Наричали я Брентида. Името било тракийско, наследено от баба ѝ, но тя говорела гръцки също толкова свободно, колкото и тракийския език, на който баща ѝ разговарял с роднините си от вътрешността. Това не било необичайно в Одесос. Градът бил основан от преселници от Милет, но отдавна в него живеели всякакви хора.  Все пак бил голямо морско пристанище.

Баща ѝ натрупал истинско състояние с търговия. Изкупувал от земите във вътрешността зърно, дървен материал, кожи, восък, мед и вълна и ги доставял в пристанището на Одесос. Оттам корабите ги отнасяли към други черноморски градове и към още по-далечни пристанища – към Средиземноморието и Мала Азия. На връщане носели амфори с тасоско вино, зехтин, изящна керамика, бронзови съдове и скъпи вещи, с които богатите тракийски владетели и техните приближени обичали да демонстрират сила и власт.

Майката на Брентида обичала празненствата. Когато корабите на съпруга ѝ се завръщали благополучно, в дома им се събирали търговци, градски първенци и пътници от далечни места. Разменяли се какви ли не скъпи дарове.  Отваряли се амфори с вино и върху масите се подреждали хляб, сирене, месо, маслини, плодове и медени сладкиши. Свирели музиканти и гъвкави танцьорки извивали тела в ритъма на музиката.  Брентида с интерес следяла разказите на гостите за напечени от слънцето пустини, страшни бури, изумрудени острови и пъстри пазари.

Домът на семейството се намирал зад здравата крепостна стена, недалеч от улицата, която водела към пристанището. Бил просторен, с вътрешен двор, каменен кладенец и покрита колонада, под която през лятото се нареждали ниски маси и ложета за гостите. В един от ъглите растяла лоза, а край стените имало сандъчета с ароматни треви. Стаите били застлани с тъкани черги.

В празничните дни ходели да гледат състезанията. Брентида наблюдавала младежите, които показвали силата и ловкостта си. Сред тях бил и Кратес – нейният любим. Скоро щял да замине в Атина – така правели с най-способните – изпращали ги да се учат в чужбина. А нея щели да омъжат за един от партньорите на баща й. На общоградските празненства музиканти и поети мерели сили в рецитации и театрални представления. Какви ли не образи се появявали в пиесите: хитри роби, сърдити старци, сатири и смешни герои с преувеличени маски. Разбира се, семейството на Брентида седяло винаги на първия ред.  Ако не си на първия ред в театъра, за какво изобщо си отишъл! 

Девойката носела дълга дреха от фина тъкан, пристегната високо под гърдите. Косата ѝ била събрана и прихваната с игли. А на нежните й уши прехвърчала великолепната Нике.  Златните обеци били подарък за предстоящата ѝ сватба. Поне така можем да си представим. Дали ѝ ги бил поръчал баща й, когато решил вече да я задомява? Или пък бъдещият ѝ съпруг – млад търговец, който пътувал по море? Виждам го как влиза в прочуто ателие далеч на североизток, в Пантикапей – богатия град край на мястото на днешния Керч.  Майсторът му показва восъчни модели на крилати богини, на Ероси и розети.

— Искам Нике – казва младежът. – За победа и благополучие. И да не я претупаш като тези тук! Трябва да лети, лека като перо, нежна като зората.

После добавя:

— Но нека в ръката си държи наш ритон. Не гръцка кана. Елен с изпънати нозе и разклонени рога.

Майсторът повдига вежди. Аман от тоя тракийски кич – гръцка богиня да прави възлияния с тракийски съдове!  Но клиентът изсипва куп пари, а който плаща, той поръчва музиката. 

Да я претупа?! Че той бил най-добрият майстор на север от Атина! Първо моделирал миниатюрните фигури от восък. Едната с десния крак напред и с вдигната дясна ръка, другата с левия крак напред и вдигната лява ръка.  После отлял образите от злато. Фигурките са три сантиметра и половина на три сантиметра и половина. Смятайте върху каква малка площ оформил крилете, перо по перо!  „Ушил“ развятата дреха.  Не пестил труда си дори там, където никой нямало да погледне – моделирал телата и отзад. От пръстите на ръцете и краката и връзките на сандалите чак до обеците върху ушите на самите фигурки! Оформил косите, лицата, гърдите, фините колене и нежни китки.   Направил мъничките съдове с такава прецизност, че даже украсил ритона с точици като еленова кожа.   Накрая прикрепил всичко към телата. Цял месец отливал, ковал, дълбал, моделирал, запоявал и полирал.  Над всяка фигура направил кръгъл диск с розета. Листенцата, спиралите и тичинките били направени отделно от тънка златна нишка и после закрепени едно по едно. Накрая в ателието блеснали две божествени Нике, каквито никой дотогава не бил виждал.   Епос, събран в пространство от няколко сантиметра.

Брентида ги сложила и се огледала в полираното бронзово огледало. Наклонила глава наляво и надясно, за да види как стоят и мигом забравила за Кратес. Да ходи в Атина, като си няма работа.  Да учи колкото си ще! Майката оправила косата ѝ, а малките ѝ сестри се въртяли около нея и я молели и те да ги сложат поне за миг. Когато Брентида излязла по улиците на Одесос, богините захвъркали край лицето ѝ. Крилете им уловили слънцето и ярки искри се посипали по главите на минувачите. 

Подготвяли сватбата. Обсъждали кои семейства да бъдат поканени, какво вино да се поднесе и какви дарове да заминат с булката. В раклите вече били сгънати новите дрехи. Баща ѝ вероятно правел сметки, майка ѝ давала нареждания, а Брентида се опитвала да си представи дома, в който щяла да живее.

Но сватба нямало.

Бедата дошла внезапно. Една нощ девойката я втресло. После престанала да става от леглото. Домашните средства не помогнали. Донесли благоуханни масла, билки и амулети. Повикали лечител. Майка ѝ палела светилник и отправяла молби към боговете. Баща ѝ с ужас открил, че никакви богатства не могат да откупят живота на детето му.

След няколко дни тя си отишла. На шестнадесет.

Къщата, в която доскоро звучали музика и смях, потънала в тишина. Сватбените приготовления се превърнали в приготовления за погребение. Обеците, златната огърлица с бичата глава, която се предавала от майка на дъщеря, огледалото и любимият й Ерос, който висял на стената в стаята й били положени в ковчега. Извън стените на града, семейството изградило каменна гробница. Стените ѝ били оцветени отвътре в розовочервено. После я затворили с три тежки каменни блока. Името на момичето постепенно изчезнало от паметта на града. Домът на семейството се разрушил, корабите на баща ѝ изгнили, а хората, които я били виждали на първия ред в театъра, си отишли един след друг.

Минали повече от две хиляди и четиристотин години.

И ето че един февруарски ден през 1970 Водоснабдяване Варна започнало да си строи административна сграда на улица „Прилеп“ № 33.  Багерите разнесли насипа и отдолу се появил скелет, покрит от крилата на двете ослепителни златни  Нике.  Днес те стоят неподвижни във витрината на Варненския археологически музей. И моят разказ е художествена измислица, базирана на археологически факти и изследвания.  Но какво е светът без сладкодумен разказ?  Камара скучни факти.

Така че ако се вгледате, ще видите Брентида да ситни с бързи крачки по оживената улица към театъра. Наоколо търговци разтоварват стока, пищят чайки, солените пръски от вълните охлаждат топлия въздух.  Тя се усмихва на някого в тълпата и ускорява крачка.  Двете Нике отново политат и хвърлят в очите ви ярки златни искри.

Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!