Ако се чудите какво да сготвите за вечеря, ето една бърза и лесна рецепта от русенския край. Заколвате и одирате един овен, пасъл в полята около Дунав, посипвате отгоре шепа златни римски монети и печете в умерена фурна, докато се зачерви. Мислите, че се шегувам? Съвсем не. Сега ще ви разкажа една от най-смешните музейни истории в България.  В нея главен герой е рогат и космат пишман „археолог“, платил с живота си за няколко грама римско злато. 

През 1955 г. в импозантната сграда на Доходното здание в самото сърце на Русе, където се помещавал Окръжният музей, влязъл скромен селянин.  Минал под зоркия поглед на крилатия Меркурий на входа, заскърцал с гумени галоши по мрамора и се залутал из просторните зали.  „Какво ще обичате, другарю?“ – навярно го е прихванал някой от разпоредителите.  „Аз таковата… едно нещо нося. Ако може да приказвам с някого от началството…“ – ще да е промълвил смутено човечецът.

В инвентарните книги на музеите винаги се посочва мястото, където е открита всяка находка. Срещу това, което донесъл селянинът, пише „в стомаха на овен“.  Заклал човекът животно за Гергьовден за курбана в село Брестовица и в стомаха му за свое и на съселяните си най-голямо удивление открил златна монета.  По нея имало следи от зъби – явно рогаткото се опитал да я сдъвче, но му се опряла и просто я глътнал.  Както можете да се досетите, мъжът не разбирал нищо от монети. Слава Богу, решил да отиде в музея, вместо да си направи златен зъб или пръстен, както често става с такива случайни находки.   

И какво ѝ е толкова важното на тая пара̀? Мъничка — колкото 10 евроцента, обаче от истинско злато и истински рядка. Става дума за златен ауреус на римския император Траян Деций, управлявал само две години, между 249 и 251 г.  На гърба на обикновените монети на владетеля стоят две женски фигури. Те олицетворяват двете Панонии – Горна и Долна – земите на днешна Унгария, части от Австрия, Хърватия, Сърбия, Словения и Босна и Херцеговина. Панония имала важно военно значение, защото пазела дунавската граница на империята от нападенията на племена отвъд реката. Там били разположени легиони, крепости и важни пътища. Самият Траян Деций е роден в Долна Панония, в Будалия, близо до днешна Сремска Митровица в Сърбия. На ауреуса от Брестовица обаче се вижда само една женска фигура, макар надписът да е в множествено число — PANNONIAE, „Панониите“. В едната си ръка държи скиптър и орел, а другата е вдигната нагоре. Монетата е единствена в България, а в света са намерени само два екземпляра!

Траян Деций загинал през 251 г. на около стотина километра от Брестовица в битката срещу готите при Абритус край Разград и останал в историята като първия римски император, загубил живота си от оръжието на варварин.  За злощастната му съдба съм ви разказвала в други мои публикации. Абритус си е Абритус, но и Брестовица не е случайна.  Земята ѝ е осеяна с тракийски могили и следи от селища, съществували през римската епоха. Някъде там, сред тревата и разораните буци пръст, овенът погълнал златната монета, изгубена седемнайсет столетия по-рано.

В интерес на истината, животните имат сериозен принос към музейните колекции. Сом от Мисури погълнал джобен часовник, английска треска — сребърен шилинг, а американски алигатор — праисторически каменни върхове на стрели. Нашият овен от Брестовица обаче ги поставил всичките в малкото джобче на търбуха си с един от най-редките римски ауреуси в света. Дали парата била извадена на повърхността при оран, от дъжд или от копитата на животните, не зная. Но ще взема да се преквалифицирам на овчарка.  Хем вълна ще има, хем мляко и месце, а току-виж и с нещо златничко съм се обзавела! А вие си отваряйте очите на четири, когато кормите риба, дивеч или овен. Не се знае какво са яли. Днес пара, утре може цяла кесия.

Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!