Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот.