Убедена съм, че на всеки от вас се е случвало да се тревожи и да тича до вкъщи, за да се увери, че не е забравил ютията включена. Обявявам конкурс за най-интересна история с ютия. Ето моята.  Непосредствено след промените през 1989 всичко живо хукна към Щатите.  Условието да получиш виза беше да представиш в посолството покана от кореняк американец. Моя позната, глупаво, но амбициозно момиче, си забърса някакво гадже отатък океана – запознаха се на студентска конференция.  Цъфва ми един ден у дома, реве и размахва някакъв черен лист пред лицето ми: „Виж! Никога няма да замина! Стана инцидент!“ Бре, да му се невиди!  Какъв инцидент?  А то човекът ѝ изпратил поканата по факса, тя я разнасяла насам-натам, листът се измачкал и решила да го оглади.  С ютия. Термична хартия да оглади!  Естествено, станал целия черен. С едната ръка го размахва, с другата бърше сълзи и сополи и животът ѝ свършва направо.   

Мислех си за това, докато обикалях „Светът на ютията“ – новата експозиция на Етнографския музей в Пловдив.  През ум не би ми минало, че може да се направи нещо интересно по тази тема. Установила съм, че хората в този свят се делят на две крайности – такива, които страстно обичат да гладят и такива, които страстно не обичат.  Гладенето за мен е равносилно на смърт посредством протяжна скука. Обаче пък дай на майка ми камара пране и хубав сериал и ще я направиш безкрайно щастлива. Към която и половина да спадате, изложбата ще ви хареса.  Спретната, изгладена и изключително приятна – хем ще научите нови неща, хем ще стане по лек и забавен начин (не свързан с гладене!).  Виждали ли сте ютия с комин като парен локомотив?  А миниатюрна ютия за гладене на папийонки?  Или пък камък с дръжка от рог, с който хората преди 6000 години са си гладели… и аз не знам какво. Е, там ще видите всичко това. 

Един ден преди много години пловдивският художник Димитър Добрев намерил стара ютия, захвърлена на улицата и се впечатлил от дизайна и украсата ѝ.  Такива са старите ютии – в тях има някаква монументална красота. Малко преди да почине през 2022, колекцията му наброявала 1200 гладачни машинки, които той дарил на Пловдив. 

Странно как в направата на един обикновен предмет от бита се срещат изкуството и технологиите, естетиката и практичността.  Повечето изобретения и рационализации, свързани с ютиите, са направени от жени. Логично, нали?  През 1870 година американката Мери Потс получава първия си патент за сменяема дръжка.  Представете си чугунена печка, на която се загряват десетина метални платформи.  Прикачваш дървената дръжка на една от тях, а когато изстине, залепяш я обратно на печката и закрепяш дръжката за следващата.  Така ютията ти е винаги гореща.  Просто и много практично! 

Изключително много се впечатлих от Сара Буун, чернокожа американска изобретателка, получила патент за дъската за гладене през 1892 година.  Почти немислимо е било по онова време чернокож, още повече пък жена, да получи патент или каквото и да било признание. Краят на XIX век е белязан с расова сегрегация и кървави сблъсъци с десетки афроамериканци убити от тълпите.  Но родената в робство Сара Буун била трудолюбива и упорита. Научила се да чете и пише. Освен че се преместила на север със съпруга си, може би помогнало и това, че тогава молбите за издаване на патент се изпращали по пощата и никой не гледал какъв си. Хората гледали дали изобретението има смисъл. Сара улеснила живота на милиони шивачки и слугини, както и на нас днес, като скосила дъската в единия край и направила допълнителна приставка за ръкави.

На въглища или на газ, керамични и месингови, украсени с дракони, петли и дяволи, мънички и леки или десеткилограмови чудовища, старите ютии са като железни динозаври, достигнали до нас от миналото.  Чудя се как ли би реагирала Сара Буун, ако можеше да хване в ръката си днешна ютия. Сигурно щеше да изпадне в шок. В сравнение с това, на което е свикнала, днешните ютии са извънземни – загряват за секунди и имат всякакви удобства – керамични плочи за лесно плъзгане, парогенератори, датчици за автоматично изключване.  Но това ли е най-важното? Една приятелка ми разказа за родителите си – майка ѝ все шетала ли шетала, гладела ли гладела, а баща ѝ я хващал под ръка, слагал ѝ новата шапка и я извеждал на разходка с думите: „Скъпа, важното е отношенията ни да са изгладени и чисти.“

Така че изгладете си новите дрехи, сложете си новата шапка и непременно идете да видите новото бижу на Стария Пловдив. Почакайте! Изключихте ли ютията?

Навремето баба ми гледаше на кафе. Аз пък гледам на социални медии.  Като видя профила на човек, мога да ви кажа що за характер има и на какви вибрации трепти.  Даже ако много се съсредоточа мога и зодията да позная.  Някои публикуват само себе си – на фона на залеза, под палма в Дубай или с прибрани до тялото ръце и изпъчено шкембе пред яхта в Свети Влас.  Тези, самовлюбените, са най-вероятно зодия Лъв.  На други стената е пълна с котенца и кученца в кошнички, сред обсипани с блестящи звезди цветенца. Навярно става дума за Риби или за самотни лели в зимата на своето недоволство.  Трети постват албуми от пътуванията си до Охридското езеро или гръцкото крайбрежие с по 250 снимки на маса с наздравета от всякакъв ракурс. Това определено са Телци.

Преди 300 години заможните хора също си имали нещо като социални медии.  Доказателството за това е в къща „Клианти“ в Старинен Пловдив.  Току на върха на тепето, това е най-старата къща, построена в квартала на богатите. В една от стаите й са запазени пейзажи от Виена и Константинопол от 1817 , които собственикът навярно посетил.  Направил си личен Инстаграм профил човекът – като му идват гости, да им показва красотите на света.

Но кой бил той и как се замогнал?  В средата на 18 век Филибето едва наброявало 20,000 души, повечето от които живеели скромно, в малки кирпичени къщи.  Джумая Джамия ще да е била най-голямата сграда по онова време.  Хазната била празна, инфлацията непрекъснато растяла, бунтове и въстания тресяли Високата порта.  В такова трудно време кой можел да си позволи палат, изрисуван целия отвътре, с екери и клюкарници, с впечатляващи резбовани тавани и пищни мебели? Та само покрива на къщата бил близо два декара!

Имал си елит градът. На фона на кризата в Османската империя, Филибето бил проспериращ търговски и икономически център.  Предприемаческата му екосистема, както е модерно да се казва сега, пътувала и търгувала в целия свят – от Манчестър до Калкута и от Виена до Константинопол.  Изнасяли восък и мед, коприна и кожи, тютюн и вино.  И много аба.  Абаджийският еснаф бил най-големия и  най-богатия. Дарявал близо 10% от приходите си за църквите и социално слабите и водел съвестно счетоводство на кого какво е дадено.  Ето някои от записите в кондиката на еснафа от 1801 година:

Милостиня на Мавроди – 1 грош

На един изпратен от владиката, на когото разбойниците взеха сина – 5 гроша

На един беден, когото ожениха – 3 гроша 15 пари

На свещаря за лампадите – 2 гроша

(Цитатът на Кондиката е от книгата „Дарителство и взаимопомощ в българското общество“, публикувана през 2003 от ИФ’94)

Къща „Клианти“ била построена от абаджията Шоца, преселник от Пирот.  Той бил част от гърчеещата се възрожденска буржоазия. Така, както днес са актуални английския език и култура, а по соца така беше с руския, по онова време за да бъде добър християнин, един българин трябвало да стане добър грък.  Българин било равносилно на варварин. Синоним на простотия, грубост и непросветеност. Виж, да си грък било въпрос на чест и добро положение в обществото.

Освен че се гърчеели, богатите граждани на Филибето внасяли от света всякакви нови моди.  В интериорния дизайн станала актуална алафрангата – декоративна ниша, изрисувана с  дантели, завески, пискюлчета, вази с цветя и най-разнообразни финтифлюшки.  В нея поставяли предмети за украса, като например лампи и красиви фруктиери. Алафрангата, тоест „по френски маниер“, се отнасяла не само за интериора, а и за дрехите и обзавеждането.  Абе практични били хората.  А аз какво внесох от света след многобройните си митарства? Няколко кичозни магнита за хладилник и едно протяжно стомашно неразположение! 

През вековете къща „Клианти“ преминала през ръцете на няколко собственика.  След пожар през 1846, внуците на Шоца – Янка Козмоглу (мъж е, не се подвеждайте по името) и Смарагда Ставрицоглу я продали на търговеца Георги Кашидов – Клианти.  Години по-късно, Клианти банкрутирал и я купили други хора.

Полусъборена и в ужасно състояние, старата красавица преживяла няколко пластични операции, последната от които продължила 10 години! Пловдивската община и Японският попечителски фонд към ЮНЕСКО инвестирали 1 300 000 лева, за да й върнат красотата.   Има холивудски звезди, които харчат повече за пластични операции, пък ефектът често е по-скоро да извадят очи, отколкото да изпишат вежди. 

В случая къщата е попаднала в ръцете на истински майстори-реставратори.  Всяко нещо в нея е автентично. Мебелите, посудата и дори покривките са извадени от фонда на „Старинен Пловдив”. Нови са само килимите, но и те имат много интересна история.  Ръчно изтъкани са в Костандово, край Велинград. Малката килимарска фабрика се прочу по целия свят, след като направи килим с дължина 18 метра за лятната резиденция на британската кралица.  Собственици на костандовски килими са също холандската кралица Беатрикс, Джейн Чърчил – внучка на Уинстън Чърчил и Мик Джагър.

Може много пъти да сте ходили в Пловдив, но идете пак. Както казваше един колега навремето, в Пловдив е мраморът, в София е киречът. И непременно се отбийте да видите Инстаграма на Шоца.  Пък аз ще отида да ми боднат едно ботоксче, щото ако ми рухне фасадата, подозирам, че нито община Пловдив, нито Японския попечителски фонд ще ми дадат милион и нещо за лифтинг и реставрация.