„Аз нямам детство!“, заяви драматично петгодишната ми дъщеря преди много години, когато я заведох на цирк.  Първи я изкара от равновесие наглият клоун, който се втурна към мен с протегнати ръце и викове „Мамо! Мамо!“.  Тя плахо ме дръпна за ръкава и тихо попита: „Ти нали си САМО моя майка?“.  След това тигърът я изгледа втренчено и се изпика точно пред нас. Чашата преля, когато акробатът изпусна партньорката си и тя падна в осигурителната мрежа.  На тръгване я попитах какво й е харесало най-много.  „Че не изядоха никого“, ми отговори простичко. 

Всъщност детството го има само в спокойни, сити времена. То е привилегия на общества, дето са си надвили на масрафа.  Бедните деца нямат детство. Те са войници и  въглищари, роби, жътварки и шивачки на евтини дънки.   

Всичките ти безгрижни лета, мила дъще, минаха на Градина, съвсем близо до Аполония Понтийска.  Преди 2400 години градът си бил надвил на масрафа и децата му си имали детство. Вярно, кратичко едно такова.  От раждането, докато проговорят. Кой ще ги търпи да се моткат и да се шматкат до 18!  Като ставали на три му отбелязвали края с тридневни празници, на които всички вкупом пиели вино, дори малките.  Подарявали им винените канички за спомен от израстването.  А аз вдигнах щур скандал на дядо ти, че ти даде глътка вишновка, когато те приеха в гимназията.

С детство или без, децата са си деца.  Малките аполонийчета обичали игрите.  Ако можеше да поиграеш с тях, щяха много да ти харесат техните миниатюрни керамични сервизи с чашки и чинийки. Техните кукли от глина, с подвижни ръце и крака.  Щяхте заедно да им шиете дрехи и да ги обличате в хладните есенни следобеди.  Момчетата си играели с ашици и най-различни фигурки – петлета и костенурки, овни и кончета.  Най-любимо им било обикновено колело, закрепено на дълга дръжка за бутане. Някои от игрите им не са достигнали до нас, но ги виждаме нарисувани по вазите от онова време.  Като топката, направена от кожа и напълнена с конски косми, слама или вълна.  Някои от животните пък, пресъздадени като фигурки за игра, са вече изчезнали. В каталога „Аполония Понтийска – колекции на Лувър и български музеи“ под номер 249 е описана глинена фигурка. Според археолозите е гълъб, но според мен си е чист тюлен. Тюленът монах е обитавал нашите брегове до 1992, когато са го видяли за последно край Маслен Нос. Ако искаш погледни и ти. Тюлен е, нали?

Животът бил изпълнен с опасности – далеч по-големи от тези в цирка – болести без антибиотици, зарази без лекарства. Медицина – почти никаква, смъртност- голяма.  Толкова голяма, че не кръщавали бебето до десетия ден – да видят първо ще го бъде ли или не.  Затова децата ходели окичени с амулети – нанизи от керамични и стъклени мъниста, висулки, миди и гердани от зъби на животни, да ги пазят от уруки, зли очи и болести. 

Момчетата, които оцелявали, ходели на училище.  Момичетата учели с майките си у дома, главно как да поддържат домакинството и да са добродетелни.  Когато навършели 12-13 години, отивали в храма на Артемида и оставяли там играчките си. Прощавали се окончателно с детството. Скоро след това ги омъжвали, често за много по-възрастни от тях мъже. 

Тъжно е, че талисманите не успели да спасят малкото момче, намерено по гръб, с изпънати крайници и глава на изток в гроб 278 в некропола на Аполония Понтийска.  Археолозите намерили край него странна свита.  Шайка смахнати акробати и актьори, които с присъствието си всяват хаос и разюзданост в иначе доста спечения археологически музей в Бургас. Веднага ми направиха впечатление, въпреки че са не по-високи от длан.  Не бях виждала такива никъде другаде.  Акробатите са извити в невъзможни пози и стискат в ръцете си чаши с вино.  Другите фигури са подобни на клоуна, който те изплаши – с шкембета и задници, с гротескно изкривени физиономии. Навярно изобразяват странстващи актьори. По глината са се запазили шарки – били са цветни и весели.  Сега са поизбелели – все пак идват от много далеч във времето и никой отдавна не си е играл с тях. 

Имаш детство, и то какво, мило мое момиче.  Слънчеви плажове и сърф, филии с лютеница в къщичката на дървото при баба ти, еделвайси на Вихрен, заснежени писти, златни рокли и корони с пластмасови диаманти, Дисниленд и кино в неделя.  Трябва да си ми признателна, че не те омъжих на дванайсет за някой богат чичка. Пожелавам ти от сърце дъщеря ти да има твоето чувство за хумор и когато един ден възмутено ти изтърси „Аз нямам детство!“, да можеш като мен да й кажеш „О, имаш, мила моя! Имаш! И то какво!“