, като почнеха да го клатят това „е-е-е-е-е“, чужденците и те клатеха глави нагоре-надолу и изпадаха в транс. Накрая, с последното „и-и-и-иййй“, направо ги изстрелвахме в космоса – възторжени и запленени.

За добра кондиция на гласа се препоръчва ракийка.  Певиците, като удареха по някой друг гълток, подхващаха мръсните песни. Фолклорът е пълен с еротични шеги и закачки.  Примерно „Мара сее бе…, Мара сее бе…, Мара сее бело брашно…“. Някой ден ще ви я изпея цялата, ако ме почерпите.

Сетих се за хард кор фолклора, докато обикалях етнографската секция на Регионалния исторически музей в Хасково.  В една от витрините висят гирлянди от дървени стрели.  Попитах мой приятел-етнограф що за странна украса е това, той се усмихна и каза, че това са нещо като лайкове в социалните мрежи, но отпреди 150-200 години. Ритуалът се нарича „Ората копата“.  Познат ли ви е този израз? Помня го от баба ми, която го използваше, когато някой прави каквото му скимне, без да се съобразява с правилата и с мнението на другите. „Абе, сине, така ли се готви  манджа  – ората копата, каквото хванеш и бух – в  тенджерата“, кореше ме тя.

Всъщност „Ората копата“ било нещо като платформа за свалки.  Още в началото на годината ергените започвали да си дялкат дрянови стрели – правели по 40 – 50.  Острели ги отпред, а от другия край слагали перки от пера или тънки трески.  Тренирали упорито да ги изстврелват надалеч с хилавите си лъкове от жилави пръчки. По-големите обучавали по-неопитните още от Атанасовден. Март месец, на Сирни Заговезни, щом запалели големия огън, момчетата мажели върховете на стрелите с катран, запалвали ги и ги изстрелвали в двора на възлюбената мома.  През това време подвиквали пиперливи изрази, които започват с „ората копата“.

Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да ѝ сека бяла фурка, да ми дава … (тук сами може да се досетите какво би си поискало едно младо момче от едно любимо момиче).

Ората, копата, дай, чичо, момата, да ят турим у кацата, да ми мъти яйцата.

Ората, копата, дай ми, чичо, момата, ке я водам на таринци, ке я ковам с триста клинци. (“таринци“ е стара дума за купон).

От летенето на стрелата гадаели за любовта.  Дали ще пламне и бързо ще изгасне, или пък ще се разгори буйно.  Големи шеги, големи закачки. В тази нощ никой не протестирал за цинизмите и белите.  На момчетата било позволено да говорят каквото им скимне.  А момичетата харесвали тези закачки.  Даже си преброявали стрелите и се хвалели на коя в двора най-много са паднали.  Родителите пък покривали всичко с мокри черги и давали противопожарни дежурства в двора, без да кажат гък. 

Етнографите смятат, че ритуалът е много древен – още от тракийски времена.  Косвено доказателство за това е Правило 65, прието преди 1300 години, по време на Турилския църковен събор в Константинопол.  Ето какво гласи то: „Заповядваме: от сега занапред при новолуние да не се палят пред дюкяните и къщите огньове, които по някакъв стар обичай безумни прескачат. Който стори нещо такова, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.“ 

Църквата, ората копата, изпозабранила де що има езически ритуали и всякакви неща, но Сирни Заговезни продължава да си съществува, повече от 1300 години след събора и кой знае още колко години преди това.  Стрелите вече не летят в нощта и не описват красиви огнени дъги. Популярността на тази или онази девойка в селото днес се измерва по броя на лайковете в социалните мрежи. Само формата се е сменила. Иначе откак свят светува Земята си се върти и нищо ново под слънцето.