Той не е красавец.  Над ниското му чело се вият дребни къдрици.  Очите му са полусвити, с набръчкани, подпухнали клепачи.  Има дълъг и дебел нос, от дясната страна поиздут.  Устните му са свити решително.  Това придава на физиономията му загрижен и съсредоточен вид.  Може би е бил храбър воин или мъдър владетел?  Не знаем.  Времето заличава всеки спомен, особено ако са минали 19 века!  Тогава за какво да му се впечатляваме толкова? Или?

В света има много маски и шлемове, но само още две са подобни на тази в Пловдив. Нищо чудно, че тя станала обект на зрелищен обир като в Холивудски филм.

В една прохладна неделя на април 1995, точно по обед, на вратата на Археологическия музей в Пловдив се позвънило.  В този ден на смяна бил пазачът Йордан Тихов.  Той отворил и видял насреща си двама мъже с насочени към него пистолети.  Зашеметили го с удар в главата и той рухнал в безсъзнание.  Хванали го за краката и го извлачили пред витрина, в която се пази византийско съкровище от 760 монети.  Но крадците не били дошли за тях.  Събули обувката на Тихов и с нея разбили витрината, в която се съхранявала маската-шлем.  Алармата запищяла и охранителите долетяли след три минути.  Открили пазачът по кървавата диря, но от маската и крадците нямало и следа.   Нищо друго от музея не липсвало.  Когато се съвзел, пазачът описал нападателите си, но това не довело до нищо.  Знатният тракиец потънал в неизвестност. 

Дали е съвпадение, че една година по-късно, през 1996, отново през пролетта, майсторски обир оставил музея в Разград без бронзовата римска шлем-маска от античният град Арбитус, с около 200 години по-стара от тази в Пловдив? Крадците проникнали във фондохранилището през вентилационните шахти на покрива. И тази маска потънала в неизвесност.  До 2001, пет години след обира, когато български учен отишъл на археологически конгрес в Германия.  Видял маската от Абритус рекламирана за продан в каталог на частен колекционер. Веднага алармирал българските власти. С намесата на Интерпол, макар и изтъргувана на черния пазар, антиката била открита, иззета от последния й купувач и върната на държавата ни.

Пловдивската глава юнашка също се завърнала у дома след цели 20 години изгнание.  От ГДБОП дълго време следяли някакъв иманяр. По едно време излязла информация, че мошеникът е на път да сключи голяма сделка. Полицаите направили светкавична акция и го заловили в крачка. Притиснат в ъгъла, мъжът решил да се откупи.  Сам предал на полицаите маската, скрита в специален тайник. Говори се, че кражбата била поръчана от швейцарски колекционер. Дали е така или не – кой знае?

Археологическото откритие на Борис Дякович през далечната 1905 също било в стил Индиана Джоунс.  Макар че говорим за музеен и библиотечен работник и много сериозен човек, основател на Археологическото дружество и музея в Пловдив, представете си го как в проливен дъжд и кал преследва крадци и спасява историята.  Могилата, където намерил маската, била отдавна известна на пловдивчани.  Какво ли не се било случвало по склоновете й. Била е турско гробище. По едно време я разрязали на две, за да прокарат нова улица. Изгребвали от склоновете й пясък и пръст за строежите си.  Отгоре си засаждали зеленчук.  Все ровичкали, все човъркали.  До един студен декември на 1905, когато „невежи и неблаговъзпитани пловдивски момчета“, както пише в книгата си Борис Дяковски,  строшили част от покрива и стените на гробницата. Втурнали се вътре да грабят злато и сребро, и да изхвърлят всичко, което им попадне под ръка.  Целият ред в гробницата бил унищожен.  Веднага, щом научил за този вандалски акт, Дякович се завтекъл да спасява, каквото останало.  Сред порой и кал той и помощникът му прибрали в пловдивската библиотека находките.  Измили ги и ги наредили в една витрина, където цяла зима им се любували любопитните граждани. 

През пролетта на следващата година, Дякович започнал разкопки.  Оказало се, че гробницата била пълна с предмети. Върху тях била изсипана жарта от погребална клада.  Най-ценната находка била железният шлем-маска.  Из пепелта и въглищата в гробницата, археологът намерил златен пръстен с кристален камък с оранжев цвят, с издълбан върху него разярен лъв, стъпил върху стрела.  Тъй като в древността право да носят такива пръстени имали само сенатори, магистрати, дипломати и висши военни, ясно било, че погребаният бил „човек герой, главатар на юнашка чета, водител на някое тракийско племе“, по описанието на Дякович.

Върху мъртвия бил положен златен венец, какъвто бил обичаят при погребването на големци.  Около въглищата край главата в пълна безредица били пръснати златни листа.  Броят им не бил определен, тъй като някои от тях археолозите намерили изпокрити из дрехите на злосторниците, които разрушили гробницата.  Сред останалите находки имало оръжия, глинени, метални, бронзови и сребърни съдове и стъклени шишета. Споменавам ги мимоходом, макар че и тези находки са изключително ценни. Вижте само каква прекрасна сцена е изобразена на една от сребърните купи! Морски бог се опива да укроти коня на млада ездачка. Изправил е мощното си тяло срещу разярения кон. Момичето е красавица, със стройна снага и буйни къдрици, с щит и мантия, като амазонка. Освен това купата е така направена, че декоративният слой се отделя, за да може основата да се мие, без да се поврежда изображението. Фина работа. Вносна. Сега на мястото на могилата е пивоварна „Каменица“.  Знатният тракиец едва ли би оценил това.  Траките обичали вино. Но според мен би се зарадвал, че парадната му маска днес е оценена на 2 милиона евро.

Един момент, че някой ми звъни. А, моят приятел Спилбърг се обажда. Искал да снима нова продукция „Маската на Жоро“. Извинете ме! Отивам да се запиша на езда, че ролята на стройна златокоса амазонка много ще ми прилегне.

Преди година се запознах с единия от митрополитите. Голяма клечка. Докато разговаряхме, стоеше изправен като бастун, извръщаше се към мен целият, а не само главата, вдървен един такъв, и бавно поглаждаше дългата си брада. Обръщах се към него с „дядо“, макар че е с десет години по-млад от мен. Такива бебешори в махалата ги биех под път и над път. Както разбирате, не съм религиозна и не изпитвам никакво благоговение пред представителите на църковната власт и символите на вярата. До онзи ден, когато попаднах на най-красивия Христос, когото съм виждала. При това вълшебник!

Но да започна отначало. През 2012 в центъра на Пловдив, зад Партийния дом, EVN копаели за прокарване на топлопровод.  Пред очите на смаяните работници изникнал вълшебник с магическа пръчка.  Древният художник едва ли си представял, че 1700 години по-късно толкова много хора ще се дивят на великолепното му произведение.  Все пак изографисвал гробница. Неблагодарна работа, ако питате мен. Гарантира нула лайкове. 

Строителите веднага се обадили на археолозите. Отначало специалистите помислили, че е някаква бойна сцена. Постепенно обаче разкрили истинската същност на рисунката.  Оказало се, че това е най-ранното изображение на Христос по нашите земи и едно от най-ранните в света! Той е млад и красив, строен и жилав, с черна къдрава коса и без брада. Облечен е в ежедневни дрехи. Ако го рисуваха така по иконите и фреските, щях отдавна да съм станала дълбоко религиозна.  В ръката си държи вълшебна пръчка, с която от едната страна на гробницата съживява Лазар, а от другата вдига на крака парализиран човек.  Добре че Джоан Роулинг е написала първата книга за Хари Потър през 1997. Иначе щях сериозно да я заподозра, че освен Виктор Крум е взела и прототипа за главния си герой от България.

Сюжетът на сцените, изобразени в гробницата, не е уникален.  Сто години по-рано в най-старата църква в света – жилищна къща, превърната в храм в Дура-Европос в Сирия, Христос, наглед обикновен човек в римска тога, изправя на крака паралитика.  Досущ както в Пловдивската гробница.  Но древният филипополски художник е бил истински Микеланджело.  Майсторството на четката му и колоритът на изображението далеч превъзхождат тези на сирийския му колега.  Вълшебната пръчка също не е единствена.  В римските катакомби и в църквата Света Сабина в Рим Христос я размахва над делвите с вода, за да ги превърне във вино и възкресява Лазар с нея.  Но нашият си е най-красив и най-вълшебен!

Изображенията от гробницата в Пловдив са много ценни, защото разказват за годините на границата между езичеството и християнството.  Освен това представят талантлив живописец от онези далечни времена, макар и останал анонимен.  Тогава хората не рисували Исус под път и над път. Те спазвали втората божия заповед да не си правят кумири и да не се кланят на изображения.  А иконописния канон Христос да е с ореол и брада бил създаден едва два века по-късно. 

Дали по канон, или не – Христос е най-изобразяваната личност в света за всички времена. Иронията е, че никой не знае как всъщност е изглеждал. В Библията няма негово описание. Дали е бил висок и синеок? Или може би нисък и плешив? Иска ми се да вярвам, че е приличал на мъжът от Пловдивската гробница.

Е добре де, а каква все пак е тази магическа пръчка?  Учените смятат, че ние просто я виждаме така заради съвременните концепции за магьосници, като Хари Потър.  Според тях по-скоро става въпрос за жезъл, който хората са приемали като символ на сила. Така, както  брадата или свитъкът се приемат за символ на начетеност.  Абе колкото и да я гледам, пръчка си е.  Вие как мислите?  

А символиката на сцените в гробницата?  Лазар бил брат на Мария и Марта, приятели на Исус. Разболял се и умрял. Сестрите отишли при Исус, за да поискат помощ и той се отзовал, макар чак на четвъртия ден.  Отишъл на гроба и казал „Лазаре, стани!“  Той пък взел, че наистина станал.  Така Лазар се превърнал в символ за победата над смъртта и предвестник на възкресението на Исус.  

Другата история пък описва как пред дома на Исус се бил събрал много народ.  В това време четирима души донесли парализирания си приятел и понеже нямали възможност да влязат през вратата, разкрили покрива на къщата и спуснали болния с постелката. Исус му казал: „Стани, дигни постелката и иди у дома си.“ Човекът така и направил пред очите на онемялото множество. Разбира се, хората най-накрая повярвали в способностите на Исус да прави чудеса.  В очите им той се издигнал над римските богове.  Те можели да изцеляват и възкресяват мъртвите, но не директно като него. Например Асклепий, богът на изцелението, лекувал хората чрез сънища. 

Археолозите предполагат, че гробницата била семейна и е използвана продължително време, понеже в нея са открити останки от три тела.  За съжаление, вълшебната пръчка на Исус не успяла да ги възкреси.  Нито пък успяла да спре крадците и вандалите, които ограбили даровете още в древността. Оставили само една костена игла за коса. Но в случая най-големия дар са стенописите. 

Късите страни на гробницата също са изрисуавани.  На едната има два великолепни пауна с кантарос между тях. Тази сцена се нарича „Фонтанът на живота“ и присъства в много раннохристиянски храмове и гробници, включително в Епископската базилика на Филипопол и в гробницата в Силистра.   На другата има две палми със старогръцките букви алфа и омега, които представят словото Божие „Аз съм алфата и омегата, началото и края“.

Гробницата е изложена в Регионалния археологически музей в Пловдив. Реставрацията отнела цели три години и е майсторски направена с най-съвременните технологии.

Толкова грехове съм натрупала вече, че може би е време най-после да се изповядам.  С радост бих го направила пред господ, който изглежда по този начин.  Наистина е много хубав!  Какво богохулство, ще кажете вие!  Да, ама ако му се помоля, току виж размахал вълшебната пръчка и направил бръчките ми да изчезнат. И вместо този път да каже „Стани!“, ще вземе да каже „Легни в този пъстър хамак на Бали под две палми“. С радост ще го послушам. И ще ви видя тогава няма ли и вие да повярвате в чудеса.

Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот.