„Аз нямам детство!“, заяви драматично петгодишната ми дъщеря преди много години, когато я заведох на цирк.  Първи я изкара от равновесие наглият клоун, който се втурна към мен с протегнати ръце и викове „Мамо! Мамо!“.  Тя плахо ме дръпна за ръкава и тихо попита: „Ти нали си САМО моя майка?“.  След това тигърът я изгледа втренчено и се изпика точно пред нас. Чашата преля, когато акробатът изпусна партньорката си и тя падна в осигурителната мрежа.  На тръгване я попитах какво й е харесало най-много.  „Че не изядоха никого“, ми отговори простичко. 

Всъщност детството го има само в спокойни, сити времена. То е привилегия на общества, дето са си надвили на масрафа.  Бедните деца нямат детство. Те са войници и  въглищари, роби, жътварки и шивачки на евтини дънки.   

Всичките ти безгрижни лета, мила дъще, минаха на Градина, съвсем близо до Аполония Понтийска.  Преди 2400 години градът си бил надвил на масрафа и децата му си имали детство. Вярно, кратичко едно такова.  От раждането, докато проговорят. Кой ще ги търпи да се моткат и да се шматкат до 18!  Като ставали на три му отбелязвали края с тридневни празници, на които всички вкупом пиели вино, дори малките.  Подарявали им винените канички за спомен от израстването.  А аз вдигнах щур скандал на дядо ти, че ти даде глътка вишновка, когато те приеха в гимназията.

С детство или без, децата са си деца.  Малките аполонийчета обичали игрите.  Ако можеше да поиграеш с тях, щяха много да ти харесат техните миниатюрни керамични сервизи с чашки и чинийки. Техните кукли от глина, с подвижни ръце и крака.  Щяхте заедно да им шиете дрехи и да ги обличате в хладните есенни следобеди.  Момчетата си играели с ашици и най-различни фигурки – петлета и костенурки, овни и кончета.  Най-любимо им било обикновено колело, закрепено на дълга дръжка за бутане. Някои от игрите им не са достигнали до нас, но ги виждаме нарисувани по вазите от онова време.  Като топката, направена от кожа и напълнена с конски косми, слама или вълна.  Някои от животните пък, пресъздадени като фигурки за игра, са вече изчезнали. В каталога „Аполония Понтийска – колекции на Лувър и български музеи“ под номер 249 е описана глинена фигурка. Според археолозите е гълъб, но според мен си е чист тюлен. Тюленът монах е обитавал нашите брегове до 1992, когато са го видяли за последно край Маслен Нос. Ако искаш погледни и ти. Тюлен е, нали?

Животът бил изпълнен с опасности – далеч по-големи от тези в цирка – болести без антибиотици, зарази без лекарства. Медицина – почти никаква, смъртност- голяма.  Толкова голяма, че не кръщавали бебето до десетия ден – да видят първо ще го бъде ли или не.  Затова децата ходели окичени с амулети – нанизи от керамични и стъклени мъниста, висулки, миди и гердани от зъби на животни, да ги пазят от уруки, зли очи и болести. 

Момчетата, които оцелявали, ходели на училище.  Момичетата учели с майките си у дома, главно как да поддържат домакинството и да са добродетелни.  Когато навършели 12-13 години, отивали в храма на Артемида и оставяли там играчките си. Прощавали се окончателно с детството. Скоро след това ги омъжвали, често за много по-възрастни от тях мъже. 

Тъжно е, че талисманите не успели да спасят малкото момче, намерено по гръб, с изпънати крайници и глава на изток в гроб 278 в некропола на Аполония Понтийска.  Археолозите намерили край него странна свита.  Шайка смахнати акробати и актьори, които с присъствието си всяват хаос и разюзданост в иначе доста спечения археологически музей в Бургас. Веднага ми направиха впечатление, въпреки че са не по-високи от длан.  Не бях виждала такива никъде другаде.  Акробатите са извити в невъзможни пози и стискат в ръцете си чаши с вино.  Другите фигури са подобни на клоуна, който те изплаши – с шкембета и задници, с гротескно изкривени физиономии. Навярно изобразяват странстващи актьори. По глината са се запазили шарки – били са цветни и весели.  Сега са поизбелели – все пак идват от много далеч във времето и никой отдавна не си е играл с тях. 

Имаш детство, и то какво, мило мое момиче.  Слънчеви плажове и сърф, филии с лютеница в къщичката на дървото при баба ти, еделвайси на Вихрен, заснежени писти, златни рокли и корони с пластмасови диаманти, Дисниленд и кино в неделя.  Трябва да си ми признателна, че не те омъжих на дванайсет за някой богат чичка. Пожелавам ти от сърце дъщеря ти да има твоето чувство за хумор и когато един ден възмутено ти изтърси „Аз нямам детство!“, да можеш като мен да й кажеш „О, имаш, мила моя! Имаш! И то какво!“

Колко от вас са създали през живота си музей?  Аз самата можех да направя няколко, ако майка ми не нахлуваше непрекъснато „в тая ужасна бърлога, какво момиче си ти!“, както наричаше стаята ми. Какво й пречеха мухите, набодени с карфици в кутии от сръбски бонбони, перата от птици из чекмеджетата и купищата геоложки образци (разбирай камъни от двора) по ъглите? За това как припадна и я закарахме в спешното, след като се натъкна на малката пепелянка в буркан от маринована капия в дрешника, ще ви разкажа някой друг път. 

А какви семейства има само! Като например това на Негово Величество цар Фердинанд.  Те подкрепяли любопитството му и го поощрявали да разгръща природолюбителския си талант.  Даже като бил на 18 го изпратили с брат му на дълго пътешествие по поречието на Амазонка, да проучат птиците и видовете в Южна Америка. Върнали се с богата колекция от екземпляри, някои от които напълно непознати по онова време. А нашите ме пратиха на ученически лагер в Кранево, където хванах само разстройство.  И вместо да му крещят какъв политик и военоначалник ще стане от него, го оставили да си лови пеперуди.  Бил на лов за пеперуди и в началото, когато го поканили за княз на България, и в края, преди да обяви решението си да слезе от трона.  Тогава хванал дяволска пеперуда – последната, уловен по тези земи. Днес е изложен в една от витрините на Националния природонаучен музей. 

Човекът от любител постепенно се превърнал в истински учен, открил и описал непознати видове – Фердинандовата пеперуда, киселия трън, някакъв вид елша и едно малко жълто планинско цвете, което расте по скалите.  След като станал княз на България, донесъл от Виена колекциите си (които майка му не била междувременно изхвърлила, щото само прах събират) и поставил началото на Княжеския музей и на Царската княжеска зоологическа градина. Издържал ги със свои лични средства. 

Ще кажете сега, че майките винаги имат право, поне що се отнася до мухите.  Да, обаче в една от витрините на Националния природонаучен музей има муха месарка. На етикета пише „Уловена от Негово Величество в 4 сутринта“ – става дума за Цар Борис III, който също като баща си обичал насекомите.  Колко ли трябва да е запленила тази муха царя, за да стане посред нощ да я лови.  Ето, и моите мухи сигурно са имали шанс да станат музейни звезди, въпреки че пък аз не съм цар и като гледам, нямам шанс някога да стана.

Природолюбителството явно е хоби на царете и императорите по целия свят.  Например японския император Хирохито подарил на Цар Борис III не самурайски меч, изкован от най-скъпата стомана, не скъпоценности, а препарирана хималайска панда – рядко животно за европейските музеи по онова време.  Синът му пък, принц Акихито, бил запален ихтиолог, дългогодишен изследовател на попчетата в Япония и Индокитай.  През 1979 година той пристигнал в България и пожелал да се срещне с Лиляна Михайлова, блестящ учен и познавач на рибите. Провели разгорещен и изключително интересен разговор.   Очевидно Лиляна много впечатлила принца. Толкова, че през 1984 й изпратил за библиотеката на Природонаучния музей тритомника си “The Fishes of the Japanese Archipelago” – великолепно издание, единствено по рода си в света, с цветни снимки и рисунки на всичките 3200 вида риби в Япония.  Когато се срещнали на някакъв прием година по-късно, Акихито попитал Лиляна дали е получила неговия подарък. Тя смутено смънкала нещо.  Нямала представа за какво става дума.  Обадила се притеснена на отговорните другари, все пак принц е това, те започнали да ровят и се оказало, че някъде по пътя някакъв служител на Държавна сигурност си прибрал книгите в къщи, да си ги разглежда с внучето.

Фердинанд продължил да пътува по света и да го изследва. И въпреки че слязъл от българския трон, продължил да подарява на Националния природонаучен музей в София разни неща.  Като например мумията на крокодилче, намерена в района на Луксор. Балсамирано, в кутийка.  И една кобра, която сам уловил. Капитанът на кораба, като разбрал какво искат да му натоварят, отсякъл че ще я вози само ако я сложат в саднък. Милата! Задушила се и след двайсет дни път пристигнала полуразложена вместо в Софийския зоопарк, в музея. 

Нашите учени, без да са Фердинанд, продължават да откриват нови видове. Като странджанската къртица, описана от д-р Недялко Недялков през 2018.  Тя е по-дребна, има срастнали клепачи и кътниците й са по-различни от това, което къртичите зъболекари са свикнали да виждат.   Едва ли ще се спрете пред нейната витрина, заобиколена от впечатляващи тигри, леопарди, зебри и антилопи.  Но ще ви кажа, че бозайниците са много добре проучени и в последните години все по-рядко се откриват нови видове, така че това си е една малка къртича сензация. 

Много поучителна е скромната наглед витрина, посветена на пришълците.  Внесени у нас от далечни земи и морета, без врагове, те застрашават и без това крехката екосистема.  Като безобидната наглед зеброва мида.  Малка и невзрачна, тя се оказала заплаха за националната ни сигурност в началото на 21 век. Влязла от Черно море на Балканите и започнала бурно да се размножава.  Понеже ларвите й са малки и пъргави, прониквали навсякъде, включително и в тръбите на охладителната система на ТЕЦ „Марица-Изток“, който прекъснал работа за няколко дни през 2002.  Наложило се да изчистят обраслите решетки и шахти ръчно, а количеството на мидите било толкова голямо, че ги извозили с камиони. 

Какво толкова с е захласваш по тоя музей, ще кажете вие. Та той е лабиринт от прашни витрини, пълни с препарирани животни с изцъклени стъклени очи.  Толкова е олд скул, че се е превърнал в музей на музея.  Е да де, но само тук можете да видите и да покажете на децата и внуците си изчезналото в света преди 100 години каролинско папагалче. Ятата му засенчвали небето, но малко по малко фермерите го избили до крак, защото им кълвяло реколтата.  Можете да им покажете също тюлена монах, който в България е бил забелязан за последен път през 1991 на Маслен Нос.  Да видят изчезналия в средата на 20 век брадат лешояд, наричан навремето от народа костобер – санитарят на природата.  Лешоядите в музея са живеели в Софийския зоопарк и са се размножавали там толкова успешно, че от тяхното поколение е била възстановена популацията на брадати лешояди в Австрийските Алпи.  В музея са и малката дропла, сивия жерав, степната усойница и немската есетра, които вече няма как да срещнете в горите и реките на България. Дълъг и тъжен списък, и както сме тръгнали, ще става все по-дълъг, и все по-тъжен. 

Да, музеят изглежда малко като препариран. Но се нядавям, че някой ден учените от Българската академия на науките ще намерят подходящия начин да осъвременят експозициите му, за да може той повече да вълнува посетителите. Да буди в тях стремеж да обичат и пазят природата. За да може бъдещите поколения да виждат животните, птиците и буболечките не в буркани от маринована капия, а живи, в естествената им среда. С истински очи, топла козина, с вятър в крилете и перушина в мустаците.

Можете ли да познаете на кого са тези думи? Едва ли.  Тя не е известен философ, политик или журналист, а е най-обикновена … гарга.  Стояхме пред витрината с папагалите в Националния природонаучен музей, който не е някакъв случаен, а е към Българската академия на науките, сериозна работа, и моят любезен домакин ме попита дали зная кои птици говорят най-добре. Той е доцент Николай Симов, буболечколог. Ръкостискането му троши кости.  Блеки, както му викат, е страстно влюбен в работата си и е най-сладкодумният разказвач. Когато ме посрещна на входа, от ръкава му изпълзя тлъста хлебарка, дълга почти педя.  Знае той как да впечатлява блондинки. Така се разпищях!  Посетителите помислиха, че се е включила противопожарната аларма и тръгнаха да се евакуират.  Поуспокоила се бях вече, но не чак толкова и му се троснах: „Е много ясно, че знам – папагалите естествено!“. И продължих наперено:  „Кой не е чел „Острова на съкровищата“. Подай ми рома, Джим Хокинс!“.  Тогава Блеки ми разказа как жена му, като била малка, се сприятелила с една гарга и я научила да казва „Чичо Митко, дай сланина!“. Учените винаги те карат да се чувстваш малко тъп. Дори да не си блондинка.

Музеят е пълен със съкровища и любопитни истории, за които посетителите могат да научат, ако си вземат екскурзовод. След вълнуващата ми разходка с доцент Симов съм готова да ви разкажа някои от тях. Ще го направя на серии, че ако е наведнъж, ще стане война и мир и ще спрете да ме четете. Ето първите две.

История първа е за грамадната кафява мечка, която страховито се извисява над посетителите, разперила лапи срещу стълбището на третия етаж. Стръвницата се развилняла в Чамкория през 1936 и всяла ужас сред хора и животни. Управителят на царското ловно стопанство наредил да се изгони звяра с тъпани и викове. Музикалният метод се оказал неефективен и един ден, без знанието на Борис III, управителят я убил.  Царят много се ядосал и уволнил човека. Но за да не става зян животното, препарирали го и през 1937 година го изпратили на Световното ловно изложение в Берлин. То пък взело, че получило първа награда и златен медал.  По това време на власт били нацистите. Медалът, който до ден днешен блести пред очите на всички, е със свастика. В краката на мечката е дипломът, подписан от Херман Гьоринг, дясната ръка на Хитлер.  Това са може би единствените нациски символи в публично пространство, преминали през времето на комунизма до наши дни.

История втора. Тя е хем затрогваща, хем поучителна и е за носорожката, която е изложена в една от залите на третия етаж.  Била бременна, когато през 1987 пристигнала в София от Великобритания с тригодишния си син Чико. Днес Чико е най-старият обитател на Софийския зоопарк, гальовен и звезден, доживял до столетните за носорог четиридесет години. Тук родила момиченце, което по-късно преместили в Дъблин по европейска програма за обмен.  Белият носорог е в червената книга на застрашените видове. В света са останали едва около 10,000 диви животни от този вид.  Бракониерите ги избиват заради рогата, които сме решили, че са чудодеен лек за подмладяване. Това изобщо не е вярно. Рогът на носорога е направен от кератин – същия протеин, от който са нашата коса и нокти.  Но това са суеверията – затриват хора и животни.  Като стана дума за суеверия, в един от броевете на списание „Светулка“, орган на Българското ентомологично (сиреч буболечкологично) дружество, излизал в края на 19 век, Христо Пигулев, основател на дружеството, разказва за следното произшествие:

„Един ентомолог, като отишъл на една ловитба, бил принуден често пъти да минава от градината в гробищата, които били съседни на неговото ловно място. Фенерчето му – като осветявало ту градината, ту гробищата – предизвикало съмнения в селяните. Решили, че това трябва да е вампир. Това съмнение още повече се усилило, когато един от тях потвърдил, че той видял как този вампир е излезнал от гроба на лицето, което преди два дена било погребано.

Решили селяните да нападнат и изгорят вампира. Кой с кол, кой с вила, се отправили към гробищата. Нашият ентомолог, като видял, че има работа със суеверци, почнал да вика, че той е дошъл да лови пеперуди. Обаче тълпата вместо да се укроти, с все по-голяма ярост се спуснала към него и с два-три удара нещастният ентомолог бил повален на земята и яко завързан. Наклали голям огън и почнали да го събличат. Неговият вик дал повод за по-голяма гюрултия в селото.

Старшият стражар, като чул този глас, веднага се завтекъл на мястото на произшествието. Разбрал, че има работа със суеверие, искал да освободи вампира, ала селяните упорствали. Най-после отстъпили при условие, че вампирът ще бъде прекаран през селото, увит в дебели черги, за да не би да остави смърт по пътя, през който минава. Нещастният ентомолог, увит в черги, както и неговите пеперуди в пакетчета, стигнал благополучно до полицията. Това се случва на 28.08.1899 година.“

Ние човек убиваме от суеверие и невежество, пък камо ли на носорозите да простим.  Но да се върнем на носорожката в музея.  Когато умряла през 2003 в дълбока старост, служителите на Софийския зоопарк изпратили кожата й в Националния природонаучен музей, за да я препарират и изложат. Толкова тежала, че москвичът, в който я докарали, пълзял по жълтите павета почти по шаси.  Поканили скулптора Никола Минчев да направи тялото от пластмаса.  Обаче щом опънали по манекена кожата в препараторната, се изправили пред огромен, в буквалния смисъл, проблем.  Носорогът не можел да мине през вратата. Опитали се да го изкарат през прозореца, но той се заклещил. Предницата му на Цар Освободител, а задницата – в музея.  Десет души се събрали да пренесат тристакилограмовата носорожка.  Един дърпал, друг бутал, а препараторката през цялото време крещяла: „Не пипай циците, не я дръж за задника!  Внимавай! Ще се счупи!“  Накрая успяли да я подредят в залата тъкмо навреме, та да може президентът Първанов да пререже лентата на новия експонат.    

Обикновеният посетител в музея вижда лабиринт от витрини с купища препарирани животни. Да, той може да си плати за екскурзовод, но рядко го прави. Предпочита да си браузва свободно. А доцент Симов, както и двайсетте негови колеги учени не са там, за да говорят с посетителите. Имат си друга работа – да откриват и изследват нови видове, да се занимават с опазване на старите и да развиват знанието за живота, който ни заобикаля. Но пък ето, и от блондинката някаква полза да има. Не само да пищи и да всява паника. Още интересни истории от най-стария и най-богатия музей на Балканския полуостров ще научите следващия четвъртък.  А дотогава идете да кажете здрасти на стръвницата и носорога.  И не ловете пеперуди на гробища по тъмно!

(следва продължение)

Кажи на една блондинка, че ще я водиш при юнаци, и тя мигом ще хукне.  Така ме прилъгаха и мен, та се завтекох презглава за Пазарджик. И стана като в оня анекдот, дето на кутията пише „Катеричка“, а като я отвориш вътре има бонбони с лешник. Отворих вратата на Пазарджишкия музей и отвътре излязоха цял куп вълнуващи истории. Въпреки че кьорав юнак не видях.

Крепостни стени, жилищни зони, занаятчийски квартал, централна улица, интензивно производство и търговия – това е описанието на повечето древни европейски градове от 4000 години насам.  Но как ще реагирате, ако ви кажа, че в България такова селище е имало 2700 години по-рано? Още в неолита.  Първообразът на европейския град  се намира край пазарджишкото село Юнаците, там където Тополница се влива в Марица.

Цитаделата била внушителна, със стени дебели четири и високи пет метра, направени от глина и чакъл. Имало дълбок крепостен ров и висок вал.  Хората живеели на това място година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, в продължение на 7000 години. Избухвали пожари, налитали врагове, но юнаците вдигали всичко отново върху пепелищата, осем пъти през петото хилядолетие, седемнайсет пъти през четвъртото и третото, два пъти през второто.  От натрупванията се образувала могила като торта, висока 12 метра. За десерт праисторическата торта била увенчана с укрепление от римската епоха и средновековен некропол.

Юнаците не били изолирани зад стените на високата си крепост.  Те пътували и търгували на Север и на Юг, от Егейското крайбрежие до Делиормана.  Сега бой да ме бият, няма да си сложа гривна от миди, но по онова време мидата Спондилус, която вирее само в Егейско море, била символ на престиж, нещо като Картие на ръката на холивудска актриса.  Археолозите твърдят, че с нея са правели първата разменна търговия – мида срещу стоки.  Нещо като валута.  В Юнаците са намерени над 60 фрагмента от гривни и мъниста от Спондилус. Сиреч, живеели си охолно и си джиткали по магазините до Гърция. 

Мидите са си миди, но златото си е злато.  Макар че в Юнаците то е микроскопично по размер – само четири златни предмета, сред  които едно мъничко мънисто, то има епохално значение. И сега се дръжте да не паднете.  Мънистото е по-старо от златото във Варненския халколитен некропол и изглежда е един от най-ранните обработени златни предмети, открити досега в света!  Не е внос, нито донесено отнякъде, защото по състав е сходно с Панагюрските жили.  Добивали са го от златоносната река Тополница. В терасата на реката край село Калугерово, на 10 километра от Юнаците, е намерено находище на разсипно злато.  А че са знаели как да обработват метали личи по шлаката на дъното на някои съдове. 

Освен че разбирали от злато и бижута, юнаците били добри къщовници. Домовете им били просторни и старателно поддържани – от по 90-100 квадрата, с по няколко стаи, боядисани с бяла и червена боя и редовно измазвани с глина. В един от тях археолозите се натъкнали на хранилище за прясно месо. В него имало 170 килограма мръвки, предимно агнешко, подредени в запечатани херметически глинени делви.  Без сол.  Направо да ги сготвиш!  Голяма работа, ще кажете, какво пък толкова се захласваш. Да, ама я се опитайте да съхраните 170 кила месо без сол и без фризер! Хрумва ли ви как? Подсказвам, от мен да мине – опушвали са ги.  Това е най-ранното в Европа свидетелство за продължително съхраняване на прясно месо. 

Били също изкусни лечители.  В една от къщите намерили скелет на възрастна жена без дясна китка. Изследванията показали, че ръката била ампутирана. Операцията на жената била сполучлива, направена много прецизно, така че върху костта няма никакви следи от следоперационни усложнения. След ампутацията жената живяла още дълго време. Това е една от най-ранните установени досега сполучливи хирургически операции.

Абе не са случайни тези юнаци, казвам ви! Дори и най-скучната тема при тях се превръща в откритие. Да вземем кремъците.  Витрина, пълна с кремъци, увеличава скоростта ми на преминаване през музей с около 50 километра в час.  Но в Юнаците кремъците разказват много интересна история.  Сечивата, намерени в могилата, са направени от лудогорски кремък, който се намира в Разградско.  От Пазарджик до Разград са едни 360 километра, колелото не е било открито още, нямало каруци, нямало магистрала (то пък една магистрала…), но хората в неолита си шетали насам-натам. И подозирам, че са стигали по-бързо, отколкото днес.  Ох, отплеснах се.  Докато копаели в пространството между две къщи, археолозите се натъкнали на комплект от 12 кремъчни пластини, плътно една до друга.  Навярно били поставени в кесия.  Интересното е, че край с. Каменово, Разградско, при съвсем други разкопки, археолозите открили производствен център за кремъчни изделия.  В него намерили 24 пластини, същите като в Юнаците, опаковани заедно и подготвени за неолитния „Еконт“.   Учените предполагат, че съществувала търговска мярка, съответстваща на днешната дузина.

Живели си юнаците сговорно и мирно цели 500  години, когато внезапно ги връхлетяло нещастието.  Врагове превзели и опожарили града и избили жителите.  Телата на петдесет от тях открили затрупани под останките от изгорелите жилища. По черепите им личат травми от удари с медни брадви.  По улиците намерили разпръснати костите на още 20 души.   В една от къщите имало скелет на млада жена, легнала по корем на пода, с гърди и глава в килера в напразен опит да се скрие от връхлитащата смърт.  Процъфтяващата култура на юнаците загинала и в продължение на 1000 години никой не се нанесъл обратно на това място.  След това, преди около 5300 години, от север дошли номади, които тъсели по-добри условия за живот от тези в степите, и на Юнаците отново започнало да ври и кипи. 

Запазила съм романтичната част за най-накрая.  Юнаците били влюбени в птиците и правели от глина всякакви птичи фигурки. Повечето са птици в полет, на поставка или на връв. Някои от тях навярно са висяли над люлките на децата. Древните хора вярвали, че племето пpoизxoждa oт oпpeдeлeн вид живoтнo, чиято cилa и ловкост пpeминaвa въpxy члeнoвeтe нa тoзи poд. Явнo юнаците са били от хвърчащите хора.  Затова apxeoлoзитe кръстили дpeвнoто ceлищe „Гpaдът нa птицитe“.

Ако отидете в музея в Пазарджик, поспрете пред витрината на юнаците в обновената зала „Археология“.  Ако се заслушате, ще чуете пърхането на крилете на глинените пилета.  Те нашепват древни истории за любов, мечти и илюзии.  И ни носят посланието, че всичко е преходно. Че всичко отлита.