Amazon доставка от древността

Amazon доставка от древността

Има ли връзка между Аmazon на Джеф Безос и античната керамика? Ей, ама, пак започна с твоите измишльотини, ще кажете.  Само чуйте! Амазон живял преди повече от 2300 години. Бил художник, изпедепцал се особено добре в рисуването на амазонки по грънци.  Той и колегите му от атинските ателиета наводнили Черноморието с произведенията си.  Особено харесвани били техните стоки в Аполония Понтийска, днешният Созопол. 

Но да започна отначало.  Освен църковната утвар и всякаквите видове оръжия, в музеите обикновено подминавам с триста гръцката керамика.  Чернофигурна, червенофигурна, ваза до ваза, лекит до лекит, грънец до грънец ми се точат като една безкрайна протяжна песен.  Да, сцените по тях са великолепни. Да, носят ценна информация за това как хората са се обличали, в какво са вярвали и с какво са се занимавали.  Обаче трябва време, задълбочено взиране и разбиране. 

Не щеш ли обаче, вчера се спънах в една от витрините на Националния исторически музей.  В нея са наредени изящни ойнохои, пеликета, киликси и лекити – звучат като имена на феи, но всъщност са канички с източени гърла, цветни едни такива, лъскави, луксозни, все едно минати през Инстаграм филтър с добавени ефекти. Върху тях подхвръкват еросчета с позлатени крилца. Важни лели носят златни бижута, дрехи със златни нишки  и златни венци.  Тук таме просветва египетско синьо, охра, розово в различни нюанси и дори бледо виолетово и жълто. На места си имат и релеф, за да подчертае я корона, я гирлянда.  Бре, викам си! Чудо невиждано! 

Оказа се античен моден бранд.  Нещо като Версаче Хоум или Гучи Декор.  Навремето археолозите го нарекли Керченски стил заради Керч в Крим, където са намерени най-много такива грънци.  Произвеждали ги предимно в Атина и после ги изнасяли по цялото Черноморие.  А художникът Амазон бил един от многото, които рисували в този стил. Истинските им имена не са запазени, защото никой не подписвал съдовете си. Затова днес учените, за да ги различават, ги кръщават на какво ли не. Някои майстори си имали любими форми съдове и рисували само върху тях. Други са кръстени с  инвентарните им номера в музеите, например Художник 1375. Трети носят имената на местата, където са намерени съдовете или на сцените, които рисували, като Художникът на сватбени процесии, например.  Или Еротичният художник.   Звучат като тайни кодове, нали?

В периода 380-320 година преди Христа тази мода се превърнала в истинска краста.   Рядко ще намериш такъв съд в самата Гърция. Почти цялата продукция била за износ.  И си мисля: може би атинската аристокрация ги гледала с вирнат нос. Представям си как клюкарствали: „Небеса, тези варвари нямат никакъв вкус!  Истинско безобразие! Да ме сложат в гроба с това?! Само през трупа ми!“  За тях може би прекалената украса си била кич. А за нас, днешните хора, тези вази съчетават новаторски художествени тенденции и декоративни техники. 

Дали кичът узрява с времето? Дали след години се превръща в произведение на изкуството?  Стилно ли е рококото?  По едно време колекционирах кич.  Спрях, когато посетих комплекса „Дамасцена“. Не само защото такъв шедьовър на кича е почти невъзможно да се надмине. А и защото си представих как, ако днес се затрие светът и след 2000 години археолозите започнат разкопки, стенописите с целата рода на собственика, бронзовите скулптури на Алеко, Бай Ганю, тракийската царица, Орфей и Манекин Пис и дамаджанените стъкларии от етнографската секция, ще бъдат обявени за ненадминати шедьоври на 21 век.  Кои сме ние, та да съдим!

Пак се отплеснах!  Да се върнем към скъпоценните канички.  С тях е свързан пробив в българската наука.  По едно време специалистите ни изследвали съдовете от Созопол в лаборатория. И…химичният им състав не съвпаднал с този на атинската керамика. Изненада! Оказало се, че Атина не била единственият производител. Част от тях може да са правени на място в Аполония или поне някъде в Черноморския регион. Представете си: не само си ги поръчвали по каталог, ами може би си имали и местен клон на фабриката. 

Витрината в Националния исторически е нещо като шоурум на производството.  Ще вляза в ролята на настойчив продавач: „Насам народе! Обърнете внимание!  Този червенофигурен лекит е най-продавания ни артикул за луксозни погребения.  Искате да изпратите близките си със стил?  Преливането на гроба трябва да стане само с най-добрите съдове? Дошли сте на правилното място!  Стандартният ни размер е около 14 сантиметра.  Достатъчни са да поберат масло колкото за още пет поклонения!  Елегантната дръжка го прави изключително удобен за ползване. А украсата – истински шедьовър! Вижте тези прелестни ероси как размахват изящни криле! Направо да ти се прииска да умреш“

Не зная дали ви убедих.  Търговията никога не ми е била сила.  Но сред даровете в некрополите на Аполония Понтийска – на Харманите, Калфата, Колокита и край провлака, са намерени толкова много такива канички, че древните производители и търговци със сигурност процъфтявали. 

Не зная за високомерните атински аристократи, но на мен този стил ми харесва. Да ви кажа откровено, ако утре умра, няма да мръдна към отвъдното без такъв лекит. Това не е обикновен съд. Това е покупка с гаранция минимум две хиляди години.  И остава с вас завинаги. Буквално.

Момчето и неговата странна свита

Момчето и неговата странна свита

„Аз нямам детство!“, заяви драматично петгодишната ми дъщеря преди много години, когато я заведох на цирк.  Първи я изкара от равновесие наглият клоун, който се втурна към мен с протегнати ръце и викове „Мамо! Мамо!“.  Тя плахо ме дръпна за ръкава и тихо попита: „Ти нали си САМО моя майка?“.  След това тигърът я изгледа втренчено и се изпика точно пред нас. Чашата преля, когато акробатът изпусна партньорката си и тя падна в осигурителната мрежа.  На тръгване я попитах какво й е харесало най-много.  „Че не изядоха никого“, ми отговори простичко. 

Всъщност детството го има само в спокойни, сити времена. То е привилегия на общества, дето са си надвили на масрафа.  Бедните деца нямат детство. Те са войници и  въглищари, роби, жътварки и шивачки на евтини дънки.   

Всичките ти безгрижни лета, мила дъще, минаха на Градина, съвсем близо до Аполония Понтийска.  Преди 2400 години градът си бил надвил на масрафа и децата му си имали детство. Вярно, кратичко едно такова.  От раждането, докато проговорят. Кой ще ги търпи да се моткат и да се шматкат до 18!  Като ставали на три му отбелязвали края с тридневни празници, на които всички вкупом пиели вино, дори малките.  Подарявали им винените канички за спомен от израстването.  А аз вдигнах щур скандал на дядо ти, че ти даде глътка вишновка, когато те приеха в гимназията.

С детство или без, децата са си деца.  Малките аполонийчета обичали игрите.  Ако можеше да поиграеш с тях, щяха много да ти харесат техните миниатюрни керамични сервизи с чашки и чинийки. Техните кукли от глина, с подвижни ръце и крака.  Щяхте заедно да им шиете дрехи и да ги обличате в хладните есенни следобеди.  Момчетата си играели с ашици и най-различни фигурки – петлета и костенурки, овни и кончета.  Най-любимо им било обикновено колело, закрепено на дълга дръжка за бутане. Някои от игрите им не са достигнали до нас, но ги виждаме нарисувани по вазите от онова време.  Като топката, направена от кожа и напълнена с конски косми, слама или вълна.  Някои от животните пък, пресъздадени като фигурки за игра, са вече изчезнали. В каталога „Аполония Понтийска – колекции на Лувър и български музеи“ под номер 249 е описана глинена фигурка. Според археолозите е гълъб, но според мен си е чист тюлен. Тюленът монах е обитавал нашите брегове до 1992, когато са го видяли за последно край Маслен Нос. Ако искаш погледни и ти. Тюлен е, нали?

Животът бил изпълнен с опасности – далеч по-големи от тези в цирка – болести без антибиотици, зарази без лекарства. Медицина – почти никаква, смъртност- голяма.  Толкова голяма, че не кръщавали бебето до десетия ден – да видят първо ще го бъде ли или не.  Затова децата ходели окичени с амулети – нанизи от керамични и стъклени мъниста, висулки, миди и гердани от зъби на животни, да ги пазят от уруки, зли очи и болести. 

Момчетата, които оцелявали, ходели на училище.  Момичетата учели с майките си у дома, главно как да поддържат домакинството и да са добродетелни.  Когато навършели 12-13 години, отивали в храма на Артемида и оставяли там играчките си. Прощавали се окончателно с детството. Скоро след това ги омъжвали, често за много по-възрастни от тях мъже. 

Тъжно е, че талисманите не успели да спасят малкото момче, намерено по гръб, с изпънати крайници и глава на изток в гроб 278 в некропола на Аполония Понтийска.  Археолозите намерили край него странна свита.  Шайка смахнати акробати и актьори, които с присъствието си всяват хаос и разюзданост в иначе доста спечения археологически музей в Бургас. Веднага ми направиха впечатление, въпреки че са не по-високи от длан.  Не бях виждала такива никъде другаде.  Акробатите са извити в невъзможни пози и стискат в ръцете си чаши с вино.  Другите фигури са подобни на клоуна, който те изплаши – с шкембета и задници, с гротескно изкривени физиономии. Навярно изобразяват странстващи актьори. По глината са се запазили шарки – били са цветни и весели.  Сега са поизбелели – все пак идват от много далеч във времето и никой отдавна не си е играл с тях. 

Имаш детство, и то какво, мило мое момиче.  Слънчеви плажове и сърф, филии с лютеница в къщичката на дървото при баба ти, еделвайси на Вихрен, заснежени писти, златни рокли и корони с пластмасови диаманти, Дисниленд и кино в неделя.  Трябва да си ми признателна, че не те омъжих на дванайсет за някой богат чичка. Пожелавам ти от сърце дъщеря ти да има твоето чувство за хумор и когато един ден възмутено ти изтърси „Аз нямам детство!“, да можеш като мен да й кажеш „О, имаш, мила моя! Имаш! И то какво!“