Навремето на къмпинга си имахме ритуал. Вечер запалвахме огън в един чугунен китайски уок на плажа, събирахме се около него и си разказвахме шантави истории. Веднъж си бяхме пийнали повече и една моя приятелка, иначе свита и мълчалива, ни разказа откачена история. Били на палатки някъде край Дунава. Тъкмо си легнали, когато чули тропот на копита. Ама не кротко, тип каручка с конче по прашния път, а на галопиращи коне. Бре – казала си тя, – сигурно са хора от селото и си правят кушии – ще вземат да ни пометат в тая тъмница. Излязла навън, и що да види – конница въоръжени до зъби воини, с шлемове и ризници, с копия и мечове, препускат в 3D изображение – контури от сребриста светлина на фона на черното небе. Като в много добра монохромна анимация. Подминали палатката в шеметен бяг, устремени към реката. Приятелката ми не казала на никого какво видяла. Със сигурност щели да я сметнат за луда. Загледахме я удивено и разширихме кръга. „Ето, знаех си! – каза тя. – Не съм тра-ла-ла. Наистина ги видях!“
Сетих се за тази случка, докато разглеждах съкровището от село Галиче в прекрасната обновена зала в Регионалния исторически музей във Враца. Не знаех какво представляват кръглите предмети, прилични на тасовете, с които навремето, в минералната баня, бабите се обливаха с вода от каменните корита на чешмите. Но всъщност те си имат име. Наричат се фалери. Фалерите са част от парадната униформа на знатните тракийски воини. Приковавали ги към щитовете и украсявали с тях железните си ризници – хем да изглеждат по-внушителни, хем фалерите да ги предпазват от гибел и да всяват респект сред враговете.

А преди 2100 години врагове да искаш! Трибалите (така се казвали тракийците, които населявали земите в днешна Северозападна България) били твърди, воинствени хора и често влизали в конфликт с околните народи. Водели битки с келтите и скитите, които правели набези от север през Дунава. Воювали със съседните тракийски племена. Най-накрая ги подпряла и Римската империя, която вече била завладяла Македония и Гърция, и започнала да проявява нездрав интерес към земите им.
Галиченските фалери са четиринадесет на брой, с различни размери. Всичките са направени от сребро и са позлатени. Открила ги случайно баба Ганка Нешкова в далечната 1918 г. Били заровени в плитък трап край селото. Завалял проливен дъжд и пороят ги изровил на повърхността. Жената ги занесла вкъщи, измила ги и ги обиколила махалата, за да се похвали. Раздала десет от тях на роднини, които пък, на свой ред, ги продали на златари и търговци. Добре че се намесил кметът, който успял да спаси четиринадесет и ги изпратил в София. Може би фалерите били част от по-голямо съкровище, но по онова време никой от Народния музей не отишъл на място да провери. Първата световна война тъкмо била приключила. България претърпяла тежки загуби, била на прага на втора национална катастрофа, царяло военно и политическо безредие. Държавните институции били в хаос. Музеите нямали нито ресурси, нито хора за систематични археологически разкопки.
В онези времена се затрили не едно и две съкровища. Били разпиляни и разпродадени на златари и богаташи, претопени за зъбни коронки и пръстени. Като например съкровището от двадесет и пет килограма златни византийски монети, намерени край село Изгерлии край Пазарджик през 1903, за което пише Богдан Филов във вестник Пряпорец. „По-голямата част от монетите, заедно със сребърните съдове, попаднали в ръцете на златари и били претопени. Останалите били пръснати в разни ръце и по-късно изнесени в чужбина.“ Три сребърни блюда от съкровището от Изгерлии днес са в Националната библиотека на Франция. Двадесет и пет килограма златни монети! Пък ние за десет фалери ще се пазарим.
Кой и защо заровил съкровището край Галиче? Археолозите имат две версии. Едната е, че апликациите са скрити по време на някое от келтските нашествия. Военните сблъсъци между келтите и местното тракийско население тогава били особено ожесточени. Или може би ги заровили сто години по-късно, когато нахлули римските легиони.
Добре де, но какво им е толкова ценното на фалерите от Галиче? Сега ще ви разкажа. Повечето от тях са малки, украсени с листа, и едва ли ще ви накарат да ахнете. Забележителни са двете най-големи. Върху едната е изобразена пищна жена с дълги коси, сплетени в две плитки. Облечена е в красива рокля. На шията си носи няколко колиета като гривни, а на раменете й са кацнали две пилета. На другата има конник, малко нескопосан, с несъразмерни пропорции, но си мисля, че замисълът на майстора е бил да го представи сякаш препуска към нас. Ездачът също има колиета-гривни на шията си. Според учените, това са Великата богиня и Тракийският бог-конник. Бойците се надявали, че благодарение на благоволението на боговете ще се завърнат като победители при своите семейства след кървавите сражения.


Според археолозите майсторът на фалерите е някой местен, защото стилът му е типичен за района и времето. Това особено ясно личи във фалерата с бадемите – орнамент, който присъства и върху някои от съдовете от Рогозенското съкровище.

Обновената зала на врачанските съкровища в Регионалния исторически музей във Враца наистина е забележителна! По-добра е от много музеи в Европа, че даже и в света. Там посетителите преживяват историята с всички свои сетива. Но докато се решите да я посетите, нека затворим за момент очи. Представете си как сутрешната мъгла се стеле над полето и група млади воини препускат към мястото за тренировки. Чувате ли тропота на копита? Мисля си за онази вечер на плажа… Приятелката ми май наистина не си е измислила нищо, ами ще вземе да излезе преродена тракийска жрица. С коса, сплетена на две плитки, красива рокля, колиета-гривни на врата и две луди пилета за разкош на раменете! Докато отпъждам тази мисъл, конницата префучава край нас в луд бяг към Дунава, а в косите на Богинята-майка и копието на Тракийския конник проблясва залезът на една цивилизация.