Помните ли приказката за храбрия оловен войник? Започва така: „Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо и стояха с дигнати глави — да, чудно хубави бяха тия войници!“

Сега ще ви разкажа за оловните войници на Аполон. Те не са само оловни и не са съвсем войници. Повече приличат на каубои. Но да започна по-отдалеч. Зевс, на Аполон баща му, бил доста потентен. Имал 36 любовници и 76 деца!  Нищо чудно, че Хера постоянно му била бясна.  В сладострастен миг Зевс оплодил богинята Лето. Преследвана от Хера, която непрекъснато й пращала дракони и беди, Лето се свряла на голия, скалист и грозен остров Делос, най-малкият от Цикладите, клекнала и родила Аполон и сестра му Артемида. 

Още щом се пръкнал Аполон, над Делос се разляли потоци ярка светлина и всичко наоколо разцъфтяло.  До ден днешен той е идеал за хармония и красота. В него се съчетават любовта към изкуството и науката и балансът между духа и тялото. Животът му бил изпъстрен с подвизи и велики дела.  Убил чудовището Питон, което тормозело майка му. Бил виртуоз на лирата и предвождал музите, които го следвали навсякъде. Какъв мъж!

Да, обаче имал и тъмна страна. Ей сега ще ви стане ясно защо такъв красавец от сой, храбър и талантлив,  нямал никакъв късмет в любовта.  С нимфата Коронида връзката му била, меко казано, драматична. Първо я изнасилил, а после в изблик на ревност я убил. Точно преди да я изгори на погребалната клада, Аполон установил, че Коронида е бременна, и то – както изглежда – от него. Разрязал корема й и оставил бебето Акслепий на кентавъра Хирон да го обучи в умението да лекува. Покрусен от гибелта на дъщеря си, бащата на Коронида запалил храма на Аполон, заради което богът го убил и него. Калиопа пък, най-възрастната и най-мъдрата от музите, която му родила Орфей, му е полусестра, но се съмнявам това да ви изненада, ако сте запознати поне малко с нравите на древните богове. Заради тези издънки, когато се влюбил в нимфата Дафне, тя го отхвърлила. Смятайте на какво била готова, за да се отърве от него, след като помолила баща си, богът на реките Пеней, да я превърне в лаврово дърво!  След нея, Аполон си харесал Касандра. Дарил я с пророчески способности, с надеждата да спечели любовта й. Обаче тя също му знаела номерата и го отсвирила, а той за отмъщение я проклел никой да не вярва на предсказанията й.

Каква зодия е, според вас? Каго го гледам, сигурно е Козирог. Рогат, себичен, жесток и отмъстителен. Ако не сте убедени в неговата свирепост, ето още един пример. Сатирът Марсий предизвикал Аполон на музикално състезание.  Казал, че ще го надсвири със своята флейта.  Аполон победил. Победил, но не мирясал.  Наказал Марсий за арогантността му, като го окачил на дърво и го одрал жив. Е, смятам, че ви стана ясно. Сега вече не ви е странно защо хората се страхували от него и вярвали, че когато се разгневи, сее ужас и смърт, за да накаже онези, които не го почитат. Затова му строяли храмове под път и над път и непрекъснато му носели дарове.

Та преди 1800 години такъв храм в прослава на Аполон издигнали в покрайнините на своя град жителите на пищната Аугуста Траяна. Построили го на днешния връх Аламура край село Ракитница , Старозагорско. Градът бил заможен, с големи вили на тракийски аристократи, украсени с великолепни мозайки, скъпи мебели и вносни предмети.  Богатите хора обичали да глезят Аполон. При разкопките на Аламура тази година археолозите намериха множество оброчни дарове. Сред тях фрагменти от мраморни статуетки на бога и фигурки, изработени от бронз, сребро и олово. Същите тези, които ми заприличаха на каубои. Фигурките навярно са произведени в някоя от многобройните градски работилници за метал. До 8 юни можете да ги видите в Археологическия музей в София.

Но моля ви, какви са тези глупости за каубои, ще кажат по-осведомените от вас.  Фигурите от Аламура представят Тракийския конник с вдигната дясна ръка в в жест на благословия – benedictio latina. Това го знае всеки специалист!

Аз обаче не съм специалист, а блондинка.  Привиждат ми се каубои и вярвам в какво ли не. Затова ще взема да напълня една торба с пластмасови войничета – и без това децата ги разхвърлят из цялата къща и ми късат чорапогащите. Ще ги поставя в нозете на Аполон Медикус, изваян от Чапкънов пред Централната баня и ще му падна на колене да върне светлината и мира в света, че нещо напоследък тръгнахме в грешна посока. Ще го помоля също да ни върне банята. От древни времена хората идвали и се заселвали на това място заради горещите лековити извори, а ние с целия си акъл взехме, че превърнахме това богатство в музей… Всъщност дали не е по-добре да не го занимавам изобщо? Току виж решил да одере жив някого – я общинар, я политик…

Големи хуни бяхме с брат ми.  Един ден, докато се гонехме из къщи, строшихме любимата керамична ваза на мама. Красиво изрисувана, с издължен силует, тя стоеше в ъгъла в коридора, пълна със сухи треви.  Голяма паника настана.  Купихме лепило „Кале“ от книжарницата, събрахме парчетата и се захванахме за работа.  Лепилото преливаше от пукнатините като гной и се точеше на конци. Коси, носове, уши, пръсти, че даже и изплезените от старание езици – всичко залепна, освен вазата.  Абе накрая се получи нещо, което би красяло холната масичка на Франкенщайн.  От ужас изкопахме една дупка в градината и погребахме вазата там.  Когато мама се усети, шамарената фабрика беше отдавна фалирала. Отървахме боя. 

Я сега си представете как човек събира и залепя стотици грънци, разпарчeтосани на хияди парчета и разхвърляни в  повече от 400 ями. Как от този хаос се раждат извънземни делви с глави на чавки, каквито нямат аналог никъде в света? 

Когато започват разкопките край Капитан Андреево, кметът отваря училището – десет класни стаи, физкултурен салон и учителска стая – за да може археолозите да наредят по подовете намерените керамични парчета. Игла е нямало къде да хвърлиш.  На Мария Славкова, реставратор, се пада сложната задача да сглоби каквото може. 

Но аз пак от главата за краката. Я да се върнем една крачка назад, за да ви обясня по-спокойно за какво става дума. 

Преди около 7300 години, древните хора избрали това място на брега на Марица край днешното Капитан Андреево и в продължение на 300-400 години издълбавали в него ями с диаметър от около метър-два и с различна дълбочина – от 2 до 10 метра. Местността прилича на пита швейцарско сирене. Нашите археолози са изследвали над 420 дупки, което според тях е една десета от цялата площ на комплекса.  Голяма част от него се простира отатък границата, в съседна Турция. 

В ямите древните хора поставяли най-различни неща – покъщнина – хромели за зърно, тежести от станове, статуетки; храна, много храна – парчета месо от различни животни, плодове и зърно.  Трошили и хвърляли в тях всякаква керамика – делви, гърнета, паници, лъжици.  Части от една делва били разхвърляни в няколко ями.  Озадачаващо е, че дори погребвали в дупките части от изгорели къщи.  Не са хвърляли хора. Едва в няколко от тях са намерени човешки кости, и то старателно погребани.

За какво са служели тези дупки?  Бунище?  Съмнявам се. Едва ли бихте си избрали най-плодородната нива за боклучарник.  А и защо ще си играете да обмазвате вътрешността на дупката с глина, ако ще е за смет? Освен това, във времето преди появата на колелото и каруцата, да влачиш боклука си с километри, и без удобни инструменти да копаеш дупки, е крайно непрактично. А както по-нататък ще разберем, праисторическият човек е бил доста практичен.   

Хранилища за зърно? Зърното е едно от многото неща, намерени в ямите, но в малки количества, наред с нахут, секирче и леща. Имало е също плодове – дрян, слива, малина и грозде. Заедно с кости, зъби и рога от благороден елен, тур (диво говедо), дива свиня, заек, лисица, коза, овца, свиня и куче, фрагменти от птичи кости и риби, черупки от речни миди. Днес в силозите не трупаме покъщнина и всякаква посуда, нали? И манджи не оставяме. 

Археолозите забелязали, че всички предмети в ямите са износени, със следи от дълготрайна употреба, на границата на изхабяването.  Сиреч не са жертвали нови неща.  Практични, казах ви!

Но да се върнем към чавките. Изключително красиви и загадъчни керамични съдове.  Птици ли са или хора?  Без уста, но с кок на тила, спираловидни уши, остър нос и красива геометрична украса.  Ръцете им са протегнати напред, но са късички и не могат да им обхванат обемистите шкембета.  Истинско чудо е, че сред морето от чирепи екипът успява да намери частите и да сглоби 12 от тези делви.  Най-голямата е почти метър и е била счупен на 120 парчета!  Най-малкият съд е едва десетина сантиметра.  Всъщност точно по него Мария и екипът й се ориентирали как да сглобят големите.  Мъникът е съвсем цял, даже с капаче на главата.  Въпреки че е твърде недодялан, той им послужил като картинката на кутията на съвременните пъзели – гледаш от нея и редиш. 

Глинените делви не са правени в едно ателие, нито от един майстор. Датирането им показва около 150-200 години разлика във възрастта.  Навярно е имало някакъв канон, някакво правило всички грънци да са като чавки. Традиция на изображението, която се е предавала на това място от поколение на поколение. 

И аз, чавката любопитна, кацнах в музея в Багдад и що да видя!  Съд с лице с остър нос и с геометрични рисунки, правен около 200-300 години по-късно от нашите.  На глед не прилича много, но принципът е същия.  И да, за мен следите от въглена, с които древният човек си е скицирал как да оцвети съда, са по-ценни от злато. 

Мария беше много въодушевена и от гърнетата, украсени с дупки.  Тя каза, че вдлъбнатините по тях са толкова прецизно подредени и еднакво дълбоки, все едно са правени с компютър.  А според проф. Васил Николов, който оглавява разкопките на Капитан Андреево, най-ценната находка е бикът, язден от жена, който стотици години по-късно превъплащава мита за Зевс и Европа.  Бикът наистина е много красив, но според мен го язди мъж.  Имам набито око за интимни подробности, но моля ви , погледнете и вие, да не е само плод на мой еротичен блян. Направо отидете в зала „Праистория“ на Археологическия музей в София, да ги видите на живо и отблизо.

Ями има и на други места – във Великобритания, в Испания, край Любимец в България. Науката тепърва ще открива, ще разсъждава и ще изследва тези коплекси.  Дали са пускали покойниците по реката, а после са яли, пили и трошили?  Или това е било тяхнто място за поклонение пред боговете. Място за свещенодействие, на което са се опитвали да измолят по-добра реколта, по-хубаво време, мир и здраве?

Засега въпросите са повече от отговорите.  Но ме напушва смях като си представя какво ще стане, когато след 7300 години някой клет археолог се натъкне на дупката, в която заровихме с брат ми франкенщайновата ваза.  

Навремето имах много сладка класна с ужасен вкус за бижута. Вечно ходеше с едни грамадни пластмасови гердани, с едни тънки метални гривни в зелени нюанси и с коланчета от макреме.  Последният път, когато ходих в Националния исторически, веднага вляво от входа на изложбената зала, се спънах във витрина, в която, бога ми, помислих че са наредили спретнатичко аксесоарите на другарката Бонева.  На указателната табелка пише само „Дарове от символично погребение, с. Белиш, общ. Троян, VIII – VII век пр.Хр.“ и от 1 до 9 са изброени находките.  Туй то! Под номер 1 пише „Брадва, желязо“.  Другарката Бонева със сигурност не носеше желязна брадва в училище. Не беше войнствен човек.    

На 2800 години, а изглеждат като вчера правени!  Викам си, я да се разровя аз и да разбера какво му е толкова важното на това комплектче.  Оказа се, че мънистата са от планински кристал, а шестте камъка от огърлицата са от кехлибар.  Още в древността от Балтийско море, където са богатите кехлибарени залежи, към Средиземноморието е минавал прочутият Кехлибарен път.  Той се разклонявал на две – през днешна Естония, Полша, Словения и Италия, ценната смола е достигала до северните брегове на Африка. Когато изследвали в лаборатория нагръдника на Тутанкамон се оказало, че мънистата в него са направени от балтийски кехлибар. Същият като в нашата огърлица.  А от днешния Санкт Петербург през Гърция, кехлибарът е стигал до Микена и Сирия.  Точно това разклонение е пресичало нашите земи. Освен в Белиш, археолозите са открили балтийски кехлибар на още няколко места у нас.

За това, че кехлибарът бил добре познат в древността има писмени свидетелства.  „Добре установено е,“ пише Плиний Стари, „че кехлибарът е продукт на острови в Северния океан.“  Хората го ползвали за лечение и магии.  Бил дефицитен и скъп, а носенето му като бижу, при това така пищно, било привилегия на малцина. 

Кой ли бил човекът, на когото са принадлежали тези накити?  Понеже не са златни, намирчът им, който разровил тракийския некропол край Белиш през 2000 г., ги предал в музея. Бил достатъчно светнат в археологическите дела, за да направи точна схема как ги е заварил.  Положени били на съответните места спрямо тялото, но тяло нямало.  Това означава, че погребението е символично.  В кои ли далечни земи загинал?  Каква ли лоша съдба го застигнала? 

В онези времена зимите били люти.  От ноември до късна пролет Стара планина била непроходима.  Дали се изгубил и потънал някъде из снежните преспи по време на лов?  Сега е лесно – вземаш пушката и гърмиш.  Я пробвай с лък и стрела! Светът бил суров. Трябвало да се браниш от набези на други племена.  Затова още от днешният първи клас – седемгодишна възраст, децата били отделяни и подготвяни, но не от другарката Бонева в кварталното училище, а в тракийските спец-части.  Учителите били опитни ветерани. Освен боравене с брадва и меч, много важна била подготовката по езда.   Траките обяздвали конете без стремена, да се срастнат с животното. Навярно от там произлиза легендата за кентаврите.

Със сигурност не е бил случаен.  Това е част от украсата на парадно облекло. Полагането на брадвата до главата означава, че е имала ролята на скиптър. Възможно е човекът да е бил местен владетел или жрец. 

Мама имаше колие от кехлибар със запечатана мушичка в него.  Прекарвах часове да я зяпам. Веднъж дори се опитах да срежа смолата, за да ми се побере под лупата на микроскопа.  Изядох си боя, но уви, всеки гений е неразбран.  Та някак ми се иска с вас да се опитаме да запечатаме в кехлибар една сцена.  Какво ли би станало, ако другарката Бонева и този тайнствен тракиец можеха да се срещнат в паралелен свят някъде по прашния Кехлибарен път? Той крачи напет, брадат, смолистата му коса вързана на куку на темето, с брадва в ръка. На гърдите му се полюлява огърлицата, по ръцете и краката му се вият спиралите на бронзовите гривни.  Тя трака като две страстни костенурки с пластмасовия си гердан, обиците й – масивни колела от винил с принт на хипнотизиращи спирали, се люлеят примамливо.  Тънките й гривни от китките до лактите звънят тревожно. Спират, поглеждат се смутено, протягат ръце един към друг и кехлибарът ги залива.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.