Тя е свела глава към рамото си, сякаш заслушана в любима песен.  Лицето й е нежно и замислено.  Носи красива огърлица и обеци, но скъпите й бижута нямат значение.  Погледнете ли я веднъж, не можете да откъснете очи от нея.  Не знаем коя е била, нито как се е казвала. Не знаем нищо за характера й, за живота й.  Знаем само, че това е най-изящният портрет от тракийско време и един от най-красивите в историята на човешката култура въобще.

Едва ли сте я виждали.  Тя остава в сянката на великолепните стенописи в Казанлъшката гробница.  Има обяснение за това.  Ето, да ви попитам, кой е Джовани Донато да Монторфано? Почти съм сигурна, че не го познавате.  Близо половин милион посетители годишно минават покрай неговото произведение „Разпятието“ в църквата Санта Мария деле Грацие в Милано, но не му обръщат внимание.  Нищо чудно! Защото на стената срещу него е „Тайната вечеря“ на Леонардо.  Както отбеляза дъщеря ми, още замаяна от леонардовия стенопис: „Най-сигурният начин да не те забележат е да застанеш до някой мегаизвестен гений“.

Да направим един експеримент. За какво се сещате, ако ви кажа „Долината на тракийските царе“.  Вероятно първо ви идва наум Казанлъшката гробница.   Тези от вас, които са по-запалени по историята, може би ще се сетят и за Голямата Косматка – гробницата на Севт III с възхитителната бронзова глава на владетеля и златото, открито там. Но едва ли някой ще спомене Оструша. 

Могилата е съвсем близо до Косматката и отвън е невзрачно хълмче. Толкова невзрачно, че по време на Руско-турската война руснаците я използвали за щаб и изобщо не разбрали, че стоят върху един от най-ценните археологически обекти в България.

През 1993 година, след набезите на иманяри,  археологът Георги Китов започнал спасителни разкопки. Натъкнал се на нещо изключително – цял храмов комплекс от шест помещения от времето на древния град Севтополис – отпреди 24 века. Не си го представяйте като Рилския манастир. Едва сто квадрата са, но са важни за това да разберем как са живели предците ни.   Било място, използвано от тракийски владетели и благородници за религиозни обреди и за погребения.  Построили го с много старание.  Най-впечатляваща е гробната камера. Дали някой е бил погребан в нея или не – не знаем. Не са намерени човешки кости.  Траките я издъбали от монолитен каменен блок с тегло около 40 тона с прецизност, която хайде да видя днес някоя строителна или каменоделска компания да постигне.  Отгоре сложили каменен покрив-капак.  Прагът на гробницата е толкова изтъркан, че си представям върволиците хора, прекрачвали го в продължение на столетия.   Кого ли идвали да почетат?

Неотдавна с европейски пари превърнаха Оструша в лъскав посетителски център и сложиха саркофага в стъклена клетка. Но преди години можеше да се влиза. Легнах на каменното ложе на владетеля и се вгледах в тавана.  Разделен на фасети от 38 квадрата, целият бил изрисуван с портрети, листа и цветя, митологически сцени и сцени от ежедневието.  Кръгът в средата бил боядисан в златно и блестял като слънце.  Корнизът бил покрит с фина бяла мазилка, която наподобявала мрамор.  Фантастичният цветен космос беше по-скоро плод на фантазията ми, защото се виждаха само откъслечни тук ухо, там теме, зелено или кафяво петно.  Унищожили го християните, които види се хич не харесвали езическите рисунки.  Доста злостно са ги стъргали, да ви кажа.  Оставили следи на местопрестъплението – няколко изпуснати монети и гвоздейчета от обувките си.

Възхитителният портрет на знатната тракийка е единственият оцелял.  Той е в един от квадратите и е голям колкото блондински длани една до друга. Шестнадесет века преди Джото, преди началото на Ренесанса в Европа, незнаен тракиец нарисувал този шедьовър, пълен с живот.  В един от срещуположните квадрати се вижда част от главата на мъж със златен венец.  Дали са били двойка? Според Китов, стенописите на Оструша били по-красиви дори тези в Казанлъшката гробница.  Вярвам, че с напредването на технологиите ще дойде ден, в който учените ще могат да ги възстановят с голяма точност.

Иронично, създателите на посетителския център са монтирали в гробницата камера, която показва лицето денонощно. Камера… Като че очакват жената да се раздвижи и да ни се усмихне. 

Могилата крие още  тайни. Пред комплекса в редици били подредени амфори, а в една от камерите ритуално бил принесен в жертва кон с цялата му украса – шест набузника от сребро, юзда, и начелник с 3D глава на грифон.  До него намерили оръжията, с които бил убит, а също сребърна фиала и каничка.

Сред всички златни и сребърни съкровища, архитектурни и художествени постижения на траките, крехкото изображение на жената от Оструша грее най-силно.  Художникът го е нарисувал с такава нежност, че нищо не е успяло да го разруши – нито хората, нито времето.  И може би точно в това се крие истинската и неповторима стойност на Оструша – не в камъка, а в човека, който успял да му вдъхне живот. И да, идете да я видите. Може пък на вас да ви се усмихне.

Преди години в далечен Тайланд се запознах с две лекарки от Италия.  Млади и симпатични, бяха успели да се откопчат от ежедневните си грижи в болницата и да предприемат екзотично пътуване.  Високо в планините при местните племена гидът, за да ни стъкне огън, несръчно започна да дялка бамбукови пръти с кьопава ножка.  „Да знаеш, ако си отреже някой пръст, двете с теб сме археоложки! Тук съм да си почивам, не да лекувам!“, прошепна едната на другата.   Може би са си мислели, че археолозите са безгрижни, когато са на почивка. 

Безгрижни, друг път!  Представете си следната сцена. Жаркото лято на 2006.  Прекрасният плаж на Велека.  Археолози по бански – Даниела Агре и нейният екип прескочили до Синеморец за уикенда. Слънце, море, пясък и вълни.  Кой дявол ги дръпнал за опашката, обаче, на връщане от плажа да минат покрай могилата, дето била проучвана десетина години преди това – през 1995. Поразровили тогава две трети, не намерили гроб и се отказали. Собственикът на съседния хотел тъкмо бил започнал да взема от там пръст, за да подравни терена, че му пречел на гледката.

Едната трета обаче си стояла непипната. По закона на Мърфи, точно там лежало, скрито от очите на хората близо 2300 години, скъпоценно съкровище.  И значи стигат те до могилата така по джапанки, с хавлиите на рамо, оглеждат и внезапно пред очите им проблеснало златно късче.  Изчовъркали го и що да видят!  Изящна златна плочка от диадема, досущ като диадемите на женските глави от Панагюрското съкровище. При това с надпис!  Златни бижута с надпис от тракийско време въобще не били намирани по нашите земи. 

Сега, Даниела Агре не е случайна! Решила да стане археолог още докато била първолак. Предната година в Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница намерила и изследвала пищното погребение на знатен тракиец с оръжията му, със сребърата и бронзът му и с уникалната му ризница.  А, да, освен това е сред малкото потомци на легендарната Райна Княгиня. Това няма археологическо значение, но пък прабаба й била решителна жена.

„Незабавно уведомих проф. Васил Николов, който е директор на Археологическия институт. Той издаде устна заповед, за да може да се приберат тези находки. Казах и на инж. Петко Арнаудов – кмет на Царево и полицията.  Останахме на място през цялата нощ“, спомня си тя. Направили спешно укрепване и вдигнали паянтов покрив да пази от дъжд.

Така небрежно и по джапанки, на 6 август 2006 г. ваканцията на археолозите завършила скорострелно и започнала историята на едно от най-забележителните тракийски съкровища, откривани някога у нас.

Спешните разкопки продължили през целия август.  Какво всъщност открили? Следи от клада с обгорял скелет.  Край черепа имало златни елементи от две диадеми, едната с въпросната плочка с надписа. В областта на гърдите намерили две разкошни колиета, едното с глава на бик със същия полускъпоценен камък като на плочката.  От двете страни на скелета имало две големи амфори.  Всичко наоколо било обсипано с миниатюрни златни листа, миди, зърна и спирали. За наше щастие, опечалените оставили скъпоценните златни и сребърни предмети в пепелта на кладата след като огънят утихнал. Затова повечето от тях се съхранили и не изгоряли до стопилка.

Разбира се, звездата на находката са чифт великолепни златни обеци, в които богинята Нике управлява двуколка с два коня – изключително фина изработка без аналог у нас.  Пошушнаха ми, че понеже едната обеца била силно повредена в жаравата, а на другата й били разсипани висулките, изложената в Националния исторически музей е сглобена от двете. 

Но да се върнем на плочката, от която започнало всичко.  Надписът върху нея гласи:  „Деметриос направи това за Кортодзунтос.“  Името на майстора е гръцко, а името на собственика – тракийско.  От фината изработка и гръцкото име излиза, че бижутата на знатната дама били направени в едно от най-добрите ателиета в Гърция.  Само изключително заможни хора можели да си позволят Картието на античността.  Но коя била тя? Според покойния проф. Божидар Димитров накитите били дар за жена или безумно красива, или тежко властна – най-вероятно и двете.  Според археолозите тя била съпруга на местен тракийски поземлен аристократ. Домът им се намирал близо – на около 200 метра от могилата. През 2012 г. отново Даниела Агре и нейният екип открили уникално сребърно монетно съкровище от 199 тетрадрахми – спестяванията на собственика, събирани в продължение на 30-40 години.

Заслепен от блясъка на златото, почти никой не обръща внимание на една проста керамична фигурка. Тя е двуполова – от едната страна е мъж, а от другата – жена. Може би дамата я е използвала, за да измоли плодородие в земите на мъжа си?

Днес даровете от могилата в Синеморец са изложени в Националния исторически музей. Те често пътуват по света и дори отвъд океана – последно участваха в изложбата „Първите владетели на Европа“ в САЩ и Канада.

А могилата?  Покрита с найлони под голямото дърво на хълма над плажа на Велека, тя напомня на туристите да си гледат в краката.  Не се знае къде и кога нещо може да ви проблесне между джапанките. 

Тунинговахте ли возилото си?  Ако сте се уморили да ходите по автосалони, да прелиствате последните броеве на „Авто свят“ и да слушате хвалбите на досадните си приятели какви мегаспойлери и космически лети джанти са си сложили на голфовете, идете в музея в Пазарджик.  Там има такъв невероятен тунинг, какъвто никъде другаде в България няма.  Че и в света. 

През есента на 1986, докато заравнявали картофена нива край село Равногор в Родопите, палешникът на трактора закачил тухли и пред смаяните собственици на имота зейнала дупка. За да не си докарат някоя беля, те веднага позвънили в музея. На място пристигнал най-младият служител, току-що назначен, археологът Георги Китов.  Същият, който двайсетина години по-късно ще се превърне в българския Индиана Джоунс. 

Китов установил, че това е тракийска гробница, и че в близост до нея има още седемнадесет.  До този момент следи от тракийци не били намирани толкова високо в планината.  През лятото на 1987, ЮНЕСКО организирало експедиция, за да проучат некропола.

Могилата, която тракторът си харесал, се оказала най-голямата куполна гробница в България.  В нея намерили златна халка и късове от плетени железни ризници. Не че е малко, все пак това дало на археолозите  знак, че там е бил погребан някой знатен тракиец, но нищо повече. Затова пък във втората могила попаднали на истинско съкровище – юзда, начелник и седем кръгли медальона от сребро с позлата, възхитителен тунинг за конска сбруя. Шестте странични медалиона са големи колкото юбилейни монети, а седмият, този за гърдите, е колкото чаена чинийка.   Начелникът на коня, в който са събирали гривата му в прическа „конска опашка“, е уникален и има един единствен известен аналог в света.

Историята за аналогът е хем вълнуваща, хем много тъжна. Става дума за загубеното съкровище от Каварна. През 1902 г., в могила край селото, случайно открили невероятно красиво златно съкровище: венец, фиала с изображения на колесница с три коня, златна статуетка на пантера и 66 елемента от украса за конска сбруя. Имането тежало почти килограм и било изящно и майсторски изработено.  За съжаление, от него е останала само снимка и описание на Карел Шкорпил. Тогавашният руски консул във Варна купил находките. Венецът бил разкъсан на части и всеки от семейството си взел по късче „за спомен“. Останалите предмети консулът разпродал в чужбина и до днес следите им се губят.  Но от описанието на Шкорпил знаем, че намерената конска украса в Равногор е аналогична на тази от Каварна.

Да се върнем към Равногорското съкровище.  Медальоните са толкова фино изработени, че на Нике, Атина и Артемида им се виждат зениците, всяко косъмче от косата и всяко перо от крилата.  Възхитително произведение на тракийското изкуство. Знатен тракиец, да, живял, бил се и загинал преди 2200 години.  Кой друг би си позволил такава украса за коня.  Изгорили го на огромна клада, под която били положили две конски амуниции, всяка в отделна яма.  Едната изгоряла и се превърнала в стопилка, но другата оцеляла и достигнала до нас.  Урната с праха на владетеля останала в гробницата. Мястото се превърнало в светилище, в мавзолей, който местните хора посещавали по време на празници и изпитания.  Откъде знаем ли? Прагът на гробницата е протрит от стъпките на многобройните молители.   

Археолозите не намерили нищо кой знае какво в останалите гробници.  Преди 2100 години траките въстанали срещу римляните и Рим им изпратил армия, за да потуши бунта.  Според Тацит битката била продължителна и много кръвопролитна. Римляните победили и разграбили всичко, до което се докопали. Включително некропола в Равногор. Мародерите оставили следа – в една от гробниците археолозите открили бронзова монета, сечена по времето на Тиберий, вероятно изпусната от грабителите.

След като обиколи целия свят и поспря в Лувъра, съкровището от Равногор най-сетне получи дом в обновената зала „Археология“ на музея в Пазарджик.  Да, забутано е под рампата, да, описанието на табелата до него едва ли ще ви грабне, но вие вече ще знаете какво стои пред вас.  Звездата на музея! 

Ако питате равногорци къде е тяхното село, те ще ви кажат, че е по-близо до небето, отколкото до земята.  Затова навярно получаваме такъв невероятен дар, по изработка по-близо до небето, отколкото до земята, от господарите на Великата планина, препускали гордо и свободно по тези места преди стотици години.