Убедена съм, че на всеки от вас се е случвало да се тревожи и да тича до вкъщи, за да се увери, че не е забравил ютията включена. Обявявам конкурс за най-интересна история с ютия. Ето моята.  Непосредствено след промените през 1989 всичко живо хукна към Щатите.  Условието да получиш виза беше да представиш в посолството покана от кореняк американец. Моя позната, глупаво, но амбициозно момиче, си забърса някакво гадже отатък океана – запознаха се на студентска конференция.  Цъфва ми един ден у дома, реве и размахва някакъв черен лист пред лицето ми: „Виж! Никога няма да замина! Стана инцидент!“ Бре, да му се невиди!  Какъв инцидент?  А то човекът ѝ изпратил поканата по факса, тя я разнасяла насам-натам, листът се измачкал и решила да го оглади.  С ютия. Термична хартия да оглади!  Естествено, станал целия черен. С едната ръка го размахва, с другата бърше сълзи и сополи и животът ѝ свършва направо.   

Мислех си за това, докато обикалях „Светът на ютията“ – новата експозиция на Етнографския музей в Пловдив.  През ум не би ми минало, че може да се направи нещо интересно по тази тема. Установила съм, че хората в този свят се делят на две крайности – такива, които страстно обичат да гладят и такива, които страстно не обичат.  Гладенето за мен е равносилно на смърт посредством протяжна скука. Обаче пък дай на майка ми камара пране и хубав сериал и ще я направиш безкрайно щастлива. Към която и половина да спадате, изложбата ще ви хареса.  Спретната, изгладена и изключително приятна – хем ще научите нови неща, хем ще стане по лек и забавен начин (не свързан с гладене!).  Виждали ли сте ютия с комин като парен локомотив?  А миниатюрна ютия за гладене на папийонки?  Или пък камък с дръжка от рог, с който хората преди 6000 години са си гладели… и аз не знам какво. Е, там ще видите всичко това. 

Един ден преди много години пловдивският художник Димитър Добрев намерил стара ютия, захвърлена на улицата и се впечатлил от дизайна и украсата ѝ.  Такива са старите ютии – в тях има някаква монументална красота. Малко преди да почине през 2022, колекцията му наброявала 1200 гладачни машинки, които той дарил на Пловдив. 

Странно как в направата на един обикновен предмет от бита се срещат изкуството и технологиите, естетиката и практичността.  Повечето изобретения и рационализации, свързани с ютиите, са направени от жени. Логично, нали?  През 1870 година американката Мери Потс получава първия си патент за сменяема дръжка.  Представете си чугунена печка, на която се загряват десетина метални платформи.  Прикачваш дървената дръжка на една от тях, а когато изстине, залепяш я обратно на печката и закрепяш дръжката за следващата.  Така ютията ти е винаги гореща.  Просто и много практично! 

Изключително много се впечатлих от Сара Буун, чернокожа американска изобретателка, получила патент за дъската за гладене през 1892 година.  Почти немислимо е било по онова време чернокож, още повече пък жена, да получи патент или каквото и да било признание. Краят на XIX век е белязан с расова сегрегация и кървави сблъсъци с десетки афроамериканци убити от тълпите.  Но родената в робство Сара Буун била трудолюбива и упорита. Научила се да чете и пише. Освен че се преместила на север със съпруга си, може би помогнало и това, че тогава молбите за издаване на патент се изпращали по пощата и никой не гледал какъв си. Хората гледали дали изобретението има смисъл. Сара улеснила живота на милиони шивачки и слугини, както и на нас днес, като скосила дъската в единия край и направила допълнителна приставка за ръкави.

На въглища или на газ, керамични и месингови, украсени с дракони, петли и дяволи, мънички и леки или десеткилограмови чудовища, старите ютии са като железни динозаври, достигнали до нас от миналото.  Чудя се как ли би реагирала Сара Буун, ако можеше да хване в ръката си днешна ютия. Сигурно щеше да изпадне в шок. В сравнение с това, на което е свикнала, днешните ютии са извънземни – загряват за секунди и имат всякакви удобства – керамични плочи за лесно плъзгане, парогенератори, датчици за автоматично изключване.  Но това ли е най-важното? Една приятелка ми разказа за родителите си – майка ѝ все шетала ли шетала, гладела ли гладела, а баща ѝ я хващал под ръка, слагал ѝ новата шапка и я извеждал на разходка с думите: „Скъпа, важното е отношенията ни да са изгладени и чисти.“

Така че изгладете си новите дрехи, сложете си новата шапка и непременно идете да видите новото бижу на Стария Пловдив. Почакайте! Изключихте ли ютията?