Живели някога, преди много, преди хиляди години, Палеолит и Палеолита. Те постоянно се местели в търсене на храна.  Палеолита обичала уюта и украсявала пещерите, в които се подслонявали, с прекрасни рисунки от прилепски тор.  Мъжът й по цял ден го нямало. Ходел на лов и риболов с останалите мъже от лагера я за мамути, я за бизони.  Цялата грижа за децата и домакинството се падала на нея. Представям си колко й е било трудно. На мен един единствен път ми се наложи да преместя семейния катун на ново място, децата се изпокриха в кашоните, котката избяга, изчезна флашката със записа от сватбата и половината покъшнина не оцеля.   Апокалипсис!

Навярно един ден на Палеолита адски й писнало, забила си мамутски кокал в косата, сложила ръцете на „Ф“ и изкрещяла „Аз от тука вече не мърдам!“  Така започнала неолитната революция.  Хората престанали да се местят, засяли ниви, завъдили животни и се заседяли в тихите вечери край огъня да си приказват и да пеят тъжни номадски песни за пътища безкрайни. 

Преди повече от 8000 години наследниците на Палеолит и Палеолита – малка група хора – около 150 -200 души, се заселили на речна тераса край река Тополница до днешното село Чавдар.  Построили си къщи от дъбови колове и преплетени лескови и върбови пръчки. Измазали ги с глина, примесена със слама и старателно ги украсили с охлювени спирали, които нарисували с пръсти.  Засяли лимец, ечемик, грах и леща.  Ловяли риба в реката. Хапвали си и месце. Вярно – не много – около 20 кила годишно (за сравнение ние ядем около 80 кила).  Диетата включвала говеждо, козе и овче, а също и разнообразен дивеч.  Направили си пещи, станове и керамични работилници.

Откъде знаем ли?  Всичко започнало съвсем случайно през 1967, когато край днешното село Чавдар решили да засадят ябълкова градина.  От земята започнали да извират останки и местните хора извикали археолози.  На място пристигнали Георги Георгиев и младият изследовател Кънчо Кънчев.  Те ровили, разглеждали и проучвали мястото цели 12 години!  С помощта на науката – скенери, рентгени и микроскопи, те проникнали в сърцевината на предметите.  Специалисти археоботаници и археозоолози изследвали всяка кост и всяко зрънце.  Описали и документирали старателно откритията си.

Не липсват и мистерии. Като тази с изчезването на странния съд. В боклучна яма край една от къщите някой от жителите на селото изхвърлил изящна керамична купа със странна форма – три гърла, тумбесто тяло и широко столче. Съдът е старателно и красиво изрисуван с орнаменти с бяла и кафява боя и се откроява от всички останали.  Всъщност, такъв не е намиран никъде в България.  Добре че Георги Георгиев старателно го описал и заснел през 1981! Защото „…след многобройни участия в задгранични изложби“, както написал Георгиев, съдът мистериозно изчезнал.  Няма никакви данни нито по кое време се е загубил, нито къде може да е. 

Добрата новина е, че вие можете да го видите. Един запален керамик, Георги Генов, е направил точна реплика.  Изложена е във великолепната нова експозиция „Неолитът – първата революция в човешката история“, за която ще ви разкажа след малко.   

Другата неолитна мистерия в Чавдар e свързана с погребение!  В селото е открит само един гроб.  В него открили жена на около 50 години – дълбока старост за неолита, когато средната продължителност на живота била около 25 години.  „Бабата“ била средна на ръст за онова време – около метър и половина висока.  Страдала от силни болки в кръста, понеже имала шипове – резултат от здрав земеделски труд. Погребали я в плитък гроб между къщите, посипали й краката с червена охра и я затрупали с опожарените останки от дома й, както повелявали тогавашните ритуали.  Коя ли е тази жена? Старейшина? Жрица? Къде са погребани останалите хора от селото? 

Знаете колко съм капризна и критична. Гледам изложбите под лупа и все намирам кусури. Но този път няма какво да кажа! Експозицията „Неолитът – първата революция в човешката история“  е изпипана великолепно – историята се лее увлекателно и гладко, дизайнът и рисунките са красиви и елегантни. Създателите споделиха, че археолози и илюстратори са работили заедно, за да има максимална достоверност как наистина са живели хората тогава. Без измишльотини!  Интерактивните елементи – звук, докосване, видео са в баланс с оригиналните находки. 

Създателите на изложбата са постигнали революция. Революция в отношението към посетителя и неговите възприятия. Революция в правенето на изложби!  Горещо ви препоръчвам да я посетите! Намира се в местността „Света Петка“ край село Чавдар, преди осем хиляди години вдясно.

Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха по 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!

Убедена съм, че на всеки от вас се е случвало да се тревожи и да тича до вкъщи, за да се увери, че не е забравил ютията включена. Обявявам конкурс за най-интересна история с ютия. Ето моята.  Непосредствено след промените през 1989 всичко живо хукна към Щатите.  Условието да получиш виза беше да представиш в посолството покана от кореняк американец. Моя позната, глупаво, но амбициозно момиче, си забърса някакво гадже отатък океана – запознаха се на студентска конференция.  Цъфва ми един ден у дома, реве и размахва някакъв черен лист пред лицето ми: „Виж! Никога няма да замина! Стана инцидент!“ Бре, да му се невиди!  Какъв инцидент?  А то човекът ѝ изпратил поканата по факса, тя я разнасяла насам-натам, листът се измачкал и решила да го оглади.  С ютия. Термична хартия да оглади!  Естествено, станал целия черен. С едната ръка го размахва, с другата бърше сълзи и сополи и животът ѝ свършва направо.   

Мислех си за това, докато обикалях „Светът на ютията“ – новата експозиция на Етнографския музей в Пловдив.  През ум не би ми минало, че може да се направи нещо интересно по тази тема. Установила съм, че хората в този свят се делят на две крайности – такива, които страстно обичат да гладят и такива, които страстно не обичат.  Гладенето за мен е равносилно на смърт посредством протяжна скука. Обаче пък дай на майка ми камара пране и хубав сериал и ще я направиш безкрайно щастлива. Към която и половина да спадате, изложбата ще ви хареса.  Спретната, изгладена и изключително приятна – хем ще научите нови неща, хем ще стане по лек и забавен начин (не свързан с гладене!).  Виждали ли сте ютия с комин като парен локомотив?  А миниатюрна ютия за гладене на папийонки?  Или пък камък с дръжка от рог, с който хората преди 6000 години са си гладели… и аз не знам какво. Е, там ще видите всичко това. 

Един ден преди много години пловдивският художник Димитър Добрев намерил стара ютия, захвърлена на улицата и се впечатлил от дизайна и украсата ѝ.  Такива са старите ютии – в тях има някаква монументална красота. Малко преди да почине през 2022, колекцията му наброявала 1200 гладачни машинки, които той дарил на Пловдив. 

Странно как в направата на един обикновен предмет от бита се срещат изкуството и технологиите, естетиката и практичността.  Повечето изобретения и рационализации, свързани с ютиите, са направени от жени. Логично, нали?  През 1870 година американката Мери Потс получава първия си патент за сменяема дръжка.  Представете си чугунена печка, на която се загряват десетина метални платформи.  Прикачваш дървената дръжка на една от тях, а когато изстине, залепяш я обратно на печката и закрепяш дръжката за следващата.  Така ютията ти е винаги гореща.  Просто и много практично! 

Изключително много се впечатлих от Сара Буун, чернокожа американска изобретателка, получила патент за дъската за гладене през 1892 година.  Почти немислимо е било по онова време чернокож, още повече пък жена, да получи патент или каквото и да било признание. Краят на XIX век е белязан с расова сегрегация и кървави сблъсъци с десетки афроамериканци убити от тълпите.  Но родената в робство Сара Буун била трудолюбива и упорита. Научила се да чете и пише. Освен че се преместила на север със съпруга си, може би помогнало и това, че тогава молбите за издаване на патент се изпращали по пощата и никой не гледал какъв си. Хората гледали дали изобретението има смисъл. Сара улеснила живота на милиони шивачки и слугини, както и на нас днес, като скосила дъската в единия край и направила допълнителна приставка за ръкави.

На въглища или на газ, керамични и месингови, украсени с дракони, петли и дяволи, мънички и леки или десеткилограмови чудовища, старите ютии са като железни динозаври, достигнали до нас от миналото.  Чудя се как ли би реагирала Сара Буун, ако можеше да хване в ръката си днешна ютия. Сигурно щеше да изпадне в шок. В сравнение с това, на което е свикнала, днешните ютии са извънземни – загряват за секунди и имат всякакви удобства – керамични плочи за лесно плъзгане, парогенератори, датчици за автоматично изключване.  Но това ли е най-важното? Една приятелка ми разказа за родителите си – майка ѝ все шетала ли шетала, гладела ли гладела, а баща ѝ я хващал под ръка, слагал ѝ новата шапка и я извеждал на разходка с думите: „Скъпа, важното е отношенията ни да са изгладени и чисти.“

Така че изгладете си новите дрехи, сложете си новата шапка и непременно идете да видите новото бижу на Стария Пловдив. Почакайте! Изключихте ли ютията?