Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!

Ти си айти, уседнал в София и нямаш никакво намерение да се връщаш в малкия град? Дядо ти си отиде и ти остави двайсет декара лозе? За Бога, не го продавай! Не само защото селскостопанският труд облагородява, а и защото докато го копаеш, можеш да попаднеш на несметно имане.

Не се шегувам! Това се случило с Пенко Пенков, жител на село Николаево, Плевенско, в далечната 1909 година. Сигурно не знаеш какво означава „риголване“. На мен ми се наложи да го проверя в интернет, понеже се оказа, че често, както си риголва човек, намира несметни иманета. Риголването се прави, за да се засади ново лозе. Трябва да копаеш на дълбочина 50–60 сантиметра. Това никак не е малко, да знаеш. От личен опит ти казвам. Нищо че съм блондинка – копала съм градинка.

Та риголвал си Пенко Пенков, когато от земята започнали да извират златни огърлици и медальони, сребърни накити и монети. Ако обичаш статистиката, ето точни числа – 35 накита (30 златни и 5 сребърни), два сребърни съда (солница и купичка) и цял куп сребърни монети на римски императори. Казвам „цял куп“, защото колко са намерени и колко са предадени – един Бог знае. Богдан Филов описал 933, а във фонда на музея са заведени 899. Да не се задълбочаваме. Важното е, че това е една от най-големите находки на монети накуп по нашите земи. Освен това са много ценни. Само една от тях – да вземем примерно изключително редкия денар на съпругата на Гордиан ІІІ, Сабиния Транквилина – струва около 20 000 евро.

Стойността на съкровището не се измерва само с пари. То е безценно за историята. Монетите позволяват на учените да направят доста точно предположение кога е било заровено. Нумизматиката никога не ми е била слабост, признавам си. Затова помолих един приятел да ми обясни простичко, като за блондинки, защо монетите носят толкова ценна информация за времето. „Ти нали знаеш – каза ми той – колко пъти сменихме парите от 1989 г. насам? Три пъти. А след половин година ни предстои още една смяна. Това значи, че на всеки десет години сме имали нов дизайн на монети и банкноти. Всеки от тях е имал по няколко емисии, тоест допечатвания. На всяка емисия си пише годината.“

Античните монети също били сечени в определени периоди и по конкретни поводи. Най-късните монети в съкровището от Николаево са на Филип I Араб от 248 година и на Требониан Гал, отсечена в периода 251–253 година. Излиза, че притежателят на съкровището не го е укрил, когато готите преминали Дунава и нахлули в Мизия и Тракия през 249–251 г., а няколко години по-късно.

От какво ли е бягал? Предметите и монетите били намерени накуп в земята, без да са били поставени в съд. Вероятно са били в платнена торба, която после изгнила. Приличат на семейни ценности – заровени набързо, с надеждата, че някой ден ще бъдат прибрани обратно. Но каква ли зла съдба е застигнала собствениците им?

Николаево се намира точно по средата между Филипопол и Улпия Ескус. Възможно ли е семейството да е бягало от варварските нападения във Филипопол към Ескус? Пътищата и търговските маршрути на Балканите били опасни. Може да са били нападнати от разбойници. Понякога и войници – когато оставали без заплата или при разпад на легиони – скитали и нападали пътниците.

Пенков продал част от находките на плевенския търговец Атанас Банков.  Част от тях запазил за себе си.  Какво го накарало да ги занесе в Народния музей година по-късно, не знаем.  Отначало посочил едно място на намирането, после казал друго.  Може би се надявал да се върне и да продължи с копаенето.  По едно време властите даже му пратили агент под прикритие, за да разбере това ли е цялото съкровище и къде точно го е  намерил.  Честно да ви кажа, напушва ме смях като си представя бай Пенко в компанията на някой изпечен винтидж Даниел Крейг. 

Когато се изправих пред витрината в Националния археологически музей, все едно попаднах в рая. Остави това, че е кило злато 24 карата – дори в магазините на BVLGARI не съм виждала такава изящна изработка и такова разнообразие. А то какво се оказа? Че всъщност едно от най-ценните неща в находката е почти незабележимо сред блясъка на златото и скъпоценните камъни. Малката сребърна статуетка – солница или пиперница – е изключително рядка находка. Само няколко подобни са намерени в света. Статуетката изобразява седнало голо момче, държащо в ръцете си куче. От долната страна на фигурката има дупки и диск, който се върти и ги затваря или отваря. За мен не е важно какво са си солили с нея, но за учените изглежда е – защото около предназначението ѝ се разгарят научни „войни“. Солница е – не е солница; пиперница е – не е пиперница. Що страници научни доклади са изписали по тази тема, а пак още не са се разбрали. Откъде е попаднала по нашите земи – не се знае. Някои учени твърдят, че е от италийските земи, а други – че идва от Сирия.

Едно е сигурно: датировката на предметите от имането е от 70 до 253 година. Това са 180 години разлика! „Е, какво са 180 години – ще кажеш – в сравнение с 1800-те, които ни делят от съкровището?“ Но я кажи ти – имаш ли у вас скъпоценности или монети, събирани от 1845 година насам? Най-старото нещо у нас е един скрин от прабаба ми, подарен за сватбата ѝ през деветстотин и тринадесета година.

Добре де, няма да те лъжа – може и да не намериш имане в лозето на дядо си. Моят копа трийсет години и кьорав пирон не намери. Но пък правеше такова вино, което ще помня цял живот. На всеки неделен обяд ни сипваше в малки стъклени чашки, всяка с различен цвят – заплюла си бях синята. Разказваше ни чудни истории, баба шеташе край печката, ние се смеехме и се карахме кой ще изяде най-препечения картоф, а мама и тате се държаха за ръце и се гледаха влюбено. Сигурно и семейството на клетия беглец е имало такива весели недели. Даже чувам как някой подвиква: „Я подай солницата насам!“ – и малкото сребърно момче с кучето преминава от ръка в ръка. Мигове, по-ценни от кило злато и куп пари.

Навремето като ме хвана един съклет! Бях с две малки деца, с отговорна професия – от работа вкъщи, от къщи на работа. Чувствах се като хамстер, който по цял ден върти колелото, а стои на едно място. Щях да полудея.  Един ден срещам моя приятелка, а тя, като видя в какво тежко душевно състояние съм, ме хвана за ръката и ме заведе в читалището – на хор. Пеех и ревях, ревях и пеех – два пъти в седмицата, в продължение на десет години. Това направо ми спаси живота.  Хористките – повечето автентични певици от Шоплука – окаха, тресяха и бримчеха едни двугласи като разярени праисторически пчели. По сцените в чужбина, като почнеха да го клатят това „е-е-е-е-е“, чужденците и те клатеха глави нагоре-надолу и изпадаха в транс. Накрая, с последното „и-и-и-иййй“, направо ги изстрелвахме в космоса – възторжени и запленени.

За добра кондиция на гласа се препоръчва ракийка.  Певиците, като удареха по някой друг гълток, подхващаха мръсните песни. Фолклорът е пълен с еротични шеги и закачки.  Примерно „Мара сее бе…, Мара сее бе…, Мара сее бело брашно…“. Някой ден ще ви я изпея цялата, ако ме почерпите.

Сетих се за хард кор фолклора, докато обикалях етнографската секция на Регионалния исторически музей в Хасково.  В една от витрините висят гирлянди от дървени стрели.  Попитах мой приятел-етнограф що за странна украса е това, той се усмихна и каза, че това са нещо като лайкове в социалните мрежи, но отпреди 150-200 години. Ритуалът се нарича „Ората копата“.  Познат ли ви е този израз? Помня го от баба ми, която го използваше, когато някой прави каквото му скимне, без да се съобразява с правилата и с мнението на другите. „Абе, сине, така ли се готви  манджа  – ората копата, каквото хванеш и бух – в  тенджерата“, кореше ме тя.

Всъщност „Ората копата“ било нещо като платформа за свалки.  Още в началото на годината ергените започвали да си дялкат дрянови стрели – правели по 40 – 50.  Острели ги отпред, а от другия край слагали перки от пера или тънки трески.  Тренирали упорито да ги изстврелват надалеч с хилавите си лъкове от жилави пръчки. По-големите обучавали по-неопитните още от Атанасовден. Март месец, на Сирни Заговезни, щом запалели големия огън, момчетата мажели върховете на стрелите с катран, запалвали ги и ги изстрелвали в двора на възлюбената мома.  През това време подвиквали пиперливи изрази, които започват с „ората копата“.

Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да ѝ сека бяла фурка, да ми дава … (тук сами може да се досетите какво би си поискало едно младо момче от едно любимо момиче).

Ората, копата, дай, чичо, момата, да ят турим у кацата, да ми мъти яйцата.

Ората, копата, дай ми, чичо, момата, ке я водам на таринци, ке я ковам с триста клинци. (“таринци“ е стара дума за купон).

От летенето на стрелата гадаели за любовта.  Дали ще пламне и бързо ще изгасне, или пък ще се разгори буйно.  Големи шеги, големи закачки. В тази нощ никой не протестирал за цинизмите и белите.  На момчетата било позволено да говорят каквото им скимне.  А момичетата харесвали тези закачки.  Даже си преброявали стрелите и се хвалели на коя в двора най-много са паднали.  Родителите пък покривали всичко с мокри черги и давали противопожарни дежурства в двора, без да кажат гък. 

Етнографите смятат, че ритуалът е много древен – още от тракийски времена.  Косвено доказателство за това е Правило 65, прието преди 1300 години, по време на Турилския църковен събор в Константинопол.  Ето какво гласи то: „Заповядваме: от сега занапред при новолуние да не се палят пред дюкяните и къщите огньове, които по някакъв стар обичай безумни прескачат. Който стори нещо такова, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.“ 

Църквата, ората копата, изпозабранила де що има езически ритуали и всякакви неща, но Сирни Заговезни продължава да си съществува, повече от 1300 години след събора и кой знае още колко години преди това.  Стрелите вече не летят в нощта и не описват красиви огнени дъги. Популярността на тази или онази девойка в селото днес се измерва по броя на лайковете в социалните мрежи. Само формата се е сменила. Иначе откак свят светува Земята си се върти и нищо ново под слънцето. 

Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!