Наште планини плешиви

Наште планини плешиви

Това е една от най-любимите ми истории, тъй като става дума за строен, рус и синеок французин със засукани пухкави мустаци, добро сърце и железен професионализъм.  Как да не се влюбиш в такъв!  Добре, че не съм живяла в Казанлък в началото на 20 век, че щях като нищо да стана жертва на страстна, безпощадна и обречена любовна афера! 

По онова време никой в Розовата долина не пеел „Хубава си, моя горо“.  Гора нямало.  През 1877 година Шипка и околните градове и села били опожарени до основи.  За да построят домовете си отново, хората започнали жестока сеч.  Войните и безразборната паша оголили напълно Балкана.  И започнали бедите. Опустошителни наводнения, които завличали хора, къщи и добитък, отнасяли посевите и почвата.  Прекрасните розови градини били засипани от пясъчни наноси.  Ерозия разяждала земите.  По този повод, старозагорският учител Иванов написал тревожна статия със заглавие „Казанлъшката долина – бъдеща пустиня“.  Смахнатият Йорданчо бил много любопитен казанлъчанин и следял отблизо важните обществени въпроси.  Той перефразирал статията на учителя и я издал на брошура.

През 1904 министъра на земеделието Никола Генадиев пристигнал в Казанлък с най-галантни намерения – да иска ръката на госпожица Пенка Христова, дъщеря на богат производител на розово масло.  Смахнатият Йорданчо издебнал министъра и мушнал брошурата в ръката му.  Генадиев претърпял пълно фиаско по отношение на главната цел на посещението си.  Госпожицата го отрязала с аргумента, че е неблагонадежден.  Но по въпроса за наводненията обещал да помогне.  И удържал на думата си.  На Гергьовден 1905 в Казанлък пристигнал въпросният красив французин, за когото стана дума в началото – лесничеят Феликс Вожли, назначен за началник на новосъздаденото „Бюро за  укрепване на пороищата и залесяване“.  Посрещнали го с добре дошъл и го изправили пред грамадната плешива планина, да се оправя както може. Без пари.  Поне му дали заплата и двама помощници – сънародникът му Жан Ягершмит и българина Петър Манджуков – хулиган, анархист и поборник за освобождението на Македония. 

Как се залесява без пари? Как се стоят баражи и съоръжения? Как се правят разсадници?  Ами как – с мерак.  Отишъл Манджуков в Шипка да търси доброволци да садят жълъди.  Помолил глашатая да бие барабана, а той му поискал пет лева такса.  И понеже нямал пет лева, Манджуков тръгнал от врата на врата.  На другата сутрин се събрали петнайсетина момчета и момичета с мотички на рамо.  Подредил ги в редица и изкомандвал „Копайте като за картофи! Пуснете три жълъда! Заровете! Утъпчете! Две крачки напред! Копайте като за картофи!…“ И така ден след ден.   

Звучи весело и лесно, но изобщо не било.  Нали знаете как е с промените – никой не ги обича.  Много си ни е добре – да ни заливат мътни порои и да си пасем кльощавия добитък из келявите пасбища.  Непрекъснато ги узурпирали. Край Мъглиж група селяни, предвождани от кмета, нападнали с крясъци работниците и изтръгнали инструментите им от ръцете.  Местните непрекъснато скубели насъжденията и трябвало да презалесяват.  Горските стражари често били пребивани до смърт.  Стигало се и до въоръжени сблъсъци и убийства. Борбата с правителството била непрестанна – да отпуснат бюджет и да не го орязват непрекъснато. Но Вожли имал няколко железни принципа, които му помогнали да изгради авторитет и доверие.  Бил винаги учтив и тактичен.  „Зад учтивостта хората виждат дълбочината на вашия ум, строгостта на вашата логика и силата на вашата воля“, обичал да казва.  Бил винаги справедлив и точен.  Държал на думата си.  Водел стриктно счетоводство за всяка стотинка. Описват го с вечно лъчезарно настроение, доброта и изключителната благонамереност.  А и навярно помогнало това, че бил чужденец.  По някаква причина, българите имаме респект към чужденците и винаги им даваме едни гърди напред.  Навярно ако директорът на Бюрото за  укрепване на пороищата и залесяване беше българин, нямаше да го оставят да си свърши работата от завист, боричкания, политически и местни интриги.

За шест години Вожли създал четири секции на Бюрото – в Сливен, Кюстендил, Трън и Карлово, изпратил да учат във Франция за лесоинженери десетки българи, направил 18 баража, здрави като Египетските пирамиди, които до ден днешен укротяват реките в планината, без от тях да е помръднал и един камък. Проектирал и създал цялата концепция на един от баражите, този в село Енина, където Генчо Стайнов и неговото електрическо дружество „Победа“ построили електроцентрала.  Благодарение на това Казанлък станал първия електрифициран град в България.  Направил също десетки прагове на реките, пет разсадника с годишно производство един милион фиданки и опазил площ от 54,294 декара! И всичко това за общо 375,000 лева тогавашни пари.  За сравнение, вредите от пороите за тези шест години се изчисляват на 9,000,000 лева!

Понеже бил и фотограф, французинът ни оставил в наследство цял куп снимки.  Далновидно поръчал на казанлъшкия художник Радомир Мандов да го придружава в планината и да рисува акварели на това, което вижда.  Безценен документален архив.

Когато си тръгнвал през 1911, Фердинанд наградил храбрия французин с ордените „За граждански заслуги“ и „Свети Александър“. Вожли останал влюбен в България през целия си живот.  Помагал за освобождаването на български военопленници и им намирал работа.  Мечтаел да посети България отново, но политическата обстановка била несигурна. Така и никога повече не се върнал. 

Сладкодумен и добър разказвач, Петър Манджуков не доживял издаването на спомените си. Порязали го маститите учени от БАН Асен Биолчев и Боян Захариев с негативните си рецензии, в които го упрекнали за неправилен идейно-политически подход и неиздържан в стилово отношение разказ, с лоши чувства към съвременниците си.  Днес тази несправедливост е поправена от Александър Иванов – казанлъшки фотограф и краевед, който събра спомените на Манджуков, всички документи, снимки и акварели в една красива и впечатляваща двуезична енциклопедия със заглавие „Началото/Le Debut“.  Ако питате мен, това е най-подходящия паметник за делото на Вожли и неговите хора. От нея са цитатите и историите в моя разказ.

Иначе акварелите и снимките са изложени постоянно в изключително скромния и единствен по рода си Музей на залесяването в град Шипка. Но до края на май можете да ги видите в Къща музей „Ненко Балкански“ в Казанлък.  Разходете се – сега всичко в Долината цъфти!

Вдигам очи от екрана и поглеждам към саксията на прозореца, в която съм посяла пет борови семенца.  Като мишлета са малки и плахи.  Но през погледа на Вожли виждам как в клоните им гнездят сойки, как се стрелкат катерици, и как на голямата маса под сянката им са събрани на родова среща моите внуци, пра-внуци и техните внуци.  А аз ги ръся с иглички и им шепна с вятъра за наште планини зелени.